13 мар. 2009 г., 19:11

Завръщане в Акропола III част 

  Проза » Повести и романы
1395 0 2
17 мин за четене

 

                                                  ЗАВРЪЩАНЕ В АКРОПОЛА

 

                                                            Денчо Славов

 

                                                                Трета част

 

           След половин час задъхан и изпотен съм в партера на триетажна бяла сграда, в която се намира офисът на хуманитарната организация. Каралайн е висока късо подстригана блондинка, която наскоро е завършила специализация в медицинска академия. Въпреки слабата и фигура, от нея се излъчва сигурност. Гледа ме смело със сините си очи.

            - Наша част е обградила бандитски лагер в планината. Обадиха ми се спешно да отида. Забелязан е пленник, който отговаря според описанието, което ми даде, на човека, който издирваш. Ще дойдеш ли с мен?

                - Иска ли питане?

               Бронираният пикап Фолксваген на Каралайн, ескортиран  от две военни коли се отправя към планината.

- Какво те накара да дойдеш по тези опасни места?

- Това беше моя мечта още от момента, когато реших да кандидатствам в медицинската академия. Реших да я осъществя, докато все още няма кой да се страхува за мен. Обичам да помагам на хората, а и искам да имам за какво да си спомням, когато остарея. Ти ми задаваш въпрос, който се отнася и за теб.

- Аз лично съм воден от любопитството, което никога не ме е напускало, а и също като теб няма кого да огорча, в случай на окончателното ми отсъствие. Мислиш ли, че американците правят добро на местните хора.

- Не зная, напоследък започнах да се съмнявам в това, но реших да не си блъскам главата  с подобни въпроси, а да се съсредоточа върху моите задачи.

         Постепенно навлизаме в дълбок планински проход с надвесени остри скали от двете му страни. След два часа монотонно движение спираме. Пред нас е спряла колона от военни и цивилни коли, краят на която не се вижда От предната ескортираща кола ни дават знак да не слизаме. Водачът ù, млад мъж със сламена коса и белег от порезна рана върху лявата буза, разговаря по телефона и иска информация за обстановката. Уведомява ни за голямо срутване в прохода, предизвикано от взрив. Връщаме се  десетина километра назад и започваме изкачване по много тесен път на по-високо ниво в прохода. Колите сега едва пъплят по стръмния склон. Преминаваме край малки планински селища с по десетина едноетажни къщи, измазани с глина и вар, покрити с плочи от бял камък. Когато ни виждат, обитателите им се изпокриват в къщите. Защо ли се страхуват от нас? Защо някой от някого в тази земя винаги се страхува? Не са ли малко природните стихии, които отнемат хиляди човешки животи? Телефонът ми звъни.

       - Откри ли нашия чуждоземен гост или си попаднал в плен на чудните мрежи на ориента? - Аристотел се опитва да се шегува с моята частна мисия.

        - Ако включваш в екзотиката на ориента посещение на истинско бойно поле, напълно позна - отвръщам му с лек черен хумор. Все пак има някаква следа, ще ти се обадя, когато имам резултат.

        - Добре, но все пак не оставяй костите си на бойното поле, имам нужда от приятел като теб.

        - Ще се постарая, Аристо.

         След няколко часа започваме да долавяме звука от пушечни изстрели с голяма честота. Звукът постепенно се усилва, но изстрелите стават все по-разредени. От ескорта ни уведомяват, че след малко ще пристигнем на определеното място. Пътят се спуска надолу и навлиза в  планинска котловина. Денят е към края си. На запад, в полите на висока планина е разположена средновековна цитадела. Казват ни, че в нея са се укрепили ислямистите. Ако не знаех къде отиваме, бих помислил, че се намирам на снимачна площадка, в която снимат исторически филм. Върху един  остър връх, покрит с ниски иглолистни храсти, се закрепва нашето слънце. Облечено в най-величествената си златисто-червена мантия то се приготвя за втория ритуал от дневното му царуване. За много кратко време тържествено оцветява с червени багри планинските склонове и плавно започва да потъва в царството на вечния сняг и лед. Отправяме се към голяма самотна скала с форма на средновековна португалска каравела. Скалата е разположена в средата на котловината недалече от цитаделата и се издига  на около петдесетина стъпки над високопланинското поле. Зад нея, защитен от пряк обстрел, е лагерът на натовските войски.  Когато влизаме в палатката на командващия, операцията дневната светлина е изчезнала напълно.

