Здравият пациент

- Ех, горкия…Една болест да беше… - Въздъхна доктора към сестрата. Със сълзи на очи и тя  също изказа съжалението си:
- Толкова е млад... не можем да го оставим така.

- Каквото можахме направихме, другото зависи от самия него... Господ да му помага. Изричайки тези горчиви думи, докторът стисна ръката на сестрата.

Насред развилото се “опело” пациентът въздъхна.

- Пак ли тъжите. Жив ще ме погребете още малко. Казах ви, че се чувствам добре. Не виждам какъв е проблема, за какво е всичкия този стрес?! Оставете ме на мира!Всичко е наред!

Печалните души се погледнаха и с кисела усмивка се оттеглиха.Сестрата излезе от стаята насълзена, а съпругът и изрече глухо “ успех синко”.

Веднъж оставен на спокойствие, болният се разведри. Наистина изглеждаше в добро настроение и силно безгрижен, нетипично за болен човек. И все пак макар нищо да не го задържаше тук в болничната стая, прекара деня си под таванът и. Знаеше какви диагнози му поставяха, но въпреки това пушеше цигари, играеше видео игри на лаптопа си и периодично проверяваше библиотеката си от еротични филми. Мина много време, а не му дотегна. Не помнеше от кога не беше излизал навън и затова реши да хвърли един поглед навън, през прозореца. С изненада установи, че вече е късно вечер и навън е тъмно.

- Ха, кога мина денят. Сигурно е заради новото часово време…

Обичаше нощите и често беше далеч по-продуктивен именно тогава.Имаше си рутина и неотлъчно я следваше.Привечер обичаше да чете из нета за модерните болестите с които го диагностицираха, търсейки още и още доказателства , че е здрав и няма нужда от лечение.Всяка монета обаче има две страни… И пациента бе избрал четивата си внимателно.Всъщност не четеше книгите на лицнезиарни лекари и психолози,не.. .четеше влоговете и форумите на други хора-сами по себе си болни.Не му минаваше през ум, че най-честата форма на делюзията е общата- такава в които участват много хора, подтиквайки се един-друг към привлекателната илюзия, че всичко е наред. Та нали всеки трябва да намери начин да спи спокойно?

На другия ден го събуди ослепителна светлина. Някой беше дръпнал щорите рязко. Зениците му се свиха в шок , а слабите му ръце се преплетоха като плет, скривайки лицето му от божествената светлина. Не виждаше кой е в стаята, но чу величествен глас. Сякаш ангел бе влязал през прозореца да му попее. Гласът бе музика за ушите му.Когато обаче първоначалния шок утихна и очите му заработиха отново, в стаята видя не ангел , а жена в педесетте години.Изглеждаше като бизнес дама със скъп костюм и запазена снага.Боботеше там нещо за състоянието на стаята в която се намираше младежа.Силно се различаваше общоприетия образ на ангела, но излъчването си оставаше.Чувстваше я някак близка.Сякаш я познаваше от някъде.

- Коя си ти лелче? Да не си някоя пенсионирана докторка, и ти ли си тук да ми помогнеш? Както виждаш съм си жив и здрав. Казвайки това, обаче побутна незабележимо съдът с урина, който бе събрал през изминалия ден, под леглото.Изпита вина за състоянието на стаята си.Сестрата не беше минала да смени катетъра, но опитния пациент бе разрешил порблема сам.

Жената се усмихна ведро и шегувито каза.

- Не съм от болницата, но все пак нося лек. Не бива да подценяваш бабините елексири нали знаеш?

- Така ли? И какво предлагаш?- попита с интерес младежа, в интернет не бе проучил този вариант все още.

- Честно да ти кажа, мисля че ти трябва здрав сън и за това ти нося от специалния си чай с Дилянка и това чудно четиво, хвърли му един поглед после.Всичко от което имаш нужда е пред теб. Болен-здрав, жив-умрял , обещай ми да им хвърлиш един поглед.Мисля, че ще те заинтригуват.

-Ооокееей, отговори той с надсмешка, но под повърхността беше силно заинтригуван.Откакто проучи баба Ванга обстойно , изпитваше страхошочитание към старите хора.Сякаш идваха от друг сват и живееха в друга реалност ,подчинявайки се на други физични и морални закони.И макар жената срещу него да не бе трета възраст,имаше нещо друго.Излъчваше същата тази всезнаеща и добронамерена сива аура.Самото и присъствие го караше да се чувства спокоен.

Гледаше го някак многозначно в продължение на няколко минути,като инжинер гледащ нова машина, чудейки се какво я кара да тиктака.Погледа и издаваше обаче нещо или по-скоро някакво знание.За краткото време което прекара в стаята му, младежа вече беше сигурен, че познава тази жена.Беше я срещал някъде.

