(Затвяряш очи.) Тъмнина. Разперваш плахо разтреперени ръце и въртиш бавно глава на всички страни (здраво стискайки клепачи).
Няма нищо наоколо; навеждаш се бавно. Дотолкова, че върховете на пръстите ти докосват за момент дървения под. “О, къде съм? Тук ли ще остана завинаги?“ (оглеждайки се на всички страни като изплашено животно, но какво да видиш...Вече нищо не съществува).

Боли те, напрягаш се да се разплачеш. Страх. Той се сблъсква с шока. Светлина изчиства мрака. (Сега ще видя ли какво е това място?) Светлината е все така ослепителна.
Не се проявяват никакви образи; бяла тъмнина. Все по-зле. Замръзнал си, този път широко отворил очи. Очи кръгли, големи и бели,  с поглед незрящ. Гледаш, но не виждаш. (След мрака, дойде и светлината, но тя бе тъй краткотрайна и заслепи твоя поглед.)
Слепи очи. Чакаш неподвижно. Все така забил същия поглед, очакваш да се блъснеш отново в светлинна вълна. Изгубен.  “Нима няма никакво избавление от тази пустота?“
   Търсещ с мисли, с ум замъглен и потъмнен, се сливаш със обкръжаващата светлината (уви, аз наблюдавам как твоята фигура
избледнява и се равнява на ярката обстановка; ти не знаеш това, но си заобиколен от ярко слънце, а очите ти плуват ли плуват
в тъмнотия и не знаеш...).
Няма те.
Пътуваш.
(Отваряш очи.)