             Посреща ни около петдесетгодишен, загорял от слънцето и с добре поддържано тяло полковник, който се представя като Греъм Тейлър, началник на  военните части в областта. Тези американски военни сякаш ги вадят от един и същ калъп. До него е моят познайник от хотела в Мумбай, високият чернокож мъж. Това е Дейвид Вангдал, служител в гръцката резиденция на ЦРУ, който е бил по петите ми още от деня, когато отседнах за една нощ в Атина, преди да отпътувам за Индия.

              Каралайн ме представя като неин приятел, казала му е, че имам информация за случай на отвличане, при което жертвата е насочена към Джалалабад. Разказвам им набързо каквото зная и четиримата допускаме възможността отвлеченият край Солун и забелязаният в лагера на терористите да са едно и също лице.

     - Защо точно към мен насочи вниманието си ЦРУ, нима имам вид на престъпник? - обръщам се към Вангдал.

      - Гръцките служби ни уведомиха, че сте посетили къщата на потомствени леви екстремисти. Съпругът на домакинята е бил партизанин през втората световна война и гражданската война в Гърция, а синът ù е бил член на комунистическата партия, убит от режима на черните полковници. Както знаеш, дипломатите ни в Гърция често са обект на посегателства от страна на леви екстремистки организации.

         Само тази част от семейната биография на Аристо не знаех. Защо ли е криел от мен? Вероятно защото съм му разказвал, че семейството ми е било респресирано от комунистическата власт в България. По време на студената война в капиталистическите държави левите партии се възхищаваха на режимите в комунистическите държави и поддържаха връзки с тях. В същото време гражданите на комунистическите държави, въпреки обратната пропаганда на държавата, се възхищаваха на устройсвото в капиталистическите държави. Заблудата и на едните и на другите се дължеше на липсата на точна информация, какво става зад стените на желязната завеса.

       - Това беше домът на мой приятел, който е американски гражданин.

       - Зная, запознали сте се в затвора Сан Мигел. Но междувременно всичко се изясни и сега нямаме никакви подозрения.

        - Но кажете ми, господин Вангдал, има ли държава, в която американските дипломати да са силно обичани?

        - Разбирам хумора ви, господин Николов, но аз съм просто един войник, който изпълнява заповеди.

               Разказвам на американския агент за двойката преследвачи и му показвам снимката.

                - Видях ги в самолета, но не получих разрешение да ги проследя. Жената е Хайфа Аджрам, офицер от разузнавателния отдел на „Ангелите на спасението", натоварена е предимно с външно наблюдение. Мъжът не ми е познат, очевидно е нов член на организацията, не успях до го заснема, затова от името на ЦРУ ти благодаря за приноса, който правиш към нашата картотека. Сигурно знаят, че търсиш отвлечения непознат. Има вероятност тези хора да са сред обградените.

               - Улучихме десятката, защото в селото се е укрепил целият елит на «Ангелите на спасението». Много от тях са ислямски проповедници от различни части на света. Успяхме да ги сгащим тъкмо по време на върховното им събрание - добавя гордо полковник Тейлър.

              На сутринта стрелбата се усилва. Изкачваме се по тясна пътечка, изкопана в скалата, като се придържаме към спуснатото охранително въже. Отгоре скалата е равна. Оправяме се пълзейки по една вдлъбнатина към северния ù край. Полковник Тейлър ми подава военен бинокъл.

- Гледай в средата на селището, където е малкият замък, който представлява висока четириъгълна кула. Поради наклона се вижда  част от оградения със защитна стена двор. Точно под кулата са разхожда мъж, който очевидно е пленник, защото е с верига на единия крак. Той е облечен с черна затворническа роба. Изглежда е важен за похитителите му, защото е строго охраняван. Войници се виждат навсякъде около него - по стените на ограждението, в двора и в кулата. Разхожда се замислено, правейки малък кръг с наведена глава и като че ли разсъждава на глас. На външен вид отговаря много на описания от Рипсимия мъж, който тя е открила край нейното село в северна Гърция.

