Един беден рибар цял месец не хванал никакъв улов. Гладът се бил настанил удобно в скромната му къща и вече се чувствал като у дома си. На всичкото отгоре жена му,  която имала врачанска жилка, не спирала да ломоти. "Некадърник, пенела се тя, опропасти ми живота!! Ама и аз съм глупачка – навремето какви мъже ме искаха, а точно теб да избера… Сега щях да живея в палат и да закусвам бели трюфели! Вместо това нагъвам чай от лайкучка с клисав хляб, дето и прасетата няма да го погледнат! Заминавай и не смей да се връщаш без улов!!"

 Това се повтаряло вече няколко седмици: всяка сутрин рибарят излизал като попикан, а вечер се връщал като наакан. Проклетите риби хич не искали да му влязат в положението и сякаш били потънали вдън море.  Един ден, докато седял и тъжно гледал плувката, тя най-после потънала, кордата потрепнала и се опънала като струна. Рибарят така се стреснал, че дръпнал малко по-рязко от необходимото. На кукичката висяла златна рибешка уста. От водата се показала Златната рибка и казала: „Момфенфе, фърни ми фъбките.“  Рибарят, който до този момент не бил виждал такава риба, и то – говореща, намерил рибешкия език за доста странен. Донякъде му напомнял начинът, по който говори селският пияница Цеко. „Афо ми фърнеш фъбките, фе ти изфълня фри фелания“ – продължила рибката. Този път рибарят не издържал и се разсмял неудържимо. Така се кикотел, че чак коремът го заболял – представил си как дърпа въдицата, а на куката се блещи Цеко. „Най-добре утре, вместо кюспе, да изсипя във водата три литра мастика“ – мислел си през смях той.

  Рибката унизено отплувала и се скрила под един подводен камък, а рибарят се върнал при сприхавата си жена с една смешна история. Врачанската жилка схванала комичността на случката и доста се забавлявала. Дори забравила да овика мъжа си, че отново се връща  без улов.