1 ноември Ден на народните будители

    Епископът умираше.

   А вън, зад стените на манастира, денят се раждаше слънчев и ведър  сред птичи гласове. Първите лъчи  докосваха върховете на дърветата и нито лист не трепваше, сякаш, за да не смути милувката на слънцето.

   Старецът не виждаше това, но знаеше, че е така. Безброй пъти бе наблюдавал това раждане, което даваше живот на цялата земя. Безброй пъти бе сплитал молитвено ръце с благодарност към Бога за неговата щедрост и с надеждата новия ден да бъде така пълно изживян, както и предишния.

   Сега дните се бяха свършили. Епископ Климент лежеше притихнал в полутъмната килия, а наоколо като безплътни сенки се движеха неколцина монаси. Разбираше, че искат да облекчат последните му часове, но нямаше сили да им каже, че е излишно. Завършвайки земния си път, бе неизказано спокоен. В душата му бе странно тихо и сякаш чуваше шепота на мислите си. Те го връщаха далече назад, зад хребета на годините, и от това искрицата живот, която все още мъждукаше в него, сякаш припламваше по-ярко, разкъсвайки мрака на последните му часове…

   В просъница му се яви образът на презвитер Наум, така, както го бе видял за последен път на смъртния одър в монашеската му килия. Беше студен декемврийски ден, духаше остър вятър и гонеше  последните останали листа по дърветата. Наум лежеше странно смален, с побеляло и изпито постническо лице, с отпусната костелива ръка и ако не бяха ситните капчици пот по високото му чело, човек би помислил, че вече е мъртъв.

    Внезапно  отвори очи и се взря в него продължително. Позна го. Ръката му едва-едва трепна, но гласът му, макар и тих, прозвуча неочаквано ясно:

   “Брате Клименте!...  Моите дни свършиха. Ето, че Бог пожела да ме прибере при себе си. Много беди и страдания ни намериха с теб по чужди земи, много мъки изтърпяхме, но добър бе Бог, та ни изпрати на родна земя да преживеем и слънчеви дни. И не даром ядохме тук хляба си, а с любов и човещина съградихме кула от знание и мъдрост за народа, запалихме светилник в тъмнината вековна. Според силите си посяхме словото Божие сред славянския род, за да се слави и почита во веки веков делото на равноапостолите Кирил и Методий… Не напразно живяхме дните си, брате Клименте…”

    Това издума презвитерът и склопи очи. Беше 23-ият ден на декември, 13 индикт*, лето 910-о. Последните грижи за своя духовен брат и съратник положи  епископ Климент, който му устрои достойно погребение. Погребаха го в дясно от олтара на църквата в манастира „Свети архангели Михаил и Гавриил”, съграден от Наум на брега на Охридското езеро.

    Много вода изтече оттогава, почти шест години изминаха и ето, че днес епископ Климент отново си припомни последните думи на Наум. Случайно ли беше това?

    Мислите му го върнаха още по-назад, в годините на неговата младост, когато даде обет пред учителя си Методий, да го следва навсякъде. А мъдър и велик беше този мъж и достоен за подражание животът му. Когато брат му Константин Философ тръгна за земята на хазарите да отстоява християнската вяра срещу евреите и сарацините, Методий не се поколеба да го придружи. Взе със себе си и Климент, когото обичаше като роден син, за да го посвети изцяло в служба на християнството.

    Много години преживя Климент с двамата братя, много мъдрост и знания почерпи от техния свят живот.

    Когато след смъртта на Методий враговете на християнството ги прогониха далеч от земите на княз Светополк, Климент взе със себе си Наум и Ангеларий, които също имаха учителски чин, и ги поведе на изток, към България.

    В столицата Плиска княз Борис ги посрещна с радост и голяма почит – така, както се срещат скъпи и близки хора.

    Малко след това почина Ангеларий. Не беше издържало тялото му тежките изпитания. Погребаха го с почести и уважение, по обичаите на християнството, на което бе посветил живота си.

    По настояване на Борис в близкия до столицата Преслав Наум създаде истинско славянско просветно и книжовно средище за подготовка на учители, които  да продължат делото на двамата солунски братя.

    А Климент бе изпратен в югозападната част на княжеството, в областта Кутмичевица, където народът бе по-непросветен и невежествен и затова там трябваше опитен и мъдър наставник, който да се пребори с мрака на незнанието и да посее семената на християнското учение.

