Днес  пием кафе със леля Мита в кварталното кафене „Оцетника”,защото тя черпи по случай увеличението на пенсията си с цели шест лева и 18 стотинки. Леля Мита е един истински Марк Цицерон в рокля, светещ ярко върху кварталния небосвод. Няма по-велик обитател на баналните ни сиви панелки от нея. И ако Цицерон е бил най-виден оратор, адвокат, писател, философ и консул на своето време, то леля Мита е гений, който се извисява в пъти над ръста на високопарния римлянин.Тя е притежател на такава богата биография, че биха й завидяли за нея барон Мюнхаузен, Гъливер и Мол Фландърс взети заедно.

                   Тъкмо сме седнали в заведението и отпиваме от кафето, което умилява обонянието ни и вкуса ни, както умилява момиченце извадило на показ новите си гащички. Обстрелваме се припомнящо с погледи с кварталната прима когато нахлува една шумна тълпа. Компанията е изпъстрена с представители на двата пола, видимо бедни вече на бодрост и свежест , но богати на имитация от кръшен смях, стрелкащи погледи, евтин  грим и компенсиращо кавалерство.Водеше ги  дама, на която бръчките на лицето  и  безбройните волани на дългата й пола бяха свързани в математическо тъждество. Оказа се, че тя е бизнес-дама на фирма за запознанства с цел бракосъчетание, любовни излияния и всякакви други игриви занимания срещу натрапчивата пенсионерска скука. Услужливият персонал свърза три маси една до друга и настани момите и ергените. Зелените очи на леля Мита засвяткаха весело.

- Фанче, гледаш ли тия госпожици как са се курдисали,сякаш днеска ще им е сватбата?! Пък на горките господа само името им е господа.Вземи единия,че блъсни другия. Ох, ох, ох... Зная ги аз, топила съм се и в тая мътна вода...

- Какво искаш да ми кажеш, лельо Мито? Да не би да си ходила в такава фирма да се жениш?!-учудих се аз.

- Не само, че съм ходила да се женя, ами и съм управлявала такава фирма. Ако не бързаш много, предлагам да поръчам две студени бирички и докато си ги пийваме с наслада , да ти разкрия тая интригуваща част от битието си. Като ме напусна още млада и апетитна моят първи съпруг Гатю Авджиев, аз останах сам саминка. Минаха месец, два, година.Сълзите ми изсъхнаха, духовните ми рани оздравяха. Даже белезите се олюпиха. Хайде дойде и пролетта и се разхвърчаха из въздуха едни хормони, свят да ти се завие. Викам си:”Мито, време ти е рожбо, да помислиш за себе си. Никой няма да те намери у дома, ами тръгвай да си дириш късмета навън. Има такива фирми за запознанства. Хората мъдро са го измислили...”

                      И тръгнах.Но първо си купих всички градски вестници.Разтворих обявите, взех  химикал и започнах едно задълбочено проучване на пазара, не ти е работа! Драсках, писах, отбелязвах, драсках, писах ,отбелязвах, докато се схвана ръката ми.После тръгнах. Пък се нароили  фирми от тоя род  като  марокански скакалци. Обхождане нямат. Внасях солени такси, жалвах се пред собствениците им  колко съм самотна и неоправдано пренебрегната, как по цели нощи плача безутешно и моля Бог да ми изпрати спътник в живота, който да отговаря на всички мои критерии, предпочитания, гледни точки, гледни многоточия и запетайки.Обяснявах колко образована и интелигентна жена съм. Показвах им цял топ от свидетелства, похвални грамоти и дипломи, за да подплатя стабилно словесните си вопли. До офисите на такива фирми ходех винаги облечена само в кадифе, коприна и дантели като артистка от средновековен театър, получила кралско благоволение. През това време шефката на фирмата клатеше одобрително  глава , но прекъсвайки ме, задаваше главозамайващи въпроси.Спомням си, че една от тия благородни дами стана, заключи вратата и тръшна в средата на офиса един дюшек.

- Виж какво, душко.Имам пълните права да вкарвам мои момичета в трите най-големи хотели в града.Фрашкано е с чужденци, които и тирантите си ще дадат за нещо по-пикантно и българско.Само една смяна в хотела и излизаш от там с трета цица оформена от европейска валута.  Дай сега да те ошлайфам малко на тепиха, да ти покажа някои стъпки от кама сутра, че да не се излагаме пред чужденците.

                       Напуснах възмутена и се наложи да вляза в най-близкото кръчмле,за да потуша с две водки възмущението си.

                        В една друга фирма пък събираха на всяка среща пари за подаръци за рождени и имени дни. Освен това дамите- бяха две- ни канеха в собственото си кафене и трябваше да поръчаме  задължителното меню.Резултатите за мен от това време  бяха нулеви.

