31 мая 2007 г., 20:36

Зелените листчета на Сиси 

  Проза
1555 0 4
5 мин за четене
Първият път, когато Сиси се почувства истински нещастна, беше на 16 години. Датата беше 23 октомври 1994 година. Това беше денят на погребението на баща й. Човекът, който най-много беше обичала през целия си 16-годишен живот, си беше заминал. Той беше само на 44 години, но от стрес ли, от какво ли, получи инсулт. Сиси беше чувала, че някои хора преживяват инсулта. Само че на баща й не му стигнаха силите и... издъхна. 2 дни след това се състоя погребението му, а тя не можеше да повярва, че това наиситна се случва. Все още беше в шок, както и майка й, която по цели нощи плачеше. Но при Сиси беше друго. Тя вършеше всичко автоматично. Всичко, което и казваха, без да се замисля. Майка й каза 'Силве, хапни нещо' и Сиси си направи някакъв сандвич. Майка й каза 'Силве, донеси ми голямата ваза да сложа цветята' и Сиси я донесе. Сега, на 23 октомври, рано сутринта, майка й я събуди и каза: 'Силве, облечи си черната рокля и излез навън колкото се може по-бързо'. Сиси отново я послуша. Знаеше какво следва и знаеше, че щеше да се изправи пред цялата фамилия, да ги гледа как ронят сълзи, някои изкуствени. Знаеше, че щяха цял ден да си изказват съболезнования, а когато отидат у тях, майка й щеше да сложи ядене и вино и всички щяха да се напият, да се развеселят и съвсем да забравят за какво са дошли. А тя щеше да го помни докато е жива. Просто не беше честно.
Стана точно така, както си мислеше. Тя отиде да си легне рано и за първи път от смъртта му успя да заплаче. Плака с часове, докато не заспа от умора.
Следващите дни минаваха еднообразно, в непрекъснати спомени какво е било и страх от това, какво ще бъде. Всеки ден като че ли ставаше по-дълъг от предишния, нищо, че идваше зимата. Майката на Сиси се опитваше да се прави, че се подобрява, но тя беше също толкова тъжна, колкото дъщеря й. Сиси почти престана да излиза с приятелите си, виждаше ги само в училище, или говореше с тях дълго време по телефона. За сметка на това, обаче, оценките й станаха по-високи. Като се има предвид, че не беше отваряла учебник от края на миналата учебна година, този факт беше доста странен. Или може би просто учителите я съжаляваха.
След училище тя се разхождаше дълго време сама. Никой нямаше да разбере, и без това майка  й се прибираше късно от работа. Наближаваше Коледа, а тя беше все така омърлушена и депресирана. Минаваше покрай лъскавите витрини, с най-различни светещи гирлянди, малки и големи разноцветни топки, отрупани елхи и кукли Дядо Коледа, които пееха песни. Целият град беше украсен и всички чакаха Коледната нощ с нетърпение. Хората щяха да са със семействата си, да се радват, да се смеят, да ядат на огромната трапеза, да си разменят подаръци.
Сиси си спомни за миналата Коледа, когато баща й й подари огромна китара, на която тя си обеща, че ще се научи да свири. Започна да ходи на уроци и откри, че наиситна има талант. Сега, година по-късно, вече можеше да свири на китарата, но така и не успя да научи любимата песен на баща си - Hotel California на Eagles. Беше я яд на самата нея, защото мечтата му беше да я види как свири точно тази песен. Сега вече нямаше смисъл да гледа табовете. Баща й не можеше да я чуе.
Скоро дойде Коледата, която Сиси прекара с майка си скромно и мълчаливо. Размениха си символични подаръци, а на масата беше сложена снимка на баща й. И двете искаха да усетят, че той е наоколо, но вече просто не беше същото.
Мина и Нова година. Тогава беше още по-скучно. Мина зимната ваканция. Дойде пролетната. Сиси все още не се чувстваше  щастлива. Не виждаше и защо трябва. Отдавна се беше изморила от всичко.
Тогава, на 4 април 1995 година, Сиси седеше на спирката и чакаше да дойде трамваят. Трябваше да отиде до службата на майка си, за да й занесе едни документи и сега искаше просто да се прибере вкъщи и да се стовари пред телевизора. Тогава, точно на този ден, едно момче седна на пейката до нея. Отначало тя не му обърна внимание, но после се вгледа добре в него. Цялата му чанта беше в надписи и значки. А тази чанта беше в такъв свеж зелен цвят... Сиси обожаваше зеленото. Особено този нюанс, в който беше неговата. Тя се загледа в надписите, но един от тях й грабна окото. Всъщност, то не беше надпис, ами надпис върху нашивка, която беше в по-тъмно зелено. Думата беше съвсем простичка, пишеше : 'ЛЮБОВ' с големи букви. И на всичкото отгоре, нашивката беше огромна - заемаше цял един джоб. Точно когато Сиси се замисли какво ли й напомня този надпис, момчето стана и се качи на автобуса. Тя остана загледана след него. Обмисляше една чисто нова идея, която се появи в главата й. Погледна часовника си. Беше 2.30 следобед. Какво пък? Имаше цял ден. Тя видя, че трамваят й идваше, но въпреки това не се качи. Вместо това стана и отиде в най-близката книжарница. Купи 10 купчинки от по 50 лепящи се зелени листчета. Излезе от книжарницата, усмихвайки се широко. Първата й усмивка от месеци насам. Когато се прибра вкъщи, извади цветните химикалки, пайетите, фулмастерите и маркерите и написа на всичките листчета 'ЛЮБОВ', в различни цветове, различни форми, шрифтове и украси. Не ги показа на никой. На следващия ден излезе навън и започна да лепи листчетата навсякъде - по стълбове, улични лампи, автобусни спирки, дървета, сгради, пощенски кутии, навсякъде. Налепи всичките 500 листчета за един ден. Накрая почувства че й олекна и наистина усети щастие. Отиде и отново купи 500 зелени лепящи се листчета. Вечерта отново ги изрисува. Нямаше 2 еднакви листчета. Тя развихри въображението си и когато свърши, се усмихна. Харесваха й. Обикна ги. Отиде и събуди майка си, уж за да й ги покаже. Обаче веднага й хрумна друго. Хвана първото листче, което й попадна и го залепи на пижамата на сънената й майка. После без да каже нищо, отиде и си легна. На сутринта облепи стените вкъщи с такива листчета. После и дрехите си, и обувките си. Когато излезе навън, започна да ги лепи по хората. Научи се как да докосва даден човек, без той да усети. Само че всички останали я виждаха. И се усмихваха. След 2 дни започнаха да идват при нея за зелени листчета. А тя започна да прави все повече и повече, показа ги на всичките си съседи и съученици. Така раздаде обичта си на всички хора.
Казваха, че цветът на любовта е червеният. Сиси обаче преобърна това твърдение. За нея беше зеленото. Тя продължи да прави листчетата, които и приятелите й започнаха да правят. Оттогава тя се смееше непрекъснато и никой никога не я видя тъжна. По-късно тя научи и децата си да правят зелени листчета и техните ставаха дори по-хубави от нейните. Ако някой на улицата някога ви залепи листче, на което пише 'ЛЮБОВ', не му се карайте - може би е близък на Сиси.

© Софи Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Много се радвам, че го прочетох. Един от най-силните разкази които съм чел в сайта, честно.
  • И на мен ми олекна, след като разбрах, че Сиси намери начин да излезе от депресията.
  • И аз искам!
    Много хубав разказ!
  • Хубав разказ, Сиси! Не бих се разсърдила, ако някой ми лепне точно такова листче. Поздрав!
Предложения
: ??:??