    Закопняла бе за дейност душата на Климент и той с радост се зае с делото, което му предстоеше. Не жалеше време и сили, без отдих обикаляше всички краища на областта, с необикновено усърдие и любов разкриваше пред неуките съдържанието на свещените книги. В края на седмата година неговите ученици наброяваха над 3 500. По това време почина княз Борис и на негово място дойде синът му Владимир, който управлява само четири години. След неговата ранна смърт на престола се възкачи брат му Симеон, който бе провъзгласен и за пръв български цар. Човек умен и начетен, възпитаник на прочутата Магнаурска школа в Константинопол, той продължи започнатото от баща му по устройването на българската държава. Скоро повика Климент в Преслав, където го ръкоположи за епископ на Величката епархия ( Великия и Дрембица). А на негово място в Девол Симеон изпрати Наум, за да продължи просветното дело в западните части на царството.

    Близо двайсет години стоя Климент начело на епархията. Но дойде време, когато силите му взеха да го напускат. Твърде изтощено бе тялото му, защото по-малко бе мислил за себе си, а повече за другите. Реши да се откаже от епископството, но не защото бягаше от службата, а за да не увреди и разстрои делото, което с толкова труд бе съградил. С такива мисли тръгна към столицата и с намерение да моли Симеон да го освободи от длъжността.

    Както и очакваше, царят го прие не в двореца, а в манастира, където се занимаваше с книжовниците. Беше облечен в обикновена черна дреха, каквито носеха духовниците, и ако не беше пурпурния пояс, който опасваше кръста му, и късия меч на бедрото,  човек би го взел за обикновен свещеник.

    Симеон, колкото се зарадва, толкова се и учуди на срещата и го запита  за причината, която го е довела. Много беше мислил преди това старият епископ и очакваше този въпрос. Затова започна направо:

    “Преблагочестиви царю, ти виждаш как старостта ме подтиска и как много големите трудове ми отнеха всичката сила. Погрижи се за  църквата и постави в дома Господен такъв служител, който има добра телесна и духовна сила и е по-млад, за да поеме върху себе си църковните грижи. Епископството е дело, от което трябва да се въздържа неспособният за  работа.”.

   Симеон трепна изненадан при тия думи, но помълча известно време, сякаш да събере мислите си. После отправи към него тъмните си очи:

    “Защо говориш това, отче? Как аз бих могъл да гледам друг да седи на този престол, докато ти си още жив? Как мога да лиша царството си от твоите архиерейски благословии? Ако съм оскърбил с нещо твое преподобие, като съм сгрешил несъзнателно, кажи, моля те, аз съм готов да дам  отчет и като син да излекувам болката на бащата. Ако ли пък нямаш нищо, за което да ни обвиниш, защо сам желаеш да наскърбяваш тези, които с нищо не са те наскърбили. Каквото и да говориш, не ще се подчиня, каквото и да правиш, не ще отстъпя, защото оттеглянето, мисля, е позволено само на недостойните, а ти си по-горе от всяко достойнство”.

    Такива бяха последните думи на царя и епископ Климент, като не искаше да го наскърбява, се завърна в манастира си „Св. Пантелеймон”.

     Наскоро след завръщането си, се разболя. Предчувствайки близкия край, според каноните  направи  завещание както за книгите, които бе написал, така и за имотите си. Раздели цялото си имущество на две части, като остави едната половина на епископията, а другата – на манастира.

    И ето, сега лежеше в полутъмната килия, повален от старостта и болестите, срещу които изтощеното му тяло нямаше сили да се съпротивлява. Бе дал всичко, на което е способен, за да се издигне и почита славянския род и език. Според силите си бе допринесъл и той за укрепването на българската държава. Щеше да умре спокоен и щастлив, защото бе живял във време, когато се полагаха основите на българщината, защото бе съвременник на първоучителите Кирил и Методий и продължител на тяхното велико дело. След време потомците щяха да нарекат този век “златен” за българската култура и сред  броеницата от светли имена, записани със златни букви  в историята на България щеше да блести и неговото…

    Но той не можеше да знае това. Лежеше бездиханен, почти безплътен, а умореното му сърце бавно и все по-рядко отброяваше последните му часове. Напускаше този свят достойно, както достойно бе живял и дните си.

    Умря привечер, когато последните слънчеви лъчи позлатяваха върховете на дърветата.

    Беше 27-ият ден на юли, 4 индикт, лето 916-то.

    *  индикт – 15 годишен цикъл по старото църковно летоброене, въведено от император  Константин Велики.