зверчето

Зверчето бе тъжно и гората - неговият дом, също бе потънала в тъга.
Наоколо всичко живо тъгуваше.
Нищо не беше както преди.
Хората - онези двукраки и грозни създания, които се мислеха за господари на целия свят, бяха започнали да унищожават и последното убежище на малкото диво зверче.
Ужасяващите им, шумящи като буря машини, настъпваха бавно през гората, разрушавайки всичко по пътя си.
Защо им бе нужно това? - не доумяваше мъничето.
Не им ли стига цялата планета, че човеците опряха до единствената годна за живеене гора.
Как е възможно някой изобщода посегне на нещо, тъй красиво и тъй съвършено, създавано с много, много години и много търпение от страна на природата.
И хората да го сринат със земята за дни, часове, разчиствайки място за своите грозни и мръсни, отблъскващи и изкуствени домове, в които те се криеха от всичко - от самия живот, живота с природата.
Те се бяха самозабравили... тези ХОРА.
А с какво само ти дари Земята...
А те как и се отплащаха.
Те забравиха откъде са дошли, забравиха своите братя по живот...
Но нямаше кой да им отвори очите към истината или поне да ги спре.
Зверчето се обърна и побягна ужасено, ужасено от своите странни мисли.
Ужасено от безчувствените хора и техните верни стоманени кучета - машините, срещу които никое създание не можеше да се изправи.
Мъничето чу грохота на тежките човешки чудовища, техните ръце и крака, които настъпваха през гората.
То усили темпо и дългите му уши заплющяха диво, а рунтавата му козинка заподскача като жива.
Големите му черни очички... изглеждаха странно.
Сякаш пълни с росни капчици и ако животните можеха да плачат, сигурно това би се нарекло така.
... Всички ли хора бяха такива?
Тогава, стигнало края на гората, зверчето видя едно човешко същество, но от женски пол.
То стоеше до отворения прозорец на стаята си и плачеше.
Цялото тяло на момичето излъчваше скръб и сълзите се стичаха по лицето й.
Мъничето се спря за миг стъписано.
Човек да плаче? - се зачуди то.
Човеците трябваше да са с каменни сърца като своите ледени и неживи приятели - машините.
Нима хората изпитваха чувства?!
Дори тъга... не... как... защо... това красиво женско човешко създание излъчваше толкова много мъка - превръщайки всичко наоколо в тъга.
Изведнъж дъждът спря, както и изведнъж бе почнал да вали.
Момичето забеляза зверчето, а зверчето забеляза, че го видяха и тръгна, привлечено от чувствителния красив човек от женски род.
Затича се, забравило какво идваше след него през гората.
Почувства се добре, че бе намерило точно сега сродна душа, която май го хареса...

(очаквайте продължение)