Настъпи поредната обичайна вечер. Лорелей тъкмо бе приключила с доклада си пред Ноа и двамата обсъждаха дреболии. Изминалите дни бяха повлияли положително на съпруга ѝ и той се бе възстановил почти напълно. Лорелей изпита голямо задоволство, гледайки го как седи в леглото с лице, изпълнено с енергия. Днес той бе по-ведър и приказлив от обикновено. Точно за това тя се престраши да подхване темата, която не ѝ даваше мира от известно време.

-    Мога ли да ви задам въпрос, милорд?
-    Разбира се, херцогиньо – в очите му се разгоряха игриви искри и той се намести по-удобно. 
-    Ами… - започна Лорелей, но мигом съжали за решението си. Ами ако предизвикаше неприятности? – Не, забравете, милорд. Няма нищо.
-    Хайде питай. Когато започнеш нещо, трябва да го довършиш до край.

   Тя вътрешно се прокле, но вече бе прекалено късно. Нямаше връщане назад. 

-    Ами, милорд, работата е там, че… преди няколко дни… един от рицарите ме нарече по странен начин. Не смятам, че е било обида. Просто съм любопитна, тъй като не бях чувала думата преди, а той отказа да ми каже какво значи, когато го попитах.
-    Охо, и как точно те нарече?

   Изражението на Ноа видима помръкна, карайки Лорелей де се чувства още по-виновна. Сега, заради проклетото ѝ любопитство, бедният рицар щеше да си изпати. Единственото добро нещо в цялата работа бе, че поне не спомена за останалите рицари, които след случката също бяха започнали да я наричат по същия начин. И всеки път, когато го правеха, устните им бяха извити в странна усмивка. 

-    Моля ви, милорд, първо ми обещайте, че няма да го накажете.
-    Не мога да го направя. Дали ще има наказание, или не, зависи от това как те е нарекъл. Сега изплюй камъчето, херцогиньо – гласът му бе започнал да звучи строго.
-    Той ме нарече шимши, милорд.

   В каютата се възцари тишина. Лицето на Ноа застина. Виждайки реакцията му, Лорелей усети как сърцето ѝ се сви. Младият рицар бе обречен. Много бавно, челото на мъжа ѝ се смръщи. 

-    Смятам че знам, кой те е нарекъл така. Той е млад рицар със сребристо-бяла коса, сини очи с невинния поглед на кученце и усмивка от ухо до ухо, прав ли съм?

   Нямаше никакво съмнение. Бледото лице на Лорелей бе достатъчно доказателство. И тогава, от никъде, по устните на Ноа пропълзя усмивка и той се засмя.

-    Ах, този дявол, Грегор. Не знаех, че е толкова поетичен.

   Тази реакция изненада Лорелей.

-    Не се притеснявай, няма да бъде наказан. Нищо, че изказването му е малко… - Ноа въздъхна и се загледа в тавана, търсейки правилните думи. – За да схванеш, какво е имал предвид, първо трябва знаеш някои неща за Норден като цяло и за Грегор в частност. Само да те предупредя, това може да се проточи.

   Лорелей енергично кимна и Ноа видя как в очите ѝ се разгаря любопитство. В момента тя наистина приличаше на нетърпеливо дете. Неусетно, усмивката му се разшири. 

-    Норден е… странно място – подхвана той, почесвайки наболата си брада. – Това е земя, където митовете живеят и дишат, също като теб и мен. Ако живееш там достатъчно дълго, започваш да вярваш в древните сказания за богове, великани и елфи. Самият аз съм ставал свидетел на достатъчно странни неща през годините. Това е магично място, но за съжаление империята прави всичко възможно да го… „цивилизова“ през последните горе-долу двеста години. Много от хората на континента смятат местните вярвания за детински, противни и дори еретични, и за това презират Севера.

   За момент Лорелей успя да съзре тъгата в погледа на Ноа, но той продължи, без да спира. 

-    Сред най-странните и интригуващи истории за Норден са тези за коренните му жители. Те се наричат бинши, Белите Хора. Някои лимерийци дори погрешно им казват Бели Елфи. Твърди се, че бинши се раждат от най-дълбоките планински снегове и, според слуховете, могат да призовават бури и светкавици. Разпространени са и вярванията, че те се хранят с човешка кръв, особено лимерийска.
-    Т-това вярно ли е? – нервният въпрос на съпругата му за малко да накара Ноа да прихне. 
-    Ами, не съм виждал Грегор да пие нечия кръв до сега, а и познавам майка му и баща му, така че решавай сама. 
-    Сър Грегор е… - Лорелей възкликна. 
-    Да, той е бинши – потвърди спокойно Ноа. – Всъщност името му е Герашгор от Вълчата планина. За негово нещастие, когато дойде да ми служи преди около четиринадесет години, Дънкан все не успяваше да произнесе името му правилно, та започна да го нарича Грегор и така си остана. 

