Знаех си ,че така ще стане
Какво да ви кажа? Някои събития могат да се предвидят. Примерно - ако всеки път, когато пресичате улицата с твоя възлюбен, ти го подръпваш да не бърза и го призоваваш да се оглежда, а той си прави оглушки и се мисли за експерт по пресичане на градски улици с твърде натоварен трафик. Вероятността рано или късно да го блъсне кола, Тир, трактор или каквото и да е МПС е твърде голяма. И точно това се случи тази сутрин. Сега няма да коментирам дали вината е изцяло негова, или донякъде на русата госпожица, която шофираше с джиесем в ръка и връхлетя върху Дамян на пешеходна пътека. Това в случая не е толкова съществено. Всъщност, споменавам го, за да разберете как се озовахме в реанимацията. Той - като пациент, а аз - като придружител, тъй като винаги благоразумно вървя след него и пресичам много внимателно. И така, вкарват го него в отделението, а една властна сестра (имам чувството, че всички медицински сестри гледат порно филми и от там си вадят заключението, че трябва да се държат грубо и да командват) ми препречва пътя и ми заповядва да седя мирно и да чакам. Минава един час в неведение, после пристига някакъв доктор и ми обяснява, че се налага тежка и скъпа операция. Преравям джобовете си и събирам наличните 28 лева и 36 стотинки. Подавам му ги, а той ме гледа, сякаш му предлагам отвара от татул. Не знае ли, че има още четири дена до заплата?
- Трябват 6 000 за операцията - казва той. - Плюс 300 лева за анестезиолога, 5600 за избор на екип, 200 за професора и каквото Ви се откъсне от сърцето за обслужващия персонал, но не по-малко от петдесетачка на човек, че ще се обидят.
Майко мила! Като ми гледа износените обувки, приличам ли му на милионерска съпруга на този доктор?
- Добрата новина е, че не трябва да плащате веднага. - успокоява ме докторът. - Сега само ще подпишете една бланка, а до един месец трябва да внесете сумата.
Слава тебе, Господи! Нека спасят сега мойто мило мъжленце, а до един месец може да спечелим от тотото или да духнем зад граница. Само да е жив! Подписвам документа и продължавам да чакам. След още към час и половина напрегнато ходене из коридора виждам някаква санитарка да върви към мен.
- Твоичкия ли докараха одеве? - пита тя. - Ела да ти покажа къде ще лежи след операцията!
Тръгвам след нея, като непрекъснато поглеждам назад, да не би да ме извикат.
- Чаршафи носиш ли? - пита свойски санитарката.
-2-
- Ами не, аз не знаех... смънквам аз и се изпотявам. - А бе, вие все не знаете! - тросва се санитарката. Сигурно и чаша, и лъжица, и нищо не носиш?!
- Ами аз после... - опитвам се да обясня аз.
- Няма после, всичко трябва да е наред. Като го докарат човека, няма и за това да се притеснява! Дай педесе лева и шъ тъ оправа.
Изваждам сумата, която е в джобовете ми и я предлагам. Тя мъченически изпъшква, прибира я в някакви много потайни джобчета и изважда едни кърпени чаршафи, които не стигат до края на леглото, но поне изглеждат чисти.
- Айде, от мен да мине! - потупва ме лелката. - После ще ми доплатиш.
В това време в стаята се втурва властната сестра:
- Ама къде ходите? Как може такова нещо? На нас ни трябва кръв!
За малко да й кажа, че не се учудвам - с този вампирски вид какво друго да й трябва. Обаче събирам сили и казвам:
- Аз съм нулева положителна, мога да давам на всички...
- Ами ще давате, бързо, че е спешно! - и с маршова стъпка тръгва напред, а аз подтичвам след нея. Показва ми кушетката в една стаичка и ми нарежда да легна. Изпълнявам заповедта с известен страх, защото от този върколак всичко може да се очаква. Тя ми забива спринцовката и започва съсредоточено да ме източва. Като взима, колкото е решила, тръгва нанякъде и заповядва да полежа и после да хапна нещо или да пия едно кафе. Ама с какви пари, нали вече ми ги прибраха? Както и да е, лежа около пет минути и пристига някакъв доктор,когото виждам за първи път. Изправям се бавно и леко ми притъмнява пред очите.
-Вие защо не сте пред операционната? - пита сърдито докторът и без да чака отговор, заявява. - Спешно ни трябва сърце. Обадете се на познати, или си купете, но до два часа трябва да имаме здраво сърце!
Аз първо пребледнявам, после се изпотявам.Чувствам как мозъкът ми ще блокира, търсейки решение. Някой беше казал, че от всяко положение има поне два изхода. И аз намирам изход. Разтварям блузката си, ровя с пръсти между ребрата, дълбая усърдно, правя достатъчно широк отвор и го напипвам. Сърцето ми е топло , ритъмът е леко ускорен, но това ще се оправи, тук са докторите, те знаят как. Откъсвам го и го подавам на доктора, който е леко слисан, но пък е виждал какво ли не, ще има още една любопитна история за разказване. В това време задъхано връхлита първият доктор и казва:
-3-
- Няма нужда от сърце, защото не разполагаме с кардиовазо не знам какъв си серум. Това е положението, направихме всичко възможно.
От шока не мога да реагирам по никакъв начин. Не дишам и не мигам, в ума ми се върти само една мисъл ”Знаех си, че така ще стане! Знаех си, че така ще стане! Знаех си... „. Вратата на отделението се отваря бавно и оттам излиза Дамян. Не мога да разбера това духът му ли е. Или някаква шега? Или виждам призраци - явно ниското кръвно и липсата на сърце започват да ми се отразяват.
- Докторе, аз да си вървя ли? - пита Дамян и ми се усмихва.
- Да, ако се чувствате добре, свободен сте да се приберете. Ехографът не показа отклонения. - заявява докторът, все още държейки сърцето ми.
- Ама нали... ама той... нали казахте... ? - опитвам се да формулирам някаква мисъл.
- Вие този господин ли чакахте? - повдига вежда докторът. - Станало е недоразумение.
Явно нервната ми система не издържа на такива натоварвания и централният ми бушон изключва. Събуждам се в болнична стая, санитарката е сложила ръце на кръста и казва:
- Видя ли, че винаги трябва да носиш чаршафи?!
А Дамян се е ухилил зад нея и ми подава обувките.
© Здравка Маринова Все права защищены