7 апр. 2020 г., 21:39  

13_Резултатите от посвещ. Пръст. на вещицт_Будимир 

  Переводы » Проза, с русского
1203 0 0
39 мин за четене

ГЛАВА 13

 

РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ПОСВЕЩЕНИЕТО

 

Колко време съм седял в това положение не знам. След известно време осъзнах: тайнството свърши, време е да тръгвам.

Видях пред себе си добре спрегнати моите дрехи, неизвестно откъде донесени. След като се облякох, слязох долу. Там беше само Дана. Като ме видя тя се усмихна.

- Искаш ли да ядеш?

Не чувствах глад, затова само свих рамене.

- Една седмица не си ял нищо.

- Какво? – удивих се аз.

- Обрядът продължи седем дена – обясни тя.

- Невероятно!

Седнах на масата. Дана сложи пред мен чиния с грахова каша.

- Странно, но действително не ми се яде.

- Не е за очудване, така и трябва да бъде. Ти си изпълнен със сили, и нямаш желания. И все пак ти препоръчвам да хапнеш.

Ядях бавно и мълчаливо. Като че нямах никакви мисли. Наоколо цареше пустота. Чувствах само блаженство и покой. В този момент бях напълно самодостатъчен.

Когато свърших с яденето, станах от масата и рекох:

 

- Благодаря ти, Дана, за всичко!

- Няма за какво, Малък. Ти си само част от пътя, който ние трябва да изминем.

Усмихнах се, на мен не ми бяха нужни думи. През прозореца се виждаше, че настъпва вечер. Нямаше никакъв смисъл да оставам повече тук. Без да кажа довиждане, излязох навън. Краката сами ме понесоха към железопътната платформа. Времето беше прекрасно, сухо, пролетно. Въздухът ухаеше на приближаващо се лято. Състоянието на вътрешно преображение и преображението на природата се съединиха в едно цяло. За съжаление когато влязох във вагона усещането за единение с природата се притъпи донякъде.

 

Почти не помня как съм се прибрал, но един епизод помня добре.

Беше вече късно, автобусите се движеха нарядко. Реших да тръгна пеш от метрото до вкъщи, за да придобия пак хармония с природата. Пътят ми минаваше през Измайловския лесопарк. При достатъчно бързо ходене разстоянието се изминава за около четирдесет минути. Беше вече тъмно. През ноща ориентирането в гората е по-трудно, отколкото през деня. Макар и да познавах парка доста добре, все пак се налагаше да се вглеждам къде минавам, за да не се заблудя. И, малко преди да изляза от гората, изведнъж ми се нахвърли огромен пес. Очевидно, неговия стопанин беше сметнал, че поради късното време, може да пусне кучето да побяга на свобода, без поводило. Песът беше в игриво настроение, и беше решил да ме изплаши (понякога кучетата получават от това с нищо несравнимо удоволствие). Този път обаче песчето беше объркало човека. Независимо от страшния му вид и злобното ръмжене, аз не се изплаших. Погледнахме се един друг в очите. Ведах* (*ведах – вЕдане - знаене отвътре , бел. прев.) намеренията на песа. Чувствах неведома сила в моя поглед, усещах я физически. Песът рязко „удари спирачки“ с всичките си четири лапи и за миг замря. Почувствах как той затрепери. Притисна се към земята, сви опашка, и без да отклонява погледа си от мен, бавно се обърна и с присвити лапи побягна към стопанина си.

- Какво са направили те с мен, - помислих си аз за вЕстите, - щом и кучетата се боят от мен?

След този случай започнах да забелязвам, че кучетата реагират на мен по друг начин, отколкото преди да попадна в къщата на вещиците. Имаше такъв случай, когато ротвейлер беше насъскан срещу мен. Изпълнявайки заповедта на стопанина си, кучето ме нападна, застана на задните си лапи, налапа ръката ми, но челюстите не стисна. Вместо това то пусна ръката ми и се отдръпна встрани. Тогава също не изпитах страх, сякаш знаех, че изходът ще бъде благополучен.

