****

Излезе на поляната и спря, усещайки се изведнъж неимоверно слаб. Чувстваше главата си странно лека, светът се завихряше пред очите му в цветна феерия. Приклекна и опря ръце на хладната трева, свел глава надолу. Затвори очи и ги стисна толкова силно, че в главата му пробляснаха ярки звезди.
Стоя така, докато не усети, че му е малко по-добре. Тогава, без да се изправя, надигна бавно глава и съзря нещо в далечината - малко тъмно петно, ярко контрастиращо с пищната трева дори в сгъстяващия се полумрак.
"Това пък какво е?" - запита се. Помисли малко и реши да отиде до него. Стана и тръгна с бавни стъпки. Малки белезникави скакалци изскачаха от тревата и кацаха по панталоните му, но той не им обръщаше внимание. Кръвта от рамото му бе спряла да тече, но раната все още пулсираше.
Поляната - всъщност две свързани една с друга изоставени малки ниви, обрасли с висока трева и бурени, беше оградена отвсякъде с дървета. Гъсти, рошави ели, криви борове, огромни смърчове - всички те бяха надвиснали над краищата на поляната, сякаш в опит да я предпазят от стихиите. Докато мъжът вървеше през тревата и бурените, откъм гората долетя крясъкът на козодой.
Мъжът спира на няколко пъти, колкото да си поеме дъх, и накрая стигна до единственото нещо в цялото място, което не бе дело на природата.
Всъщност беше кладенец, изграден от големи, обли камъни. Издигаше се на метър и петдесет от земята - едва няколко сантиметра над бурените, но, както мъжът установи след като хвърли един поглед вътре в него, беше дълбок. Много дълбок. Към три-четири метра, може би повече. На дъното му имаше вода - не много, около петнадесетина сантиметра - и в нея плуваха мъртви буболечки.
Турчинът - чието име беше Мустафа, седна на тревата и облегна гръб в каменната страна на кладенеца. Трябваше да си почине. Погледна към небето. Тъмнината бавно поглъщаше света. Мустафа сви рамене - е, в крайна сметка щеше да му се наложи да пренощува тук поради липса на по-добро място. Не му се обикаляше през нощта. Из тези гори дебнеха безброй опасности - вълци, мечки и хайдути. Щеше да му се наложи да е нащрек. Аллах, как му се щеше сега да е вкъщи! Трижди проклети да бяха онези неверни кучета, които ги бяха нападнали. Е, рано или късно справедливият бог щеше да ги накаже. Рано или късно.
Когато усети, че има достатъчно сили, Мустафа стана и отиде до най-близките дървета, за да събере клонки за огрев. Върна се при кладенеца, разчисти с ножа си голям кръг около него, после седна и стъкна огън. Точно в момента, в който пламъците весело затанцуваха към небето, мракът окончателно падна над поляната и планината. Мустафа се премести по-близо до огъня, свали ризата си и се зае да почисти раната с водата от манерката си. Когато приключи, тялото му бе мокро от пот - и тази пот не беше в следствие единствено на близостта му до огъня.
Извади от малката си торба парче сушено месо и започна да реже от него с ножа си и да яде. Устата му не желаеше храна, стомахът му - още по-малко, но храната щеше да му даде сили, а силите му трябваха. Изяде половината месо, другото зави и прибра. Отпи глътка от манерката, после завинти капачката й и я остави до себе си. Облече отново ризата си, после легна направо на земята, полагайки под главата си свития елек.
"Никога няма да заспя" - помисли си той, докато гледаше игривия танц на пламъците и пет минути по-късно заспа.

(следва)