-    Как така трябва да платя глоба? – попитах аз учудено служителката от другата страна на бюрото.

Беше едва обяд, когато успяхме да се доберем до българското посолство. Иван наистина беше отишъл на лекар сутринта и се беше позабавил. Не посмях дори да попитам как е след това, но благодарение на неговата липса, Альона ме беше впрегнала на работа в кухнята, където с много знаци и повтаряне, двете с нея някак бяхме изпекли някакъв сладкиш. После се натъкмих в един неин костюм и с Иван тръгнахме да търсим посолството.Там не ни чакаха с отворени обятия, за съжаление. 

След като провериха кой е той поне сто пъти и го разпитваха за какво ли не, някак ни бяха допуснали до тази служителка. Сега и двамата седяхме в една малка стаичка пред бюрото й и се опитвахме по някакъв начин да получим решение на проблема. Мислех си, че ако разкажа историята си, тя ще се опита да ми помогне. Обаче получих само студено и надменно отношение. Все едно бях виновна за това, че не помня къде съм и не знам къде са ми документите, защото още не чула и половината от историята ми, тя беше отсякла, че трябва да плащам някакви неща. 

Сега същата тази служителка театрално извъртя очи и скръсти ръце на гърдите си с отработен чиновнически маниер – по същия начин ес държаха служителките в пощата, когато майка ми ме пращаше да плащам тока и трябваше да броя стотинки, за да дам точно. Тя започна да мести поглед между мен и Иван и явно не сметна, че някой от нас е достоен за доверие, защото поясни с възможно най-отегчения си тон:

-    Това не е глоба, госпожице, а такса за издаване на документ за самоличност. Сама казахте, че вероятно сте изгубила своя. Също така не носите друг валиден документ за самоличност, с който да Ви легитимираме – тя ме погледна с очакване и аз наведох глава. 
-    Не знам къде са документите ми. Нали Ви казах, че нищо не помня? 

Служителката се подпря на бюрото си в опит да изглежда по-авторитетно. 

-    В такъв случай, госпожице, законът казва, че трябва да носите удостоверение за раждане, шофьорска книжка или лична карта. В държави извън ЕС единственият Ви валиден документ за самоличност е задграничният паспорт, който вие нямате в момента у себе си и нямате представа къде сте загубили. Обяснете ми, как точно трябва аз да удостоверя, че вие сте въпросната Катерина Димитрова, при положение, че нито Вие, нито спътникът Ви имате някакъв документ, който да го доказва? – тя ме погледна назидателно. 

Така са ме гледали само в детската градина, когато бях счупила един прозорец без да искам. Разбирах, че ми трябва документ, но как се очакваше да го намеря?

-    Ами аз… надявах се, че всичките данни дето събирате за тия документи…
-    Ами много филми сте гледали, госпожице! – сви рамене служителката. – Казах Ви вече какви са условията за издаване на пасаван. Трябват ми или удостоверение за раждане, което Вие твърдите, че не е у вас, или шофьорска книжка, която ми казахте, че нямате, или лична карта, която също не е у вас. Какво точно искате от мен?

Отворих уста да кажа „да ми помогнете“, но после се усетих – тя не ми беше длъжна и просто си вършеше работата. Обаче… очите ми се напълниха със сълзи, но примигнах. Това нямаше да ми помогне. Междувременно, Иван се намеси:

-    Няма ли някакъв начин за удостоверяване на самоличността на лица без документи? Съмнявам се това да е прецедент.

Служителката му хвърли злобен поглед, все едно сега й е отворил работа, и започна да трака по клавиатурата. Иван ми намигна, а аз се опитах някак си да устоя на порива да ревна тук и сега. По пътя Иван ми беше обяснил, че без документ за самоличност нямам право да съм никъде другаде, освен в ареста. Защото рано или късно някой ще ме спре за проверка и понеже дори не говоря езика, мен щели да ме затворят до изясняване на самоличността, а него могат да глобят, защото нарушава закона или кой знае какво. Така че трябваше да си тръгнем от тук с някакъв документ. Какъвто и да е, нямах никаква представа какво ми трябва. Очаквах, че тук ще проявят някакво разбиране, а то… 

-    Вижте, господине – започна служителката крайно раздразнено, като натърти на „господине“, - дори за издаване на пасаван ще са нужни двама свидетели с валидни български паспорти, които да удостоверят самоличността на госпожицата и да попълнят съответните документи. 
-    Какво е „пасаван“? – попитах аз и погледнах към Иван за помощ, но той само сви рамене. 