След пребиваването ми в дома на вЕстите не се обаждах на Дана по телефона една седмица. А когато ѝ позвъних, никой не вдигаше. Звънях и денем, и вечер, резултатът беше същия. Ходих в къщата ѝ, звънях на звънеца, всичко беше напразно, Дана тук не е живяла и няма да живее. Аз вЕдах това! Но не исках да повярвам, че е така. Независимо от това, като разбрах, че не мога да я намеря, странно, но успях бързо и леко да се успокоя.

 

На другия ден след моето прибиране вкъщи отидох на работа. Мислех, че ще се наложи да обяснявам на ръководството причината за моето отсъствие на работа цяла седмица. Странно, но никой не ме попита за това. Нещо повече, заплатата ми за месеца беше в пълен размер, все едно не съм отсъствал. 
Така започнаха делничните дни. Аз, обаче, се чувствах вече друг. Каквато и работа да подхванех, започна да се получава от добре по-добре. По-рано започвах и зарязвах работите недовършени. Сега всичко се измени. Сега поемах отговорно работата, сериозно движех нещата и ги довършвах успешно. 
Един път нашата шефка в мое присъствие разговаряше с един от работниците:
- Льоша, оправи ли ми магнетофона?
- Не, Наталия Юриевна, не мога да му разбера повредата.
Чувайки това, без да се усетя как, рекох на Льоша:
- Имаме ли микросхема К174УН7?
- Имаме, - отговори той.
- Смени я, и магнетофона ще проработи.
Помня с какво уважение ме погледна тогава Наталия Юриевна. Как така, без да погледна магнетофона знам какво трябва да се направи. А интересното беше, че след като смени микросхемата, магнетофона проработи.
След този случай започнах рязко да получавам повишения, и това естествено се отрази на заплатата ми.


И в института се появиха интересни неща. Един от най-нелюбимите ми предмети беше английския език. Имах доста пропуски, а учебната година беше към своя край. Струваше ми се, че едва ли ще мога да взема изпита по английски. Само чудо можеше да ме спаси от двойката. А трябваше да получа осем подписа по осем теми. Заех се с изучаване на думите и правилата. Не се минаха и пет дена и научих хиляда думи. Това беше напълно достатъчно, за да преразкажа осемте теми.
Моята преподавателка Елена Ивановна, най-вероятно беше решила да ме доведе до една жалка тройчица, тъй като първият ѝ въпрос беше:
- Е, студенте, можеш ли, макар и на доста лош английски да преразкажеш ето този текст.
Елена Ивановна беше млада и симпатична жена. Обичаше да се поразвлече по време на час. Слушайки нашата крива английска реч, тя я превеждаше на руски, и се получаваше абсурд и смехория. При това лицето ѝ беше винаги строго и непроницаемо. 
Един път тя се усмихна все пак, когато нас с Олег Важнов, „големите експерти“ в английския, ни накара да преведем думите: „Аз те обичам“ на английски, и каза, че ще даде подпис на този, който по-силно произнесе тази фраза.
На нея въобще не ѝ пукаше колко знаем  английския език. Тя идваше на работа просто да си заработи парите, и да се позабавлява.
И  така, когато аз отидох да си взема подписите по осемте теми, Елена Ивановна, както се виждаше, пак се готвеше за развлечение. Моята роля беше да поиграя в унисон с нея, от това зависеше дали ще получа подписите за семестъра или не.
- Мога да преразкажа текста на английски, - отклоних „подадената ръка“ на прекрасната Елена Ивановна.
- Добре, студентe, хайде говори.
Предчувствайки интересен развой, тя внимателно ме погледна. А аз започнах на повече или по-малко сносно ниво да преразказвам текста.
- Много интересно, студенте, вие значи цяла година сте се подигравал с мен, така ли? – ме попита Елена Ивановна, когато дойдох до края на преразказа.
- Не, разбира се, Елена Ивановна, аз просто научих текста. Мога и другите теми да преразкажа.
Такъв поврат на нещата не се хареса много на Елена Ивановна, и на мен ми се наложи да преразказвам всички теми. После преминахме на правилата, и писането на думите. Естествено, тя видя моята неграмотност. Не е възможно за пет дена да се научи чужд език. Подписите за семестъра, обаче, тя ми даде.  