   Младият мъж забеляза как очите на Лорелей се окръглиха от изумление и потискан смях, и това го накара да се почувства необяснимо щастлив. Той продължи.

-    Както казах, Норден е страна на митове. А бинши са много суеверен народ. Е, поне повечето от тях. Те почитат Зорницата като своя майка и дарителка на живот, и я наричат Небесната Майка. В едно от народните им сказания Зорницата видяла ужасните страдания, на които били подложени децата ѝ, и се наскърбила. Тя проляла една единствена сълза, от която се родила бяла лястовица. Вярва се, че ако човек види бялата лястовица, той ще бъде излекуван от всяка болест и ще бъде вовеки благословен. На местния език шимши означава бяла лястовица. Е, сега знаеш. 

   Лорелей беше зашеметена.

-    Н-но, милорд, ако сър Грегор ме нарича така, то тогава…
-    Да, той на практика те нарича пратеник на боговете – заключи Ноа, наслаждавайки се на смутеното лица на съпругата си. Следващият ѝ въпрос, обаче, леко го изненада.
-    Това… това няма ли да е проблем, милорд? Искам да кажа… религиозен. Аз съм поласкана, но…това няма ли да навреди на вас и на сър Грегор? Църквата на Двамата Богове може да сметне подобни думи за богохулство – да наречеш простосмъртна, пък била тя и съпругата на имперски херцог, пратеник на Боговете… Те могат да кажат, че негова светлост и хората му не проявяват достатъчно уважение към авторитета на църквата…
-    Твърде много мислиш – Ноа отхвърли притесненията ѝ. – Това е просто легенда, а и хората на Норден не са толкова тесногръди и стриктни, що се отнася до религията, като някои лимерийци. Освен това, напълно си заслужи да те нарича шимши. Все пак ти спаси живота му.
-    Н-но и други започнаха да ме наричат така… 

   Съпругът ѝ я прекъсна.

-    Скъпа херцогиньо, в земите ми моите хора имат правото да вярват в каквото си поискат, освен Злите Богове и Култа на Чистата Кръв. Ако те искат да ти дадат името на мистична птица, имаш само две възможности. Можеш или да говориш с тях и да го убедиш да престанат да ти казват шимши, или да свикнеш с това. До колкото познавам тяхната упоритост, ти остава само втората възможност.

   Ноа никога не бе смятал, че лицето на Лорелей може да стане още по-червено, но сега бе принуден да преосмисли преценката си. Ако трябваше да бъде честен, той намираше нарицателното шимши, което бе използвал Грегор, за абсолютно подходящо. Освен това, ако тя смяташе да живее в Норден през следващата година, трябваше да опознае обичаите и странностите му. Честно казано, той изпита облекчение от реакцията ѝ, когато бе узнала, че един от най-доверените му приятели е бинши. Обикновено хората от континента не възприемаха новината… особено цивилизовано. Поведението на съпругата му беше многообещаващо. 

   Приключил с обяснението, Ноа реши, че е време да смени темата. Той тайно се надяваше, че Лорелей ще запази досегашното си спокойствие, дори когато чуеше онова, което смяташе да ѝ сервира. Поведението му отново стана сериозно. 

-    Скъпа съпруго, тъй като обсъждаме територията и хората ми, има още нещо, за което бих искал да поговорим. Свързано е с положението ти като моя херцогиня и господарка на дома Норден.
Ноа си пое дълбоко дъх.
-     Искам да знаете, лейди Лорелей, че вие сте единствената жена, за която съм се венчавал. И все пак, трябва да ви съобщя, че домът Норден има още една лейди, и това е… дъщеря ми.

***

   Слънцето грееше високо в небето, позлатяваше вълните около корпуса на кораба и караше тънките парчета лед, виждащи се тук-таме наоколо, да блестят като диаманти. Ята чайки кръжаха около мачтите, а крясъците им отекваха над спокойното море. За известно време няколко делфина дойдоха да танцуват и играят около носа на кораба за радост на екипажа. В далечината високите зелени брегове на Норден се приближаваха с всеки изминал час. 