Служителката вече видимо се ядоса, защото очите й святкаха иззад дебелите стъкла на очилата, докато ми отговаряше:

-    Госпожице, това е временен документ за самоличност, издаван от съответното представителство на България в чужбина. Само че той се издава, за да можете да напуснете страната, но няма гаранция, че ще бъде приет от трети страни… 

Погледнах жално към Иван. Не бях разбрала и половината от казаното до момента. Тази жена силно ми напомняше на начална учителка, а в момента се чувствах като двойкаджийка по време на устно изпитване.  

-    Тя иска да каже, че пасаван може да се издаде ако напускаш страната – опита се да ми обясни той и погледна към служителката за потвърждение, тя кимна. – Обаче ние не знаем кога тя трябва и дали трябва да напусне страната, така че издаването на пасаван не би свършило работа, така ли да разбирам?
-    Точно така, господине! Единственото, което може да се направи на този етап, е да намерите двама свидетели, които да удостоверят самоличността на госпожицата. Трябва да се явите всички заедно, те да носят валидните си български документи за самоличност, да попълнят съответните документи и декларации, ние ще заснемем госпожицата и ще пратим заявка до Министерство на Външните Работи, които от своя страна ще направят справка и…

Главата започна да ме боли някъде по средата на това обяснение. 

-    Чакайте, чакайте, това колко време ще отнеме? – попитах аз.
-    Не звучи като много бърза процедура – додаде Иван. 
-    Отнема три дни – отговори служителката с такова отегчение в гласа, все едно сме я карали цял ден да мете пред сградата. – Но това е само за справката, дали съответният документ за самоличност следва или не да бъде издаден изобщо. За това трябва да платите такса. 
-    А самото издаване? – попита Иван.

Тя затрака отново по клавиатурата и след малко каза:

-    Най-бързата поръчка е три дни. Разбирате ли, тези документи не се издават тук, при нас, правят се в България и им трябва време да пристигнат. Това се води експресна поръчка за България – тя ни огледа строго и демонстративно затрака по клавишите. – Преди изобщо да започнем с това, трябва да ми намерите двама души свидетели. 

Погледнах жално Иван. Освен него, в момента май за никой друг не можех да се сетя. 

-    Аз съм единият – каза той и извади червен паспорт с българския герб от джоба на якето си. 

Остави го на бюрото пред служителката, която го изгледа подозрително. Тя отвори паспорта и зачете на глас:

-    Иван Андреев Воронцов… извинете, господине, но това, че по някакъв начин сте се сдобили с български паспорт, не гарантира, че сте българин! 

Лицето на Иван се вкамени. 

-    Моля? 
-    Ето тук си е написано, първо – имате двойно гражданство… - тя смъкна очилата на носа си и започна да проследява думите с пръст.

Видях как Иван стисна ръце в юмруци. 

-    Не знам това да се смята за престъпление, все още – просъска той. 
-    С тази фамилия, господине, позволете ми да се усъмня в автентичността на паспорта Ви. Ако бяхте жена, щях да кажа, че сте се омъжила за чужденец и така сте променили фамилията си. А тук? Как го обяснявате това? – тя демонстративно обърна паспорта му към него и му посочи мястото, където в графа „фамилия“ беше написано „Воронцов“. 
-    Това е нещо, което не Ви касае – отговори Иван тихо и крайно заплашително. 

Побиха ме тръпки. Познавах го съвсем отскоро, но досега не ме беше плашил така. Имах чувството, че много иска да извие врата на служителката. Все едно за секунди се беще превърнал в друг човек.