* * *
Стана ми интересно да живея, да се трудя, да уча. След една година бях вече началник на производството, което, според мен беше доста творческа длъжност. Времето се минаваше незабелязано, но аз започнах да се замислям какво съм успял да постигна. Напредъкът в кариерата и повишението на заплатата – това не е революция във вътрешния свят, за която говореше Воля, не е БЕЗВЪЗВРАТНО събитие в моя живот, не е достижение на свобода, не е щастие. Може би не правя нещо както трябва.

 

Вероятно, не по тези направления, по които трябва, изразходвам дарът на вЕстите. Дали не бях тръгнал по безизходен път?

Отново започна да ме обзема самотата. Нямаше до мен човека, който би могъл да ми помогне. Не ми помагаше и мисълта, че съдбата ми трябва да бъде моя съдба, никой не е нужно да ми помага. Помощта може даже да навреди. Но как мога сам да се промъкна през плътно сплетените системи?
Мина се повече от една година след посвещението, и, най-верочтно, силите, които ми бяха подарени от вЕстите, се бяха доста поизчерпали. Ами, нали ми се налагаше да живея в системите. Появиха се в мен отново желания. Струваше ми се, че съм се отклонил от пътя, който води към смисъла на моя живот. Макар и да не разбирах напълно в какво се крие този смисъл.
Постепенно в мен се появи носталгия по вЕстите. Особено често се сещах за Дана. Тя за мен беше станала еталон, жена на моите мечти. За мен други жени вече не съществуваха. Можех да общувам с тях, да дружа, но по-сериозни отношения не можех да си позволя с нито една от тях. Много исках отново да видя Дана. Не знаех обаче къде да я търся. Имах само една следа – къщата на вЕстите. И аз се отправих за там. Но за съжаление, по неизвестна за мен причина, не можах да я намеря. Местността се оказа непозната и, след като се подвижих из района около два часа, си тръгнах без резултат. 

 

По това време ръководството на нашия фирма подписа с телевизията, според мен интересен контракт.
Тогава в Москва за една година дойде от Ленинград програмата „Музикален ринг“ с нейната водеща Максимова.
Нашата фирма трябваше да изготви и да монтира за програмата светлинното оформление. Трябваше да направим няколко километра гирлянди и стотици метри неон. Всичко това трябваше да бъде включено, закачено, плюс да се вложи много електроника, за да мига светлината, да се прелива, да се движи вълнообразно и т.н               
Общо взето, ние трябваше да създадем светлинно чудо. Обемът работа впечатляваше, а нямахме опит за работа на такива обекти. Срокът за свършване на работата беше твърде малък. Затова се налагаше да се бачка извън всякакви норми. Компенсация ни беше интересната работа. И нашия неголям трудов колектив се справяше от добре по-добре. 
Дойде време за монтаж, за който ни бяха дадени само три дена. И ето тогава започна суматохата. Почивахме само по време на ядене. Дотолкова закъснявахме, че се наложи да работим и през нощта. Втората нощ ми се приспа много силно. Качих се на рояла, който беше в студиото и се покрих с кадифеното перде. Струваше ми се, че тук никой няма да ме намери. След двадесет минути, обаче, ме намери Льоша Карасьов и ме разбуди. Интересно беше при този пръв монтаж това, че въпреки умората, и въпреки че мисълта ни слабо работеше, вършехме работата си безупречно. Сложните електрически схеми се стиковаха без грешки, крехките неонови тръби не чупехме. Когато монтажът завърши, пред очите ни се откри неописуема красота: хилядите лампички и разноцветният неон превърнаха мрачното студио в приказка.
Снимането продължи два дена. Първият ден си отспивах в къщи, а вторият отидох в Останкино. Много исках да видя как се снимаше програмата. Очаквах обаче повече от това, което видях. Артистите от близко разстояние не бяха толкова впечатляващи, колкото в телевизионния екран. Беше ми интересно не толкова тяхното изпълнение, колкото атмосферата и процеса на снимането. 
Както си седях на пейката на трибуната и блуждаех с поглед по студиото, бях все едно облят със студена вода: от другата страна на залата седеше Дана. Не можех да повярвам на очите си. Исках да я видя, и ето я на една крачка разстояние. С нетърпение дочаках почивката, и тръгнах към нея. Тя също започна да слиза, и ние се срещнахме около подиума.