   Лорелей стоеше изправена на носа със затворени очи. Днес бе оставила дългата си коса несплетена и студеният вятър се заигра с нея. От лявата ѝ страна Джесъп бе седнал с кръстосани крака на купчина навити въжета и ѝ разказваше за Норден и най-големия му град – Ялда. Но Лорелей не го слушаше. Точно сега тя размишляваше над разговора, който бяха провели със съпруга ѝ предишната вечер. Така значи, оказа се, че уважаваният херцог Норден има тайна дъщеря. Тази информация предизвика у нея противоречиви чувства по повече от една причина. Първата ѝ реакция? Незнайно защо, но се почувства предадена. Сама осъзнаваше, че това беше наистина глупаво, но не можеше да се сдържи. Лорелей знаеше от личен опит, че много от благородниците имат извънбрачни деца. Това бе нормално. Честно казано, тя винаги се бе удивявала, че е единственото копеле на Ортен, особено след като баща ѝ бе вдигнал фустите на почти всяка прислужница в имението. А Ноа, още повече в сравнение с графа, бе на възраст, в която всеки здрав мъж имаше определени… нужди. И въпреки това тя някак не можеше да си го представи да постъпва като баща ѝ. Може би детето бе плод на истинска любов? С известни усилия и не малко лоши предчувствия Лорелей бе попитала за майката. Отговорът – тя бе починала преди шест години. Тъгата в погледа на Ноа бе красноречиво доказателство, че тя бе означавала много за него. Отново, по някаква причина, това бе пронизало сърцето ѝ. И тогава, сякаш с цел да разруши всичките ѝ представи за нормалност, съпругът ѝ бе заявил, че бащата на дъщеря му също е мъртъв! Чакай, какво?! Щом го чу, Лорелей за малко да избухне в смях, облекчена и най-накрая проумяла какво става. Повереница! Детето, за което говореше, му бе повереница. Не разбираше защо се бе държал толкова предпазливо. Дори тя да бе негова родна дъщеря, нима мнението на Лорелей значеше нещо? Статусът ѝ като негова съпруга беше просто формалност и щеше да трае само година. Все пак, виждайки неизказаната молба в очите на Ноа, тя се бе съгласила да изпълнява ролята на майка през времето, прекарано в Норден. Той я беше накарал да му обещае да се държи добре с дъщеря му и никога да не ѝ посяга. Това пък я беше вбесило не на шега. За каква я смяташе? Сякаш тя някога би ударила дете! Тя му бе отвърнала с тъжна усмивка и се бе съгласила. 

   Лорелей въздъхна и тръсна глава. Достатъчно! Мислите ѝ най-накрая се проясниха. Всъщност беше много просто. Каквото и да я чакаше в Норден, тя бе дала клетва да следва съпруга си през следващата една година. Нямаше повече какво да го мъдри. 

   С приповдигнат дух тя най-накрая се заслуша в монолога на Джесъп. 

-    … От другата страна на онзи дълъг нос в далечината лежи Черният фиорд, а точно срещу нас можете да видите фиордите Лястовиче гнездо и Син пристан в ляво и дясно. Между тях е Теснопроливният фиорд, към който сме се запътили. Интересното е, че това е и единственият фиорд в Норден, който замръзва през зимата. Семейството ми всъщност е от Син пристан, но аз се преместих в Ялда преди четири години, когато започнах да служа като паж на господаря. Нямам търпение най-накрая да стана пълноправен оръженосец. Господарят обеща, че ще бъда повишен в звание, когато се приберем. Трябва да ви кажа, няма да е лесно, но смятам да бия рекорда на сър Грегор и да стана рицар по-бързо от него. Виждате ли, обикновено оръженосците получават рицарско звание на двадесет и три, така че сър Грегор беше голямо изключение.
-    Без съмнение това е завидна амбиция, Джес – Лорелей го дари с широка усмивка. – И кой беше господарят на сър Грегор, та да успее да обучи такъв блестящ рицар за толкова кратко време? Чакай, нека позная, бил е сър Дънкан, нали?
-    Ами, не, милейди. Сър Грегор всъщност беше оръженосец на господаря преди мен. Той е в служба на лорда от десетгодишен. 

   Това бе поредната изненада, стоварила се върху Лорелей.