 
-    Имам валиден и действителен български паспорт, така че аз ще бъда единият свидетел – отговори той като натъртваше на всяка дума. - Не можете да ми забраните това! 
-    Вярно е – отговори тя, затвори паспорта му и му го върна, - но от Министерство на Външните работи имат пълното право да отхвърлят декларацията й след проверката. 
-    Ще видим! – изръмжа Иван и аз се опитах да го подръпна за ръкава. 

Не бях дошла тук да се карам. Той обаче ме игнорира. Може би тази жена беше единственият ми шанс да разбера какво се е случило и някак да се върна назад през онези четири месеца. 
Служителката започна да трака по клавишите като упорито се правеше, че ни няма. 

-    Ще ми дадете ли документите за попълване, или не? – попита Иван след няколко минути. 

Тя го погледна иронично над екрана на компютъра си. 

-    Очевидно е нужно отново да Ви напомня, господине, че дори и Вие да сте съгласен да се подпишете, че госпожицата наистина е Катерина Димитрова с ЕГН-то, което пи показахте, все още имате нужда от още един свидетел.
-    Не би ли могло някой от посолството да се подпише? – попитах аз плахо, с което си спечелих жлъчен смях. 

Служителката остави, каквото правеше и подпря лакти на бюрото. 

-    Госпожице, тук не е приют за бездомни, нито благотворително дружество! Това е официалното представителство на България в Русия и не е наша работа да се застъпваме за този или онзи. Не ние следва да удостоверим вашата самоличност, а Вие сама! Такъв е законът! А сега, ако обичате, напуснете, губите ми времето…
-    Аха, губим Ви времето за редене на пасианси – процеди Иван, така че само аз да го чуя и ме дръпна да станем. – Аз пък си мислех, че работата на посолството е да се застъпва за своите граждани на чужда територия. Пак по закон! 

Двамата със служителката си размениха ядосани погледи и след няколко минути, тя ни посочи вратата.

-    Напуснете, ако обичате! 

Иван тръгна пред мен толкова бързо, че ми се налагаше да подтичвам, за да вървим в крак. Беше пребледнял. Спря едва когато стигнахме колата и започна да върви напред-назад покрай нея. Застанах на разстояние и го оставих да си излее яда. 

Беше паркирал вън от портала на посолството, в една от пресечките, така че тук нямаше кой да ни види. Иван започна да изрежда някакви неща на руски, които, съдейки по тона, сигурно бяха ругатни. Изглеждаше толкова вбесен, че не смеех да се приближа. Той крачеше напред-назад и продължаваше да сипе порой от думи на руски, от които не можех да разбера нищо, но дори само по святкащите очи и тона можех да предположа, че вече беше минал в друга категория на ругатните. 

Гледах да не му се пречкам, докато обикаля и да не улавям погледа му. За момент се зачудих дали няма къде да отида? В посолството не можеше, но все някъде тук сигурно имаше място, където мога да се подслоня. Огледах и заледената улица. Какво си въобразявах? Дори дрехите на гърба ми не бяха мои! Палтото, костюмът, шапката – всичко беше на Альона, хазяйката му. Нямах документи и май току-що се бях простила с всички шансове да се сдобия с такива. Служителката най-вероятно ни беше изгонила нарочно. 

По същия начин, по който домоуправителят беше намерил начин да изхвърли мен и майка ми от общинското жилище, когато бях на десет. И то само защото се бяха скарали. Откъде можех да намеря двама души с български паспорти, които да се подпишат за мен? В страна, която не познавах и език, който изобщо не говорех?

Отново погледнах младия мъж, който изглеждаше така, все едно иска да убие някого тук и сега. Защо фамилията му беше руска, наистина? В България детето взимаше фамилията на баща си. А той беше казал, че баща му е българин. Тогава защо се казваше Иван Воронцов, а не Иван Петров, примерно… Дали не ме беше излъгал?

-    Какво значи това „сука“, което не спираш да повтаряш? – осмелих се да попитам след няколко минути и противно на шестото чувсто, което ме караше да стая настрана от него, се приближих. 

Иван ме погледна учудено, все едно беше забравил изобщо, че съм тук. 

-    Зарежи! – процеди той и тръгна да рови по джобовете си. 
-    Няма! 

