Лотар се прибрал в имението си. Въпреки прохладата и почивката, която си подарил край брега на езерото, се чувствал притеснен. Нещо го карало да е неспокоен. Разхождал се из дългите коридори на замъка си и не намирал утеха. Бил напрегнат и с объркани мисли. Сякаш нещо го боднало доста болезнено, но болката била странна и непонятна. Самият той не разбирал себе си. Прехвърлил мислите в главата си и те го отвели на брега на езерото. Сега, когато вече всичко е минало, Лотар усещал някакво нежно и топло присъствие там, на самия бряг, в близост до буйните зелени папрати. Имал усещането, че нещо е пропуснал, че нещо е изгубил на брега на езерото. Опитал се да си спомни всичко - всички картини и усещания. Много светло му изглеждало слънцето, което потапяло околността в ослепителната си светлина. Постепенно в главата му всичко се боядисало в синьо. Самото езеро станало толкова синьо, че това го побърквало. Разбрал, че нещо не е наред и че определено трябва да се върне обратно там, за да уточни това. Тази нощ Лотар почти не спал, измъчвала го мисъл, която го влудявала.

        Ефросина била под въздействието на видяното. Образът на Лотар я преследвал и не ù давал миг покой. Сините сълзи се стичали по красивото ù лице и където паднели, боядисвали всичко в синьо. Пътеката през гората била  напръскана със сини капки. Навсякъде  синеело – не само по тревата, но и по листата на дърветата, които станали неволни жертви на сълзите ù, защото вятърът ги поемал и окичвал дори и най-високите клони. Цветята се сбогували със своята пъстрота и се боядисали в синьо. Така изглеждало всичко, до което се докоснели сините сълзи, отронени от влюбени очи на Ефросина. Тя също не могла да спи и цяла нощ плакала. На сутринта слънцето се опитало да поизсуши сълзите ù, но напразно, дори я разплакало още повече. Тя си спомнила слънчевия образ на тайнствения мъж върху спокойните вoди на езерото и това дълбоко я натъжило.

       „Аз съм невидима… Нима съм Тишина?!” – продължавала да си мисли тя.

       Сините сълзи блещукали като безброй сини светулки, които били накацали по растенията покрай пътеката. Те се съюзили и внимателно се отлепили от тях. Полетели във въздуха безгрижно и се излели една по една в един женски образ. Той се изпълнил със сини сълзи и затрептял пред очите на Ефросина. Тя плачела и гледала синята жена пред нея, която попивала сълзите ù. Тази синя жена изглеждала тъжна, но красива. Ефросина искала да говори, но не можела. Сълзите ú стремително се вливали в тялото на жената пред нея. Тази синя жена, изпълнена с тъга, бавно отворила устните си и продумала с много нежен глас:

-         Ефросина, не плачи!  Аз съм феята на тишината. Синя съм от твоите

сълзи. Искам да попия тъгата ти и да те освободя от нея. Искам да бъдеш щастлива, защото аз те виждам и… виждам, колко си красива. Ти не си Тишина, защото аз съм Тишина. Аз съм тази, която е тиха и невидима. Ти си Ефросина. Ти си прекрасна и безумно влюбена. Не плачи! Не изливай толкова болка и тъга в мен, защото преливам, моля те!

          Всичко това, което се случвало на Ефросина, било много странно. Тя се объркала и погледнала феята в очите. Видяла себе си в тях и се натъжила още повече. Тази синя жена била самата тя, с цялата болка и тъга излята в синьото ù тяло.

-         Не, не те разбирам. Ти не съществуваш. Ти не си истинска. Аз съм

Тишина… и знаеш ли? – попитала Ефросина, като за миг спряла да плаче, защото си спомнила. – Тишината звучи по друг начин, аз я чух там, край езерото. Тя е смесица от нежни звуци и … - въздъхнала тежко и се разплакала отново -  мъжки глас, да… онзи мъжки глас – в главата ù звучал гласа на мъжа от брега на езерото, който говорел на коня си. – Това е тишината… - плачела, а сините сълзи вече не се побирали в тялото на феята. 

-         Добре, нека се опитам да те успокоя. Позволи ми това! – помолила

феята на тишината.                                                      

-         Съгласна съм. Опитай, успокои ме! Аз също не искам да плача, но

не мога. Видях отражението на един мъж върху повърхността на водата. Той беше много красив и звучеше вълшебно. Не ме видя, защото съм невидима. Аз съм Тишина и той ме подмина. Сега съм нещастна и не мога да спра да плача. Това е – заплакала още по силно Ефросина. 