-    Но, Джес, ако сър Грегор е започнал да служи на херцога на десет, а е бил посветен в рицарство преди четири години, как…? Искам да кажа, сър Грегор е наистина много млад, но и негова светлост няма още тридесет, така че как..?
-    Да отговоря на въпроса ти, херцогиньо моя, Грегор е точно шест години по-млад от мен – гласът на Ноа долетя зад гърба ѝ. Тя се обърна и го видя, облегнат на бордовата преграда, облечен в обичайните си черни дрехи. Безгрижно разкопчаният му дублет, разчорлената му развявана от вятъра коса и наболата му брада го правеха да прилича по-скоро на пират, отколкото на благороден херцог. 

   Той ѝ кимна за поздрав.

-    И преди да попиташ, ще отговоря на следващия ти въпрос. Да, Грегор беше пълноправен паж, а по-късно оръженосец, на пълноправен рицар. Ако може да се вярва на Дънкан, аз съм най-младият рицар в писаната история. Императорът ме посвети в звание на петнадесетия ми рожден ден. В същия ден бях изпратен в Норден като негов нов херцог, придружен от благопожеланията на баща ми и надеждите на целия двор, че ще гушна букета след по-малко от година - задача, в която се провалям с всички усилия през последните петнадесет години. 

   Той пристъпи напред и застана от дясно на Лорелей. Тя можеше ясно да види потисканата подигравателна усмивка в ъгълчето на устните му. Вдигайки ръка, той посочи право напред. 

-    А сега, херцогиньо моя, позволи ми да ти представя твоят любим нов дом. Това е Ялда, перлата на Севера. 

   Проследявайки ръката му, Лорелей ахна. Пред нея ясно се виждаше устието на фиорда. От двете страни на тесния пролив се издигаха две могъщи укрепления с устремени към небето кули. Ноа ги нарече Тор и Тарен – пазачите-близнаци на Ялда. Зад тях се проточваше тесен канал, притиснат между почти отвесните зелени скални стени от двете му страни и широк едва колкото два кораба да се разминат. Отвъд тях фиордът се разширяваше и няколко малки и големи острова бяха нашарили спокойните му води. Още по-навътре величествен град се разпростря пред очите на Лорелей, а блясъкът му направо я заслепи. Ред след ред спретнати къщи във всеки възможен цвят пълзяха по заобикалящите фиорда хълмове. Кули и здрави стени изскачаха тук-таме между тях. Просторен път разделяше града на две, катерейки близкия хълм. Пристанището бе пълно с различни по размер и форма кораби и баржи, между които се провираха по-малки плавателни съдове. Пъстрите цветове в комбинация с оживената ведра атмосфера извикаха усмивка на лицето на Лорелей. Това приличаше на страна от приказките. До нея Ноа напълни гърди и мощно извика.

-    Вдигнете черния флаг на главната мачта! Капитане, води ни към Вдовишкия остров!

   Някой извика в отговори и корабът загъмжа като мравуняк. Ноа остана на мястото си и се обърна към Лорелей вече с нормалния си глас.

-    Отправили сме се към Вдовишкия остров, където има манастир към Църквата на Двамата Богове и болница. Ще изчакаме там останалите кораби и ще са приготвим за влизане в Ялда. Насрещните ветрове намалиха преднината ни, така че флотата трябва да пристигне до довечера.
-    Защо го наричат Вдовишкия остров? – попита Лорелей, предчувствайки отговора. 
-    Манастирът е бил основан от вдовиците на падналите рицари и войници, за да подкрепя осиротелите семейства. Освен това, болницата дава възможност за лечение на болните и ранени жители на Ялда. През годините се превърна в традиция корабите, които имат смърт или зараза на борда, да спират първо на Вдовишкия остров, преди да влязат в пристанището. Островът служи като карантинна зона и място за подготовка на погребалните ритуали – думите на Ноа бяха тежки. – Изпратихме куриерска птица малко след като напуснахме Сефис, така че ни очакват.

   Виждайки притеснението, появило се на лицето му, Лорелей знаеше много добре какво изпитва в момента. По пътя насам шестима бяха починали от раните си. И това бе без да броят всички души, погубени по време на похода на втория принц. Тъй като техният кораб превозваше най-тежко ранените, Ноа се надяваше поне остатъка от флотата да е имала повече късмет от тях. Въпреки всичко, трябваше да бъде готов за най-лошото. Това действително бе печално завръщане за младия херцог Норден. 

   Корабът скоро акостира на малкия пристан на Вдовишкия остров. На брега вече ги чакаше цяла тълпа, облечена в черно-белите дрехи на ордена. Веднага щом спуснаха трапа, домакините им побързаха да се качат на борда и да помогнат на нуждаещите се. Така започна новият живот на Лорелей в Норден.