       Получавам информация, че щабът е решил следващата сутрин в 5.00 часа да започне масирана атака. С разрешение на командващия съм зачислен като фотограф към една от войсковите единици. Зачисляват ми видеокамера и леко бойно снаряжение.

      Точно в пет сутринта три хеликоптерни групи приближават от различни страни позициите на терористите и ги подлагат на масиран картечен обстрел, докато в същото време сухопътните войски се придвижват към крепостните заграждения. Това, което успях да заснема с камерата, е подходящо да бъде използвано от Холивуд за директно вмъкване в кинопродукция. В днешно време да видиш как нападателите изкачват с помощта на стълби, въжета и куки крепостни стени, как отварят от вътре вратите на крепостта е не много често срещано събитие.

      Към десет часа преди обед селището вече е овладяно. Отделни терористи са се укрепили в по-масивните къщи, откъдето все още оказват съпротива.

С моя взвод приближаваме стените на замъка, превърнат в затвор. Едно от крилата на желязната порта е отворено. Внимателно надниквам в двора и виждам, че пленникът е на колене, а над него се е изправил ислямист, който чете нещо на глас от книга, която държи в лявата си ръка, вероятно Коран. С ритуално движение той вдига ятагана си, за да посече коленичилия. Прицелвам се и стрелям. Палачът се свлича на земята. Пленникът се изправя и в това време няколко командоси се затичват към него. Тъкмо се каня да ги последвам, на стотина крачки встрани от мен виждам жената, която ме преследваше. Тя също ме разпознава. Падам рязко по корем и се притискам към земята, докато картечният и пистолет изстрелва множество куршуми срещу мен. След малко виждам, че въпреки натискането на спусъка, изстрел не се произвежда. Ставам и приближавам  към нея с насочена полуавтоматична карабина. Тя сваля оръжието и се подпира към стената на оградата. Приближавам съвсем близо до нея. Гледа ме с черните си очи, в които не се чете нито страх, нито омраза, а някаква замисленост. Имам чувството, че душата ù отпътува за друг свят. Без да осъзнавам какво правя, свалям карабината и отстъпвам бавно с лице към нея. Тихо ù извиквам да тръгва нанякъде. Това мое действие я връща към действителността. Започва да ме гледа с учудване и с някаква тъга. Вдига плахо ръката си и ми маха като за сбогом. За секунди виждам синия блясък на тънкия нож, който тя насочва към сърцето си. Рязко вдигам оръжието си и стрелям в рамото ù. Тя изпуска ножа и тялото ù бавно се свлича край каменната стена. Приближавам и се навеждам над нея. Жива е и очите ù все още гледат с тъга. Слагам ръката си върху челото ù.

- Защо правиш това, нима нямам право да умра? - в гласа ù се чете укор.

- Твоята религия не позволява самоубийството.

- Да, но аз нямам повече цели на земята. Остави моят бог да ме съди!

 В този миг с крайчеца на окото си забелязвам зад мен другия член на преследваческата двойка. Последното нещо, което си спомням, е остро парване в гърба.

          Усещам мириса на изгоряла пръст, а погледът ми улавя  излъчващото топлина лице на Каралайн. Поставила е ръката си върху моята. В медицинската палатка сме само двамата. През отвореното прозорче се вижда високо иглолистно дърво, чиито върхове са се врязали в тъмните облаци, спуснали се над котловината. Голям черен гарван се стрелва към него и с видимо чувство на екстаз се гмурва във влажната му тъмнозелена корона.

     - Какво стана, ранен ли съм? - това е първото нещо, което се сещам да попитам.

- За щастие не смъртоносно и за още по-голямо щастие не са засегнати важни центрове. Най-невероятното е, че си бил спасен от жена-терористка, която също е била ранена. Тя те довлече в медицинския пункт. Ще взема да повярвам, че и сред терорстите има хора.