         Феята на тишината се позамислила и твърдо решила да разсее заблудата от мислите на Ефросина. Като вътрешен глас на тихото душевно спокойствие, тя най-добре виждала и разбирала недоразумението, в което била изпаднала тази млада девойка. Виждала красотата ù, която била напълно в синхрон с природата наоколо. Косите на Ефросина били руси и слънчеви като слънцето. Очите ù били сини като водата, а кожата ù била нежна като утринно небе. Тишина виждала силата на живота в тялото на Ефросина. Феята прозряла също колко плаха и тъжна е душата на тази девойка. Разбрала, че трябва да вдъхне кураж и самочувствие на Ефросина. Само красота не била достатъчна, а и сълзи на никого не били нужни.

-         Ефросина, предлагам ти едно приключение. Нека мислено се

разходим из света. Той е толкова пъстър и шумен – феята направила широк размах с ръка пред себе си. – Ето, виж! – изрекла бавно тя и посочила небето.         

          В този миг светът се разтворил пред погледа на разплаканата девойка. Въпреки насълзените си очи, тя видяла самия свят такъв, какъвто е – огромен, безкраен, светъл и невероятно шумен. Отвсякъде се чували различни звуци, които се преплитали един в друг и създавали страшна шумотевица. Ефросина се хванала за главата. Имала чувството, че звуците ще я наранят.

-         Това е света, Ефросина, не се плаши. Първо ще те откъсна от

състоянието на обърканост, защото виждам, че си изплашена – предложила феята и я погалила съвсем нежно по главата, за да разсее големия шум. – Представи си, че си риба… - продължила тя. – Можеш ли да чуеш тишината като риба? Можеш ли да плуваш в дълбоките води на езерото, което ти предложи образа на твоя любим? Хайде,  Ефросина, следвай гласа ми и се потопи в сините води! – говорела Тишина и се опитвала да вдъхне на девойката смелост, която да я отведе във водите на езерото.

           Ефросина затворила очи и си представила, че е риба. Плувала в спокойните води на езерото. Всичко наоколо ù изглеждало непонятно и различно, неприсъщо за нейния свят. Там, на дъното на езерото, шумът бил бавен и монотонен. Чувала смесица от песни, нечувани до сега. Тези песни се трептяли във водата и същевременно се сливали по между си. Това били песните на рибите. Те пеели от любов и песните им звучали нежно и страстно, изпълвайки всяка водна частица с щастие.

-         Ефросина, вземи частица тишина от дъното на езерото! – казала

Тишина, като все още размахвала ръцете си, от които капели сини сълзи и мокрели тревата. 

-         Да, чувам песните на влюбените риби. Тук на дъното е спокойно и

тишината звучи – промълвила Ефросина. – Ще си взема частица тишина от тези песни и ще я отнеса със спомена за това, че и аз съм се чувствала като риба и съм пяла заедно с рибите песни, запленени с изобилие любов – от очите ù продължавали да се изливат сини сълзи, които се смесвали с водата и самото езеро синеело още повече от тях.

           Повърхността на езерото се надигнала и оттам излязла Ефросина. Вече не била риба, била си същата тъжна и разплакана девойка. Стояла пред синята Тишина, мокра от сълзи. Феята я гледала с лека тревога, но чувствала, че това, което прави за нея, ù се отразява добре, въпреки че сълзите са все още в очите ù.

-         Ти се справи добре. Нека извървим пътя до край, а това ще стане

стъпка по стъпка – погалила отново русите коси на девойката. – Представи си, че си птица! Можеш ли да чуеш тишината като птица сред сините небеса? Можеш ли да летиш, Ефросина? – продумала много бавно и унесла девойката в полет над света.

          Ефросина се почувствала окрилена, бяла и лека. Полетяла над широката долина. Крилете ù били големи и силни и я носели все по-нависоко. Под нея вече имало пухкави облаци. Крилете ù се изпъстряли със слънчеви лъчи и се мокрели от небесната роса. Там, сред безкрайното небе, звучал страховит тътен от сблъсъка между самите облаци. Огнени светкавици разцепвали синевата и гръм съдирал тишината. Тя размахвала криле, но в сърцето ù заседнала уплаха и се почувствала несигурна.

-         Не се плаши, Ефросина! Чуй тишината! Вземи частица тишина от

небето! – говорела Тишина и размахвала ръце, от които изтичали сълзи като водопади.       

          Сред трясъка на гръмотевиците Ефросина успяла да долови нежните чуруликания на птиците. Те пеели от любов и огласяли небето с чудните си песни.