                        Най-големи усилия положи  последната фирма, която обходих. Първата среща  беше с господин на годините на тати.Страшно ми заприлича на оня Иполит Матвеевич Воробянинов от „Дванадесетте стола”на Илф и Петров.Един такъв скоклест, кльощав, с тъмно боядисана коса и с настръхнали мустаци. Първо ходихме с него в едно по-лъскаво заведение. Черпахме се, говорихме си и по всичко си личеше,че имам одобрението му. Поканих го у дома на гости. Направих по една от ония мои вълшебни мелби, ти ги знаеш. Пристигна той и след мелбите предложи да си починем на спалнята. Викам си:”Мите, разкажи му играта на тоя господин. Покажи му скритите си таланти!”Ама как да ги покажа като на господина нещо не му се получава. Вместо огнен змей ми показва умрял дъждовен червей.Остави това, ами беше и честолюбив-изкара ме виновна, че не съм го предразположила нито физически, нито психически. Ами в леглото съм била прекалено гола и тясна, което абсолютно не отговаряше на истината... После пък изтъкна, че децата му не му давали да се жени. И  така преглътнах и това  разочарование.

                             Вторият беше горд собственик на зоомагазин, на избягала в Германия съпруга и на две изоставени деца. Той не беше разведен, но беше готов да опита от прелестите на съвместното съжителство, просто защото нямаше кой да се грижи за   децата му. Аз, Фанче, също обичам децата, но предпочитам друг да се грижи за тях. Пих и с него по едно кафе и се разделихме със всеопрощаващ мир и взаимно разбирателство и добри спомени.

                              Третият ми кандидат се оказа най-подходящ. Той беше истински руски казак. Висок, як, русоляв и синеок. Харесахме се от пръв поглед. Говореше български език с руски акцент. Прекарал повече от две десетилетия в далечната Коми и наскоро се  завърнал от там. Пиенето на кафе, милоФанче, мисля, че разбра, се беше превърнало в класика, в традиция  за мен и моите кандидати.  Нещо като изпушването на лулата на мира в индианските обичаи. След няколко телефонни обаждания и леене на нашата  рицарска лирика в слушалките, във всевъзможни профанни варианти , както подобава между трубадур и трубадурица, той ме покани на гости. Беше ми казал, че е разведен и живее сам в апартамента си.Първо се впечатлих от детско колело и палтенце в коридора.Стори ми се неуместно и съмнително  да са притежание на моя обожател, но не посмях да го попитам. Въведе ме в хол, порядъчно безреден. Върху побеляла от прах масичка скромно се кипреха миниатюрна паста и чаша с боза. Домакинът, който ми се беше предварително похвалил с музикални умения,  пусна да гледам сватбарска видеокасета. На нея той измъчваше  невинен  акордеон и слуха на злощастни сватбари като им навяваше  тъжни мисли за  евентуалните драматичните последици в брака. Изпълнението му, преливащо от протяжност  и речитативи, много приличаше на изпълнението на ония певци по панаирите, които пееха как един куршум иде ли, иде ли, иде ли, за да удари Иванчо в челото, между веждите. Но нито анемичното слухарско свирене,нито коментарът на музиканта успяха да заличат плача на дете, който се носеше от коридора. Оказа се, че кандидат-жениха ме беше малко поизлъгал. По силата на съдебно решение той трябвало да споделя жилището със семейството на сина си. Холът,в който ме въведе, беше единственото му притежание. Нямах време повече,сестро, за разследване.Просто си взех шапката и си тръгнах. Той ме преследва  двайсетина метра извън блока, но после махна с ръка и се отказа. Така безславно завърши и тоя ми опит да си намеря вярната половинка.

                              Един ден след дълго мислене реших да застана от другата страна на барикадата. Регистрирах си фирма с предмет на действие- запознанства с цел брак. И нали ме знаеш,Фанче, че съм жена с неограничени възможности, ела и ме виж как действувам!  Хайде, наздраве,приятелко! Чин чин, гъзуа,прост и ямас!-и леля Мита отпи един голям гълток от халбата си - Кръстих си фирмата „Зъмни ма,либе ле”.Да звучи някак си по-фолклорно и автентично.Направих си рекламни материали, разлепих ги тук-там. Пуснах си обяви във вестниците. Изработих набор от тестове за мъже и жени и досиета на кандидатите. Голям труд падна, Фанче, но бях изрядна.  Едва тогава осъзнах, че комай всеки втори българин е кандидат за женене.Че кой ли не мина през фирмата ми?!Адвокати, инженери, лекари, учители. Даже един наш футболист със световна известност, но ще ти спестя името му, за да не стават недоразумения после. Даже и един заместник-министър на отбраната. Ще ти спестя и неговото име. Мина и един американец,ядрен физик,работещ в НАСА. Като се появеше кандидата, аз го предразполагах с едно кафе и повеждах приятелски разговор, с цел да го опозная по-добре. Попълвахме заедно двата теста и досието. Бях изключително сериозна и осъзнавах, че вървя в обратна посока на течението. Но бях решена твърдо да отстоявам позициите си и да въвеждам истински европейски норми и стандарти.в работата си.Пари вземах чак след запознанството.