- Каралайн, светът не е черно-бяло. Ние сме рожби на майката природа и сме осъдени от нея да имаме страсти. Привличаме се сексуално, вкочпваме се диво един в друг, след това се отегчаваме, отблъскваме, мразим се, изваждаме си очите, след това отново се сближаваме. Неведоми са пътищата човешки. Тя ще ни погребе един ден всички, но сега ни е оставила ту да се мятаме в мъки, ту да се радваме на хубостите ù.

        - Много усложняваш нещата, Деян, аз пък мисля, че светът не е толкова сложен.

       - Къде са другите?

     - Операцията приключи. Нашите успяха да заловят голяма част от водачите на организацията. Заложника  откараха в Джалалабад.

- Разбраха ли кой е той?

       - Направили опит да го разпитат, но той не разбирал нито английски, нито арабски.

        Въпреки съпротивата ми, налага се да остана още едно денонощие в полевия лазарет. Чувам как работници разглобяват и товарят медицинското оборудване и палатките в камиони, които ще ги отнесат до друга огнена точка, в която ще послужат, за да се даде първа помощ на човешки същества с осакатени тела, изпитващи страшни болки, причинени от ближните им. До вечерта в лагера ще остане само малка част от медицинския персонал и охраната. Всичко ще бъде така, сякаш нищо не се е случвало. Така е било винаги в човешката история. Бурни страсти, викове, сблъсък, кръв и после затишие. За да прекарам по-леко нощта, Каралайн ми дава сборник с къси разкази от съвременни американски автори. Разгръщам страниците и се чудя защо някои от тях се надпреварват да пишат все по-неразбираемо, сякаш произведенията им са предназначени за някаква избрана част интелектуалци. Други пък преливат текстовете си с натуралистични описания, а героите бълват вулгарни изрази и обиди  към близки и далечни техни познати и непознати. Толкова отвратителни думи не можеш да чуеш даже в живата реч на най-примитивните обществени групи, а като че ли трябваше изкуството, с помощта на художествената измислица  да възпитава култ към красивото.

          На следващия ден пътуваме с Каралайн към Джалалабад. По пътя, сякаш за да разсее  неприятното звучене от прочетените през нощта разкази, което продължава да кънти в ушите ми, тя ми разказва как в училище правели всевъзжожни номера на учителя по математика, който обичал да унижава учениците. Веднъж преди контролно избягали всички от час, а на бюрото му оставили рисунка, в която учителят, облечен в нацистка униформа, със самодоволен вид поздравява с високо вдигната ръка празните чинове.

        Когато пристигаме, отиваме право в една казарма, където се помещава щабът на сухопътните войски на НАТО в района. Съобщават ни, че полковник Тейлър отсъства и е  разпоредил да го изчакаме, за да ни заведе при освободения пленник. Минаваме край килиите, в които са затворени пленени след акцията в планината терористи.

        В една от  килиите виждам Хайфа, която ми се усмихва.

        - Мога ли да те попитам аз на свой ред ти защо направи това за мен?

        - Моят бог не повелява да се убива този, който те е спасил.

        - А как успя да убедиш другаря си да не ме довърши?

        - Просто го помолих и той ми се подчини.

        - А къде е той сега?

       - Успя да избяга в планините.

       - Какво ще стане с вас?

      - Утре ще ни отведат в затвора в Гуантанамо и ще ни съдят?

      - Има ли от какво да се страхуваш?

       - Аз нямам от какво да се страхувам, защото съм дала смъртна клетва още преди години. Но нямам и угризения за извършени убийства.

       - А има ли случай, в който ислямски терорист да е имал чувство за морална вина за това, че е отнел живота на други ?

      - Аз лично съм против самоубийствените атентати, това много пъти открито съм го заявявала на нашите духовни водачи. Но убийствата на израелски и американски държавни служители оправдавам. Аз съм палестинка. Кажи ми като нямаме достатъчно военни сили, с какво друго мога да защитя сънародниците си, освен като дам моя живот?

    - Но причината за ислямския тероризъм не е само палестинския въпрос, а е много по-сложен, той се дължи на сблъсък между две коренно различни цивилизации. Не мислиш ли, че третирането на половината от населението в ислямските държави като роби е допустимо през двадесет и първия век?

     - Какво имаш предвид?

     - Имам предвид положението на жените в арабските страни?

