Живи сенки - четвърта част

         Всеки се  страхува от тайни, такива, които могат да разрушат и променят живота му, а този страх се крие дълбоко в паметта ни, с очакването да го забравим и пренебрегнем. 

        Сърцето на Тони така силно биеше,  че заглушаваше всичко около нея. Чантата в ръката ѝ трепереше, сякаш и тя се страхуваше от неизвестното. Влезе в пивницата и се отправи към познатата ѝ вече жена зад бара.

         – Извинете, бихте ли ми казали тук ли е Делю Дурмунджиев? – попита я тя.

         Жената посочи с глава една от масите.

         – В ъгъла, мъжът с кафявия пуловер. – тихо и колебливо ѝ отговори.

          – Какво пие? – погледна към него , а после към кръчмарката.

          – Сливова. 

          – Дайте ми една сливова и чаша червено вино. – поръча Тони. 

        Не беше време сега да пие алкохол, но имаше нужда да спре това треперене и, може би, глътка вино щеше да ѝ помогне. Остави двадесет лева на тезгяха и, без да изчака рестото, взе чашите. 

         Мъжът беше с прошарена коса, а челото му покрито с дълбоки бръчки, с които длетото на времето сякаш  искаше да изпише някаква тайна.

          – Може ли да седна? – тихо попита тя. Отсреща получи само мълчание. Дълбоко, напрегнато, все едно човекът срещу нея се опитваше да задържи дъха си. 

          – Сядай! – каза той  след кратко колебание. Тя постави чашата с ракия пред него и, преди още да каже каквото и да е било, видя как той се разтресе. Първоначално раменете му леко се полюшваха, а после цялото му тяло взе да подскача. Мъжът прихна. Смееше се гръмко и грубо. 

         – Ти, какво, опитваш се да ме подкупиш ли?– през смях каза той. –Не става, моето момиче, за една ракия само вицове мога да ти разкажа.

          – А какво е нужно, за да ми разкажеш за смъртта на родителите ми? – погледна го сериозно тя. 

         Делю спря да се хили и я погледна втренчено. 

          – Няма нищо за разказване! Майка ти е стъпила на криво, а баща ти е научил. Край на историята! 

          – Не е вярно! И ти, и аз знаем истината! – реши да блъфира тя.

          – Истината!?– усмихна се той и от тази усмивка костите ѝ изстинаха. – Колко истина можеш да понесеш? Има неща, които трябва да останат такива, каквито са.  Прекалено многото въпроси водят до неприятности. И баща ти задаваше много въпроси. Тук хората не питат и не искат да знаят, никой не се интересува от истината, че защо им е!? Тя няма да ги нахрани! Спри да питаш и си върви! – говореше така, сякаш думите залепваха по зъбите му и той  трудно ги изговаряше. Дали от страх или от алкохола? 

         Делю стана. Тони се загледа в отдалечаващия се  мъжа. Той стискаше старото си полицейско яке в ръката и, влачейки краката си, обути в черни кубинки, се запъти, полюшвайки се, към вратата.

        Тони  излезе от кръчмата. Беше ѝ странно, че в едно малко селце, където всеки познава всеки и знаят, дори какво си вечерял, никой нищо не бе видял и чул. Хората извръщаха погледите си от нея, сякаш не съществуваше. Никой не искаше да си спомни, никой не искаше да говори. Тук мълчанието беше като наследство, предаваше се от поколение на поколение. Бяха го построили тухла по тухла и бяха заградили цялата околност с него. Дали щеше да успее да пробие поне малка дупка в нея?

       Не знаеше къде да отиде и кого да попита. Погледът ѝ се спря на църквата, която изглеждаше като снежнобяла чайка, кацнала на площада. Запъти се натам.  Вътре беше тихо и спокойно, една възрастна жена с черна забрадка събираше изгорелите свещи. Тони не беше набожна,  не познаваше светците от иконите и не знаеше как да се моли. Искаше само да поседи  и да помисли.  Усети, че някой се доближи до нея. Обърна се стреснато и видя свещеника. Той беше доста възрастен и вървеше бавно. Усмихна ѝ се благо и каза:

         – Беше  време да ме посетиш! Чаках те! 

         – Чакахте ме? – изненадано попита тя.

         – Знаех, че рано или късно ще дойдеш. Молех се само да е преди да си тръгна от този свят. Господ чу молитвата ми и няма да си отида с отворени очи. – каза той и се прекръсти.

         – Вие знаете нещо за баща ми и майка ми ли? - попита тя развълнувано. Може би най-после бе намерила някой, който няма да мълчи!

         – Познавах майка ти и баща ти. Не бяха вярващи, но бяха добри хора. Не знам какво е станало с тях, но в деня преди смъртта им баща ти дойде в църквата.  Доста постоя, попита ме пред коя икона да се помоли за закрила, но не от дявола, а от хората. После ми даде един плик и ме помоли, да го пазя, да не го давам на никого, докато не се върне да си го потърси. Само че, никога не се върна. – тъжно каза свещеникът.