-    Здравей, Дана! – почувствах гъдел в гърлото от вълнение. 
-    Здрасти, Малък!
Струваше ми се, все едно вчера сме се разделили.
- Много неща искам да ти кажа, - започнах аз.
- Добре, говори!
- Тук има хубаво кафе, да отидем там, - предложих аз. – Ако, разбира се, не искаш да гледаш до край снимането.
- Не, не искам. Аз съм тук единствено заради теб.
- Как така?
- И ти все още питаш? Мислех, че за теб е ясно моето появяване тук!
- Да, разбира се. Трябваше вече да знам, че случайни неща няма.
- Не! Ти самият ме извика. В теб се появиха определени проблеми, и без мен не можеш да ги решиш. Нали така?
- Да, общо взето, е така!
Заведох Дана в кафето-бар, който беше разположен в другия корпус на телецентъра, в Комитета по телевизия и радио, който се намираше от другата страна на улица „Академик Корольов“. За целта не беше необходимо да се излиза от зданието, двата корпуса бяха съединени помежду си с дълъг подземен тунел, за чието съществуване ми беше казал един тукашен осветител.
Кафето – бар беше интересно с това, че в него си прекарваха времето телевизионните знаменитости. Взехме си кафе, сладки неща, сладолед и седнахме на уютна масичка в ъгъла на залата.


- Е, хайде кажи, що за проблеми са ти се появили? – започна Дана.
- Струва ми се, че съм се отклонил от пътя!
- А пък на мен ми се струва, - прекъсна ме Дана, - че ти се движиш в правилно направление.
- Но тази революция, за която ми говореше Воля, я няма.
- Как да я няма, Малък, нима не виждаш?! Ти се измени, и се измени внезапно. След посвещението ти стана друг човек. Нима не си забелязал?
- Да, всичките ми достижения се изразяват в моето повишение по длъжност и в повишаване на заплатата ми. А пък аз си мислех, че ще бъда способен на повече.
- Ами, че ти си и способен на повече. Твоята способност да се реализираш в обществото говори именно за по-високия ти потенциал. Нали нямаш за цел да станеш много богат, и да речем – министър?
- Не!
- Ето това е!
- Но, аз не знам целта на живота си!
- А защо?
- Вие не ми я казвате!
- Ти си странен, Малък? Как можем ние да ти я кажем? Та това си е твоя живот! Ти сам трябва да създадеш цел на своите стремежи!
- Вие обаче ми дадохте да разбера, че вЕдате (знаете) моята цел. А аз не я помня. И независимо от това вие не ми я казвате.
- Щом не ти я казваме, значи сам трябва да си я спомниш.
- Нали точно това ти казвам, нямам цел, защото не мога да си я спомня!
- Защо тогава си се зациклил на цел, която не можеш да си спомниш? Постави си друга цел.
- Как така, друга? Нима може? В живота човек може ли да има много цели?
- Не, не трябва да има много цели, но безцелния живот – това значи смърт.
Дана ме погледна за да разбере дали съм я разбрал.
Аз също я гледах и не можех да си отклоня погледа. Тя беше красива, и нашият разговор за целта, ни държеше на разстояние, та нали ние сме били толкова близки. Исках тази близост, боях се отново да я загубя. С Дана се чувствах уверено, свободно и щастливо, а това, навярно е любовта. Сега трябваше да направя всичко, което беше необходимо, за да не си тръгне тя.

Накрая, се осмелих и рекох:
- Дана, искам да станеш моя жена!
- Предложение ли ми правиш?
- Да!