Погледът му от учуден стана раздразнен. 

-    Няма? 
-    Не, няма! – тропнах с крак аз. – Защото тази жена беше единственият ми шанс да получа документи, нали ме разбираш? Сега какво ще правя? Кой знае къде е паспортът ми! Защо ти трябваше да се заяждаш?! 

Иван измърмори нещо под нос и ми посочи колата. 

-    Сядай, тръгваме! 
-    И къде ще отидем? 
-    Където ще получим съдействие, надявам се – той отключи и ми отвори вратата. – Хайде, нямаме цял ден, ако искаме да задействаме нещата!

Седнах на мястото до шофьора и го изчаках да потегли преди да попитам:

-    Защо се ядоса толкова, когато ти казаха, че фамилията ти е руска?

Иван не даде признаци, че ме е чул и за миг не отклони погледа си от пътя пред нас. Отново бяхме в някакво задръстване. Така че реших да питам докрай:

-    И защо ако баща ти е бил българин, имаш руска фамилия изобщо? 

Иван нищо не каза известно време, просто всяко едно движение стана по-рязко. Все едно включваше скоростите със злоба и дори кокалчетата му бяха побелели от стискане на волана. Имах няколко пресечки да разсъждавам над идеята, че май не биваше изобщо да го питам. 

-    За руснаците съм българин, за българите съм руснак – изплю думите Иван и се стреснах. 
Бях се загледала през стъклото. Като изключим купчините мръсен сняг по улиците, Москва изглеждаше интересно. 
-    А? 
-    Б! В България ме сочат с пръст като руски шпионин, а тук ме смятат за българско копеле! – продължи той и последва нов порой от думи на руски, които не разбрах.
-    Чак пък шпионин! Все си мислех, че у нас обичат руснаците.

В главата ми се завъртя някакъв спомен за някакви братушки, за които бълнуваше единият от дядовците във входа ни, когато станеше дума за Москва. 

-    Ако са туристи, дошли да харчат пари – да – каза Иван горчиво. - Обаче я пробвай да отидеш в някоя ваша институция с тоя паспорт! Веднага почват! 

Иван ми хвърли един поглед и после отново се вторачи в пътя пред себе си. Първоначално не разбрах кое ми е толкова странно в казаното, но после попитах:

-    Наши институции? Ти нали също имаш български паспорт, тогава защо не са и твои?
-    Да, бе имам! – изсмя се той. – Имам само документа, останал като наследство от баща ми. Иначе аз за българите съм чужденец. Нямам работа да живея там!
-    Не би останал в България? – попитах аз и след като го казах, ми идеше да се плесна по челото.

Майка ми винаги казваше, че съм твърде любопитна и ето ти на – започнах да разпитвам човека за неща, които не са моя работа изобщо. Иван обаче не видя нищо нередно във въпроса, защото ми хвърли снизходителен поглед и отговори:

-    За да видя дядо ми и баба ми, ходя. Но не бих живял там. Опитах веднъж, беше лоша идея. Работил съм там, също беше лоша идея. Моят живот, приятелите ми и работата ми сега са тук. А в България съм чужд. 

Тук някой друг сигурно би замълчал, обаче преди да де усетя, казах:

-    Обаче нали каза, че и тук си чужд?

Иван се намръщи и ми хвърли много ядосан поглед, а после изражението му тотално се смени. Все едно беше свалил маска. 

-    И да, и не. А сега отиваме там, където ще направят така, че на онази служителка да й се е... стъжни...

Сега беше мой ред да го гледам така, все едно е освидетелстван луд. 

-    И кой точно може да стъжни живота на служителка в българското посолство? 

Хлапашката усмивка отново се появи на лицето на Иван и той ми намигна. 

-    Руският ми дядо. Ако се навие да ни помогне. 
-    Аха... – кимнах аз и се облегнах назад. 

През останалата част от пътя гледах да не преча на Иван да шофира и си наложих да не задавам повече въпроси. В главата си постоянно чувах гласа на мама, която ми се кара, че съм твърде любопитна, твърде открита и постоянно говоря онова, което ми е на върха на езика без да мисля.