-         Да, чувам тишината. Тя е в песните на влюбените птици. Ще си

взема частица тишина от песните им и ще я отнеса със спомена за това, че и аз съм била птица и съм пяла от любов като птиците – викала Ефросина от висините и размахвала криле. От очите ù капели едри сини сълзи и се разбърквали  с дъждовните капки.

          От небето завалял дъжд. Там, във висините, с мощ и сила се прегръщали светкавици. Гръмотевици раздирали безмилостно тишината. Това била студена и страшна тишина, напита в едрите дъждовни облаци. Тази тишина дочакала нежните песни на птиците и заедно с летния дъжд се изляла над света. Същата тази тишина попивала в земята, която била зажадняла за песен. Така дъждовните капки забарабанили ритмично по листата на дърветата, по повърхността на езерото, по сухата земя. Всички те попивали тишината на горещия летен ден със звука на дъждовните капки, които от своя страна носели спомена от песните на птиците. Така се сътворила красотата в мелодията на тишината.

           Една прекрасна бяла птица със сини разплакани очи кацнала пред феята на тишината. Превърнала се в русокоса девойка със синьо наметало, мокра от сълзи.

-         Чудесно се справи, Ефросина! – окуражила я Тишина. – Видя ли, че

тишината звучи божествено от висините? – протегнала ръка и напълнила шепите си със сълзи от очите на девойката. – Не плачи! Искам да ти покажа колко важна е тишината в този шумен свят. Нека извървим още малко път, за да стигнем до истината – казала тя и отново размахала ръце пред себе си.         

            Ефросина носела в спомените си песните на рибите и на птиците. Чувствала се спокойна като риба и окрилена като птица. Въпреки това тъгата не я напускала. Разбрала, че в тътена на водата и в страшния шум на небето има пленителна тишина с приказно звучене, която е в самата мелодия на любовната игра на влюбените риби и птици. Този факт не я успокоявал и тя продължавала да плаче. Въпреки наситената ù с красота фантазия, тя продължавала да мисли за светлото отражение на мъжа върху повърхността на езерото. Гласът му звучал и се смесвал с тишината, в която се чували песните на влюбените същества. Нещо в сърцето ù липсвало и то биело самотно и празно.

-         Ефросина, за любовта трябва светлина – Тишина погалила лицето ù

и се опитала да я поведе отново на мислено пътешествие. – Представи си, че си слънчев лъч! – погалила очите ù, избърсала сълзите ù. – Почувствай тишината в светлината на слънцето!

             Девойката затворила очи и се вплела в сноп слънчеви лъчи. Цялата била гореща и от ярката светлина не можела да държи очите си отворени. Слънчевите лъчи се разделили и бясно запрепускали по повърхността на езерото. Тя ги прегръщала и се опитвала да ги следва. Самото слънце пеело огнена песен с тембър, познат ù до болка. Тази песен била всичко, което искала да чуе. Песента на слънцето и музиката на слънчевите лъчи, всичко това бил гласът на Лотар. Ефросина не можела и не искала да напусне тази слънчева магия. Песента на слънцето се оказала най-необходимата ù сила, която можела да я накара да спре да плаче. Топлината на слънцето била същата онази топлина, която усетила от неговото присъствие на брега на езерото. Звукът на слънчевите лъчи, които докосвали земята и водата, бил същият като шумоленето на дрехите на Лотар, на скърцането на стъпките му върху горещия пясък. Слънцето било толкова усмихнато, точно като мъжа, който се оглеждал върху огледалната повърхност на езерото. Най-значимото нещо за нея било присъствието на образа на Лотар в мислите ù.

-         Вземи частица тишина от светлината на слънцето, Ефросина! –

викала феята, защото виждала колко била унесена девойката в играта си със слънчевите лъчи.

-         Ще си взема тишина от светлината на слънцето. Тя звучи точно

така, както аз искам. Това е песента на моята тишина. Аз я открих в спокойствието на светлината. Това е мъжът, който водата ми показа. Чух гласа му, защото небето ми изпрати вятър, за да довее думите му, които погалиха слуха ми. Слънчевият лъч, отразен в очите му и докоснал тихата вода, ме прободе страстно и ми подсказа, че това е любовта – с уверен тон изрекла Ефросина и отворила широко очи.

          Погледнала синята фея, която стояла пред нея и се усмихвала доволна със синята си усмивка. Въпреки чувството на зрялост, което преоткрила след мисленото си пътешествие в страната на тишината, Ефросина била все още тъжна и плачела. Феята преливала от сините ù сълзи и всичко наоколо се багрело в синя тъга.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...