         – Пазите ли този плик още? – развълнувано попита тя и надеждата ѝ се разгоря, като восъчните свещи пред олтара.

         – Пазя го! Почакай ме тук! – каза той и потъна зад олтара. 

         Когато се появи отново, държеше плика в ръцете си. Беше  голям и дебел. Подаде ѝ  го. 

          –  Ако заради него някой е убил родителите ти, то и ти си в опасност. Внимавай и се пази! Нека Бог те закриля! – прекръсти се свещеникът и отново изчезна зад олтара.

        Тони разтреперено стисна плика, сякаш не знаеше какво да прави с него. След минута колебание тя го прибра в чантата си и тръгна към изхода. Навън се здрачаваше. Докато вървеше из тесните улички, ѝ се стори, че някой я следи. Обърна се рязко назад и видя една черна сянка да се слива със зида на подминатата от нея къщиа. Тя ускори ход. Сянката се отдели от прикритието си и продължи да я следва. Когато стигна до къщата, се усети, че почти тичаше, а паниката я бе стиснала за гърлото . Заключи вратата и дръпна пердетата. Когато светна лампата, видя на пода под вратата една снимка. Бяха снимали нея, на излизане от кръчмата. Навярно с онези монументални апарати, които вадеха снимките веднага.. Паниката и страхът отново взеха власт над нея и тя се разтрепери. Краката ѝ се подкосиха. Прегърна тялото си с ръце и се свлече на пода. Почувства хиляди студени тръпки да лазят по гърба ѝ. Повдигаше ѝ се. За първи път от много време се разплака. 

          Странно, но сълзите я успокоиха. Сякаш с тях изтече и паниката ѝ. Знаеше, че трябва да се успокои, за да мисли трезво, не биваше да остава страхът да взема решенията вместо нея. Стана, изми лицето си и сложи кафеварката на котлона. Знаеше,че тази вечер няма да може да спи. Сипа си кафе и седна на стола до масата. Отвори плика и извади съдържанието му. Вътре беше липсващият териториален план от преди двадесет години. Имаше документи за продажба на земи с решения на общинския и регионалния съвет, фалшифицирани документи с променени дати и записките на баща ѝ. 

         Цяла нощ чете, сверява и записва в тетрадката си данни. Беше се сблъскала с организация, която като троскот бе пролазила навсякъде – в кметството,  общината и  дори в полицията. Бяха продали земята, сякаш е тяхна, фалшифицирали подписи, планове, дати... Тези, които знаеха, мълчаха и си затваряха очите от страх, а  други – защото бяха подкупени. Затова  някои случки и имена никога не се споменаваха,  искаха да ги забравят. Тя извади телефона си и направи снимки на всички документи. Погледна часовника. Беше шест сутринта.  Набра един номер и зачака. В слушалката се чу сънен мъжки глас.

            – Да моля!

            – Здравей, аз съм Тони! Извинявай, че те будя толкова рано, но е много важно. Имам нужда от помощ.

            – Тони, какво става? – попита я човекът отсреща  и тя усети по промяната в гласа му, че той се разсъни.

            – Попаднах на огромен скандал. Продажба на защитени земи, фалшиви документи, подкупи и заради всичко това преди двадесет години са убили родителите ми. В опасност съм и аз. Следят ме и ме заплашват. Единственият начин да се измъкна жива е да ги изпреваря и да публикуваме всичко, преди да стигнат до мен. Ти си заместник- редактор на вестника и можеш да публикуваш всичко, имаш и познати в телевизията. Искам скандалът да гръмне навсякъде. Можеш ли да го направиш за мен? 

         Отсреща последва мълчание. Тя стисна телефона си в очакване. Това бе най-дългото чакане в живота ѝ. 

          – Сигурна ли си, че точно това искаш?  – попита я заместник- редакторът на вестника, в който тя бе карала практиката си и където щеше да започва работа.

          – Да! – твърдо отговори тя.

          – Добре! Да го направим тогава! Да разбуним кошера!

          Когато приключиха разговора, тя му изпрати снимките от всички документи. Заместник-редакторът беше приятел на баща ѝ от студентските им години. Може би затова тя избра да кара практиката си там. Никога не бяха говорили за родителите ѝ,  сякаш всеки един се страхуваше от отговорите на въпросите, кои сам си задаваше. Дали можеше да разчита на него!? Надяваше се интуицията ѝ да не греши. Един въпрос обаче, все още я мъчеше. “ Кой бе убил родителите ѝ?” Силата на отмъщението бе надделяла дори над инстинкта ѝ за съхранение.

          Легна си изтощена. Трябваше да поспи малко, преди да започне ловът на вещици.