     - Това е друга тема, която няма общо с нашата борба, а нима западната цивилизация няма слаби места?

      - Добре, а не могат ли ислямистите да търсят дипломатически средства за изпълнение на техните искания?

     - Колко си наивен, тук са засегнати огромни парични интереси.

      - Но, Хайфа, ислямските водачи също са водени от големи парични интереси.

       - Не зная, аз съм само един войник, Деян.

         Сбогуваме се, но тъмната сянка на дълбока тъга в погледа ù продължава да ме преследва. Войник, войник, защо и Вангдал и Хайфа  и много други американци, израелци, араби повтарят все това и се оправдават, че изпълнявали заповеди? Нима нямат свое лично право на избор? Сигурно ако попитам Джордж Буш или Осама бен Ладен и те ще ми отговорят, че са просто едни войници, които изпълняват повелите на своите народи .

        Това, което спонтанно изткъкнах пред Хайфа, като причина за техния терор, а именно разликата между двете цивилизации, всъщност не е много вярно. И двете цивилизации  имат добри ценностни системи, които служат на техните общества. По-скоро причина за напрежение може да бъде опитът на всяка от тях да наложи принудително своите норми над другата. И двете системи имат също така недостатъци, като например отношението към човешката сексуалност.

        По една или друга причина хората и от двата пола използват своята сексуалност, освен за продължение на рода, и като средство за релаксация. Сексът, както и другите физически средства за тонизиране или успокояване, е за предпочитане пред химическите средства, които имат вреден ефект върху организма, създават зависимост, постепенно натрупват отрова и убиват живота. Положителният ефект от индивидуалната релаксация е, че тя води и до социално отпускане. Освен това и мъжете и жените са полигамни, някои от тях са хетеросексуални, други хомо или би-сексуални, но по своя биологически произход са полигамни. В ислямските държави мъжете притежават облечено в закон право да имат едновременно множество бракове. Разбира се, многоженството има социални и икономически причини, но по някакъв начин е свързано и със сексуалния живот. Жените обаче имат забрана за какъвто и да било контакт с друг мъж. Нещо повече, подобно действие е въздигнато от закона като престъпление, което се наказва най-строго. В западните държави законът забранява многомъжеството и многоженството, което също има икономически и социални причини, но много хора по един или друг начин практикуват сексуални контакти с повече от един партньор. Често срещано явление са множеството последователни бракове. В същото време западното общество е много лицемерно по отношение на свободния сексуален живот. Интересен факт е, че мъж или жена, които практикуват полигамия, са готови да разкритикуват други, които правят същото. Даже извънбрачните сексуални връзки  на лица, които заемат публична длъжност, се използват като средство за тяхното компрометиране. Спомняме си процеса срещу Бил Клинтън, който ако не създаваше реална възможност президентът да бъде отстранен от длъжност, би ни се струвал комичен. В днешно време ограничаването на множеството сексуални контакти е необходимо като защитно средство срещу синдрома на придобитата имунна недостатъчност, но има начини и за безопасен секс. Защитата срещу болести не е в основата на лицемерното отношение на западното общество към човешката сексуалност. В резултат на всичко това и в християнската, и в ислямската цивилизации една психо-физиологична дейност, която би трябвало да създава щастие на хората, се превръща в източник на отрицателни чувства като страх и подтиснатост, а те, както знаем,  водят до агресия, извършване на престъпления, в т.ч. сексуални.

           С Каралайн стоим в двора на казармата и от нетърпение пристъпваме от крак на крак... Въпреки че не сме пушачи, не отказваме на подадената ни от един войник кутия Лъки Страйк. Той приятелски ни поднася огън от металната си запалка. Изпушили сме до половина цигарите, когато виждаме към нас с тежка походка да се приближава посейдоновското тяло на полковник Тейлър. Той ни въвежда в едно кръгло помещение на приземния етаж. Непознатият седи в голям удобен фотьойл и разглежда някаква дебела книга, която е поставена върху ниска правоъгълна  маса. Когато ни вижда, става рязко, слага дясната си ръка върху сърцето си и леко покланя глава. Забелязвам, че книгата е издание на Енциклопедия Британика.

 

                                                    Следва продължение

 

© Денчо Славов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??