Тя го  обърка.Ето ,че вече беше сам ,а не се бе заел с ежедневната си рутина.Лаптопа го чакаше, беше примамливо отворен и зовеше своя роб.Той обаче бе потънъл в мисли.Коя беше тази жена?От къде я познаваше?Все още изгубен в главата си се премести до прозореца, наля си от чая и отпи, докато пушеше.Любуваше се на гледката.Заети хора се суетяха наляво надясно, всеки бързаше да свърши нещо,докато той единствено бе напълно свободен и имаше целият ден на разположение да прекара както намери за добре.“-А казват ,че аз съм болен“.Усмихна се ехидно при вида на заблудените души и се върна в леглото.Отвори лаптопа си и понече да продължи по своята програма ,но днес нещо бе различно.Мир не му даваше онази книга.Беше тънка и стара.Колко стара беше само… кориците и не се четяха.Остави лаптопа настрана и взе книгата в ръце.Погали протритата и външност и я разтвори.Липстваха страници и беше писано вътре- стана му смешно, защото очакваше да намери едва ли не реликва в нейно лице.Въпреки всичко и даде шанс и с хумористично настроение се зае да изследва.

Изглежда ставаше дума за несподелената любов между някаква млада мома и момък -поредния стар разказ.И все пак имената на героите бяха задраскани или по-скоро поправени.Новото име на момъка беше също като неговото,а името на девойката…то звучеше някак познато.Беше заинтригуван,даже много.Четеше без да спре.Обръщаше книгата на опъки, изследваше знаците изрисувани в средата на всяка двойка страници , проучваше ги в интернет-беше полудял.Тази книга описваше много позната история.Беше ли я чел?Преправената версия - не орегинала.Не помнеше.Но ето че книгата свърши , остана потресен.Стана му мъчно за момъка.Според описаният край , написан с червен химикал по задната корица на книгата финала бе тъжен но и някък познат.Младежа бе паднал в сух кладенец- неспособен да излезе, да потърси помощ или дори да яде.Бил отслабнал значително и започнал да забравя собственият си лик.Времето минавало но той не умирал, не и телом.Превърнал в мисия да запази спомена за момата в душата си.Момата , която вече не можеше да назове по име.Момата която бе останала като мъгляв сиует в паметта му.

Чудеше се читателя- какво ли е станало?Дали е мъртва?Дали кладенеца е метафора на самотата и изолацията в която се е гмурнал след като е бил изоставен?Дали пък не сънува?Въображението му заигра -представи си затворника как драпа с нокти и не може да излезе.Как вика за помощ , но не бива чут.С времето как навярно се е примирил с съдбата си и е спрял да опитва.Как пък сетне просто си стои в бездната , изгубен докато не стига до прозрението,че само забравата ще го спаси ,забравяйки как и къде се е озовал?А дали в даден момент нямаше напълно да загуби разсъдъка си ,превръщайки се в дете на кладенеца- вечния затворник?Дали това не е за предпочитане пред болката ,която го очаква на повърхността?Докато разсъждаваше мрачно по произведението лъч светлина ,който се отразяваше в отворения прозорец се застъпи с нивото на очите му и го заслепи.Мразеше този прозорец- при всяко присвяткане се чувстваше сляп като къртица , стана от леглото и слепешком затвори прозореца.Облегна се на рамката му все така силно замислен и когато най-после отвори очи все още гледаше в стъклото.Но този път не видя заетите заблудени души,не  този път очите му бяха насочени навътре.Сега гледаше отражението си.Отражение което не разпознаваше.Изглеждаше като наистина да е заболял с присъщата жълта кожа и нездрав вид.Имаше червени и изморени очи, които стреснато зяпаха непознатото отражение.Скулите му се виждаха толкова ясно ,сякаш във всеки момент щяха да пробият бледата му кожа.Болнавият приличаше повече на череп отколкото на живо лице.Отдръпна се вцепенено и погледна ръцете си- пръстите му бяха слаби и дълги, а кожата му жълта.Но какво се беше случило, дали наистина не беше болен?Как не е забелязал до сега?Та забога нали е в болница!Рязкото му обръщане сабори един от съдовете му с урина.С шок останови ,че това не е медицински съд…това беше ботилка ..съвсем обикновенна ботилка , пълна с урина.Погледна и снимката стояща на близката лавица.Беше взета на рождения му ден като дете.. но до него бяха доктора и сестрата от по-рано.Леглото му …това не беше болнично легло, беше ногово собствено.С болка останови ,че се намира в своята стая.Кога се е прибрал у тях?Напускал ли е стаята изобщо?Делюзията му започна да се пропуква, прилоша му.Последва световъртеж и падна на земята.

Събуди се болезнено.Намираше се в болнична стая и главата го цепеше яко .През прозорчето на вратата се виждаха сестри и доктори, жужащи хаотично напред-назад като пчели- всеки зает с нещо, работещи в идеална хармония.Пациента остана спокойно,знаеше че е в безопасност.Доволно заключи,че всичко е било просто сън.И все пак болката  в главата не му даваше мира-резонираше с едно вътрешно  негово смущение."Нещо не е наред”.Не можеше да стои повече така в неведение.Огледа се за огледало…