Зверчето бе тъжно и гората - неговият дом, също бе потънала в тъга.
Наоколо всичко живо тъгуваше.
Нищо не беше както преди.
Хората - онези двукраки и грозни създания, които се мислеха за господари на целия свят, бяха започнали да унищожават и последното убежище на малкото диво зверче.
Ужасяващите им, шумящи като буря машини, настъпваха бавно през гората, разрушавайки всичко по пътя си.
Защо им бе нужно това? - не доумяваше мъничето.
Не им ли стига цялата планета, че човеците опряха до единствената годна за живеене гора.
Как е възможно някой изобщода посегне на нещо, тъй красиво и тъй съвършено, създавано с много, много години и много търпение от страна на природата.
И хората да го сринат със земята за дни, часове, разчиствайки място за своите грозни и мръсни, отблъскващи и изкуствени домове, в които те се криеха от всичко - от самия живот, живота с природата.
Те се бяха самозабравили... тези ХОРА.
А с какво само ти дари Земята...
А те как и се отплащаха. ...