 

Дана взе ръката ми, и гледайки ме в очите, произнесе:
-    Мили Малък, ти не разбираш какво искаш! Твоето предложение е продиктувано от желанието! Твоите чувста са недълбоки, те са неведични* (*неведични – значи не произтичат от ведите, от ведането, т.е. от безпогрешното знание, което идва отвътре, бел. прев.).
-    Не разбирам за какво говориш?! Аз те обичам! Как може да казваш, че моите чувства са недълбоки?
-    Аз вЕдам това!
-    Твоето ведане не означава нищо! За мен няма живот без теб!
- Това са твоите желания!
- Нека е така, но как може да се живее, нямайки желания? В такъв случай би било невъзможно да се знае кога да ядем, кога да спим, кога да се обличаме, за да не замръзнем.
- Желанията: да се яде, да се съгреем, да спим водят до удовлетворение на своето „аз“ и не представляват необходимо условие за здравия начин на живот, по-скоро обратно. Приемайки храна по първия позив хората са започнали да придобиват маса заболявания от преяждане. Обличайки се в много дрехи и живеейки в топли жилища те отслабват своя имунитет.
И като резултат различни вируси започват да се размножават без затруднения в организмите на незакалените хора. А що се отнася до съня не се безпокой – и без никакво желание човек ще заспи, ако съществува потребност на организма в отдих. Опитай се да разбереш самия механизъм на възникване на желанията. За повечето хора целта на живота е удовлетворението на своите потребности, на своите желания. Смята се, че колкото по-добре ги удовлетвориш, толкова по-пълен ще бъде живота. Зад подобен живот, обаче, стои пустота. Политиката на всички държави е насочена към поддържане на такова мнение. Но за щастлив и хармоничен живот е необходима цел. Отново идваме до този въпрос, за целта. Всеки си има своя собствена цел. Не е важно дали е изпълнима тя или не, дали е абстрактна или конкретна. Важен е пътя към тази цел. Може да се каже и по друг начин. Човек трябва да има едно желание, и към него трябва да се стреми цял живот. Всички негови постъпки изхождат само от това съображение, как да достигне целта си. А заради това трябва да яде, да спи, да се съгрява човек, за да бъде организмът в състояние да се движи по-нататък към поставената цел, но това няма да бъдат празни желания за удовлетворяване на своето чревоугодничество, стремежа към комфорт и мързел, а това ще бъде потребност, без която е невъзможно достигането на целта. И макар външно това да изглежда като желание, но вътрешното запълване ще бъде съвсем друго, без чувството за угаждане. 

 

- А как да се борим с желанията? – попитах аз.
- Няма нужда да се борим с тях. Водейки борба със своите желания, ти се бориш със самия себе си, убивайки своите желания, ще убиеш себе си.
- Ти си противоречиш. Желанията според теб са зло, а да се бори човек с тях не трябва. Това не е ли парадокс?
- Не! Разбира се, че не е така! Милиони хора в търсене на духовен растеж водят аскетичен начин на живот. Манастири, пости, самобичуване, покаяние, целомъдрие, обети на безбрачие и мълчание. Такъв начин на живот би трябвало да доведе като че до очистване помислите на човека, но това всъщност е клопка, която отвежда човека по-далеч от хармонията. Напротив, чрез аскетизма човек още по-остро усеща своята вина. Става още повече податлив на контрол. По-лесно се поддава на зомбиране. Човек умъртвява душата си, и дава тялото си на служене на системите – религиозни, държавни и други. Обърни внимание, именно в религиозните и силовите системи особено ясно се проявява аскетизма. В тези системи особено е необходим контрол и безпрекословно подчинение. А желанията?.. желанията както са съществували, така си ги има пак. Те може да се променят, крият се някъде вътре, и тогава разкъсват човека на части. Идват болестите и смъртта. Или пък, отиват си те, но в такъв случай душата е вече мъртва, а тялото е само оръдие на системата.
В никакъв случай не искам да кажа, че желанието е зло. Желанието е симптом, и с него няма смисъл да се борим. Когато човек, например, се разболее от грип, повишава се температурата на тялото. И в такъв случай не с температурата трябва да се бори той, а да се лекува от грипа. Нещо повече, температурата сама по себе си, представлява фактор за унищожаване на вируса на грипа. В случая с желанията е същото, човекът, загубил хармония с природата и със себе си, се  опитва на подсъзнателно ниво да я придобие отново.

