"… В очакване на утрото преминава нощта,
денят идва и си отива без да остави следа..."
Михаил Науменко
Зоопарк
Звънеше някакъв будилник. Това ме събуди.
Огледах се – бях в креслото, при това облечен.
В устата ми горчеше.
Пак се огледах. Наоколо нямаше никакъв будилник. Работещ. Не можеше и да има - от последните три миналата година бях направил един. Неуспешно.
Разбрах, че сънувам и реших да се събудя. Цяла нощ не бях спал.
В устата ми горчеше.
Огледах се. На стените имаше тапети. Значи съм буден. Реших да проверя. Ощипах се. Заболя ме.
В устата ми горчеше.
Цяла нощ не бях спал. Помъчих се да си спомня защо.
Отново звънеше будилник.
Огледах се и разбрах, че се звъни на вратата. Станах и отворих. Нямаше никой. По-точно пред моята врата. Някакво момиче звънеше на съседната. Погледна ме и нервно започна да вика асансьора. После реши да слиза пеша. Асансьорът дойде. В устата ми горчеше. Затворих.
Отново зазвъня будилник.
Този път съобразих – телефонът. Вдигнах го. Даваше “свободно”. Сетих се, че телефонът не може да звъни – пее някаква мелодия, а и втори месец откакто го изключиха. Тогава как дава “свободно”? Значи още спя.
В устата ми горчеше.
Продължаваше да звъни будилник. Да не би да е чайникът на печката? Не! Чайникът не може да звъни.
В устата ми горчеше.
Отидох в банята. И там нямаше будилник. Погледнах се в огледалото. Веднага се разсъних. Изглеждах зле. Лицето ми беше подпухнало. В устата ми имаше фас. Изпушен. Изплюх го в клозета и пуснах водата. Измих си устата. Бях брадясал, но реших да не се бръсна. Спря да ми горчи. Измих си и лицето. Погледнах се пак в огледалото. Очите ми бяха зачервени. Не бях спал през нощта. Задрямал съм на разсъмване. После ме събуди някакъв будилник…
Огледах се. Наистина нямаше наоколо никакъв будилник. Тогава какво звънеше?
Отново зазвъня будилник. Дали още не спя и сънувам? В устата ми отново загорча. Нека звъни.
Излязох на балкона. Грееше слънце. Сенките бяха малки – значи наближава обяд. Тогава защо не съм гладен?
Отидох в кухнята. Хладилникът беше пълен, но нямаше нищо за ядене. Допи ми се вода. От чешмата. Налях си и пих. В устата ми все още горчеше. Цяла нощ не бях спал. Защо?
Погледнах чашите за чай на масата. Видях червената – твоята. Моята беше синя. Мразя синия цвят.
Погледнах закачалката и не видях нищо.
Отидох в спалнята. Нямаше те.
Стреснах се и се събудих...
Седях облечен в креслото. В устата ми горчеше. Изплюх в пепелника отдавна угасналата цигара. Беше залепнала за устните ми. Пепелникът беше пълен с фасове. Цялата нощ не бях спал. Чаках те. Седях в креслото, пушех, гледах сиво-белите тапети и тъпо си мислех къде и с кого си тази нощ. Защо не се прибра?
Погледнах часовника. Беше десет и половина. Изхвърлих пепелника. Отворих прозореца. Навън беше светло.
Взех си душ, измих си зъбите и се обръснах, докато заври кафето. Котлона ми работеше само на “две”. На другия плочата беше много голяма.
Изпих кафето, обух си обувките и излязох навън. Асансьорът беше на етажа. Слязох пеша. Беше слънчево и топло. Слава богу!
Тръгнах безцелно и без посока. Срещах много хора. Непознати.
Качих се в трамвая. Вагонът беше раздрънкан. На спирките звънеше като будилник.
Кондукторката дойде при мен и мълчаливо ми подаде билета. Дадох и последните два кинта. Тя ми върна един. Железен. После се сетих, че имам карта за цялата градска мрежа. Както и да е.
Седнах. На седалката до мен имаше някакъв тип с барета. Погледна ме и каза, че ме познава. За пръв път го виждах. Бил пилот. Бивш. Военен. Сега продавал музика на пазара. На централния пазар. Знаеше името ми. Заприказвахме се. По-точно той приказваше, а аз кимах без да слушам. Седях и си мислех, къде и с кого прекара нощта сладка, моя мила? Защо не се прибра?
Слязохме на една спирка и отидохме до най-близкия магазин. Аз дадох железния, а той добави пет. Купихме литър.
Тръгнахме към някакъв таван – имало купон.
Наистина. Имаше разгъната голяма, отрупана маса и много хора насядали около нея. Четирима играеха карти, другите гледаха и пиеха. Някакви играеха дори на шах. Всички си викаха един на друг “прасе”.
Седнах в едно кресло до масата. От две големи колонки се разнасяше чалга. Съседът от ляво започна да ми разказва за някакви дискове. Пиратски. Щели да ги издават. Безплатно. Харесах си бутилка и си налях. Не го слушах...
Гледах веселбата, пиех и тъпо си мислех, къде ли и с кого прекара нощта сладка, моя мила. Защо не се прибра?
Седях в креслото и си наливах. Идваха и си отиваха хора. Някой постоянно ходеше до магазина. Имаше и мадами. Много красиви. Една дълго се опитва да ме свали...
Аз мълчах и тъпо си мислех, къде ли и с кого си била през нощта сладка, моя мила? Защо не се прибра?
Така две бутилки. Ракия. Гроздова.
Не бях на себе си.
С много труд си намерих втората обувка. Не можах да я обуя. Самостоятелно.
Дълго ме молиха да не си тръгвам, но аз си тръгнах.
Бих могъл и да остана. Имах и с коя да спя.
Яд ме беше на всичко. Само си мислех къде и с кого си била през нощта сладка, моя мила?
Когато се прибрах беше тъмно. Ти спеше. Не те събудих. Не направих скандал. Седнах в креслото. Облечен.
Запалих цигара.
Помислих си – толкова ли е важно къде и с кого си била през нощта сладка, моя мила, скъпа Любов... Нали се прибра.
Зазвъня някакъв будилник.
В устата ми горчеше.
8. март, 1994 г.
© Пламен Порчев Все права защищены