                                       Но се сблъсках със професионални проблеми.Първо-неравностойност. Разбра се,че жените са интелигентни и образовани, даже и хубавки, но лекинко завехнали. Мъжете, повечето бяха млади, неподражаеми и оригинални „ръбове”. Чудех се как да ги убеждавам , да се научат в името на любовта и щастието да правят известни компромиси. Повечето от тях не бяха и помирисвали женска кълка, червяха се като девственици на всяка своя дума  и идваха обикновено съпровождани от майките си. Докато аз обсъждах с родителките какви са възможностите на фирмата ми,момчетата  гледаха през това време влюбено ноктите на ръцете си  или душеха с пълни гърди  натопените китки във вазата ми. Имах много често комплицирани случаи. Идва ми веднъж един господин, твърде съмнителен. Търсеше си естествено другарка в живота. Оказа се,че работел в тайните служби на МВР,а завършил чекистка школа  някъде в далечния север на Русия. Че като започна едни изпълнени с динамика разкази на неустрашимия чекист, кожата на ръцете и краката ми настръхна. Същински Феликс Дзержински! Няколко часа преди да си отиде, ме държа в напрежение. Бях възхитена от героизма на тоя боец на тихия фронт. По-късно разбрах от една от клиентките ми, че въпросният „чекист”е многоженец и изнудвач и търси жени, които да ограби и да го хранят.Тя лично го е издържала няколко месеца, докато накрая измъкнал дори дамаджаната й с домашно вино и тогава я напуснал. По- късно, Фанче, го видях в листата на една партия  за общински съветници...Превратности на съдбата,мила,просто превратности...

                 Един ден ми идва друг господин.Предните му зъби целите в злато. Костюмът копринен, косата намазана обилно с гел, погледът-изгарящ. Беше силно загрижен за две свои приятелки, които следвали горкинките, но не им стигали парите. Та търсели запознанства- можело с брак, но можело и без брак. Щяла съм да имам постоянно на разположение две хубави момичета, които да вдигнат имиджа на фирмата ми. В тоя случай вече събрах две и две...Господин сутеньора се опитваше да ме омотае в мрежата си. Ако дам съгласието си,  далдисвам с двата крака в капана и отърване няма. Той ще си печели на моя гръб,ще ме превърне в колелце от механизма на старата женска професия. А аз хем ще лапам мухите, хем ще ми трепери бельото от кръста надолу. Естествено, че любезно му показах вратата и даже я захлопнах мило след него.

                      Обажда ми се веднъж по телефона македонец,живеещ в западен Берлин. Прескочил до Слънчев бряг, помързелувал по плажовете, но му омръзнало. Сега бил в нашия град и му трябвало дама, за да я изведе на вечеря и да му прави компания. Имах под ръка една кандидатка за брак в чужбина.Обадих й се и тя се появи в целия си блясък и разкош.Българката знае как да се облича и как да изглежда красива. Беше от върха на главата до върха на обувките повече от шармантна. Македонецът се оказа състоятелен и си допаднахме с него като бизнес-партньори. Пращах му в Германия адреси на кандидатки за женитба, а той ми пращаше от там немски марки. После се запознах с един швейцарец.Започнах и на него да пращам адреси на интелигентни българки. Той също ми пращаше швейцарски франкове. От българите не забогатях,но чужденците развързаха възела.

- Ами защо се отказа тогава от тая дейност, лельо Мито?

- Защото,Фанче,Бог ме възнагради за проявените  съвест и коректност и ми изпрати като бонус Каню Булгуров. А той и дума не даваше да се издума за тая дейност.Скърцаше целият от консерватизъм,милият.Жалко е само,че българите не можаха да ме оценят...Минаха няколко години и една вечер в дома ми се изсипа един американец- журналист на свободна практика в България. Говореше доста сносно български.Та той написа книга за  фирмите за запознанства и цялата история на моята фирма бе описана в нея.

                        В това време се появиха музиканти и засвириха стари градски шлагери. Компанията от дългата маса скочи веднага и се разигра.Ние с леля Мита бяхме си изпили бирите и си тръгнахме за дома.Отвън тя ме фиксира с зелените си очи и каза:

-Тия вътре ще си останат неженени,но поне ще се наскачат хубаво и довечера ще спят като къпани. Е,Фанче,остани си със здраве!