 

Ведането, обаче, на днешно време, е почти загубено от повечето хора, и човек в търсене на хармония се обръща към знанията, а те от своя страна му говорят: следвай желанията си, и ще придобиеш загубената хармония. За съжаление, това е безизходица. Желанията пораждат желания, а щастие не носят. Има само кратко удовлетворение когато се осъществяват желанията, но хармония не се постига. Живеещият в хармония човек не изпитва желания и не се бори с тях. На него и така му е добре. А ако желанията са се появили, то да се бори с тях е безполезно. Важен въпрос при осъществяване на желанията е осъзнаване на процеса на достижение на желаемото. И стремежа да се слее човек с този процес. Да стане самото желание. При успешно осмисляне ние се променяме, и желанията си отиват, както спадането на температурата при оздравяване. Имаме шанс чрез осмисляне на своите желания да си върнем хармонията. 

 

- Какво да правя с моите чувства към теб? Те са много силни! Искам с теб да изживея живота си!
- Да се иска е недостатъчно и понякога е дори вредно за любовта. Вярвам, че твоите чувства към мен са силни, ти си влюбен, но любовта – това са не само чувствата в дадения момент, любовта е за целия живот! Ти не можеш да ме обичаш, аз съм закрита за теб. Ако разбереш моята истинска същност, това ще те смаже. За теб аз съм такава, защото това е необходимо за решаване на определена задача. Аз играя пред теб роля както артистка в театъра. Ти си влюбен не в мен, а в ролята, която съм изиграла. Аз прилагам усилия да сдържа натиска, който може да те смаже. 
През мен минава мощен поток сила, ти ще изгориш ако се намираш наоколо. Независимо от това, обаче, аз мога да те направя щастлив, ако се съглася на твоето предложение. В такъв случай ще ми се наложи постоянно да не съм това, което съм, смисълът на моя живот ще бъде погребан, тъй като ти не си в състояние да ми обезпечиш поддръжка, и в резултат на това моето здраве ще започне да се влошава. А ти за сметка на мен ще започнеш да постигаш успехи, които ще приписваш изцяло на себе си. Но това ще бъде вампиризъм. Нужно ли ти е това на теб? Ако е така, ти си егоист, и не е важна за теб истинската любов. Такова семейство ще съществува само заради теб. На мен то ще ми донесе само гибел. 
Идеалният вариант на семейството е, когато то дава подкрепа за всеки свой член, но той от своя страна носи и немалка отговорност. За да направиш в бъдеще подобно предложение, ти си задължен да имаш представа – за какво се създава семейството. Нужна е цел, която трябва да се осъзнава както от теб, така и от твоята избраница. Общата цел сплотява, и след време съпружеската двойка става единен монолит, в който се разбиват всички несгоди, неприятности, и бедите бледнеят. Враговете на семейството (тези, които пречат на пътя към целта) могат да заболеят, да загинат, тъй като на такова семейство е опасно да се противостои в неговите стремежи. Такива семейства са мощно кълбо от сила. Те са способни да творят чудеса, основното от които са децата. За съжаление, малцина са онези, които знаят за силата на любовта и силата на истинското семейство. Мнозина се отнасят към този въпрос прозаично и … математично.
Помниш ли състоянието, в което беше след обряда?


- Помня, но много смътно, като че нещата, които ставаха в къщата не са ставали с мен.
- Тогава ти беше ведичен и  в теб отсъстваха желанията. Ти дори не искаше да ядеш, макар и да не беше ял седем дена! Защо тогава не ми направи предложение?
- Тогава не осъзнавах още своите чувства!
- Не! Чувстввата ти тогава бяха напълно определени, ти чувстваше ясно и дълбоко. Но, това състояние беше достигнато благодарение на нашата жива. Без захранване ти отново отиде в света на закостенелите знания. Ти започна да анализираш своите чувства и разбра, че ме обичаш. Твоята любов е илюзия, плод на желанията и логиката. 
Дана тъжно се усмихна.
Аз пък бях смазан.

 

Оригинален текст

 

ГЛАВА 13
РЕЗУЛЬТАТЫ ПОСВЯЩЕНИЯ

Сколько я там сидел, сказать сложно. Но через некоторое время понял: всё, таинство кончилось, мне нужно уходить.
Передо мной лежали аккуратно сложенные и неизвестно откуда взявшиеся мои вещи. Одевшись, я спустился вниз.
Внизу была только Дана. Увидев меня, она улыбнулась.
— Хочешь кушать?
Я не чувствовал голода, поэтому пожал плечами.
— Ты уже неделю как ничего не ел.
— Что? — удивился я.
— Обряд продолжался семь дней, — пояснила Дана.
— Невероятно!
Я сел за стол. Дана поставила передо мной на стол тарелку гороховой каши.
— Странно, но я действительно не чувствую голода.
— Не удивительно, так и должно быть. Ты переполнен силы и в тебе нет желаний. Но всё же я рекомендую тебе поесть.
Я ел медленно и молча. Мысли будто покинули меня. Вокруг воцарилась пустота. Блаженство и покой овладели мной. В тот момент я был полностью самодостаточен.
Когда доел, то встал из-за стола и сказал:
— Спасибо, Дана, тебе за всё!
— Не за что, Малыш. Ты лишь часть пути, который мы должны были пройти.
Я улыбнулся, мне не нужны были слова. Через окно было видно: день подходил к концу. Оставаться в доме для меня не было уже никакого смысла. Не прощаясь, я вышел на улицу. Ноги сами несли меня к железнодорожной платформе. Стояла прекрасная сухая, весенняя погода. Воздух пах приближающимся летом. Состояние внутреннего преображения и преображение природы слилось воедино. К сожалению, когда я вошёл в вагон электрички, ощущение единения с природой несколько притупилось.
Я почти не помню, как добрался до своего дома, но один эпизод отпечатался у меня в памяти.
Было уже поздно, автобусы ходили крайне редко. От метро я решил до дома дойти пешком, чтобы вновь обрести гармонию с природой. Дорога вела через Измайловский лесопарк. Если идти довольно быстро, добраться до дома можно минут за сорок. Было уже темно. В лесу ночью ориентироваться намного сложнее, чем днём. Хотя я знал парк очень хорошо, всё же приходилось всматриваться в темноту, чтобы не заплутать. Я уже заканчивал свою ночную прогулку по лесу, как вдруг на меня из темноты выскочил огромных размеров пёс. Видимо, владелец собаки решил, что в такое позднее время в парке никого нет, и позволил своему питомцу порезвиться без ограничивающего свободу поводка. У пёсика было игривое настроение, и он решил меня попугать (иногда собачки получают от этого ни с чем не сравнимое удовольствие). Но на этот раз пёсик ошибся с выбором жертвы. Невзирая на устрашающий вид и злобный рык, я не испугался. Наши взгляды встретились. Я ведал намеренья пёсика. Неведомая доселе сила открылась мне в моём взгляде, я физически ощущал её. Пёс резко затормозил всеми четырьмя лапами и на мгновение замер. Я прочувствовал, как дрожь охватила пса. Он пригнулся к земле, поджал хвост, не сводя с меня своего взгляда, медленно развернулся и на полусогнутых лапах побежал к хозяину.
— Что же они со мной сделали, — подумал я про вест, — раз собаки от меня стали шарахаться?
После того случая я стал замечать, что собаки на меня реагируют иначе, чем до поездки с Даной в дом вест. Они убегают, если оказываются на моей дороге. Был случай, когда на меня даже натравили ротвейлера. Повинуясь команде своего хозяина, собака напала на меня, она встала на задние лапы, схватила в свою пасть мою руку, но челюсти не сомкнула. Вместо этого отпустила меня и отошла в сторону. Тогда я также не испытывал чувства страха, будто знал благополучный для себя исход нападения.
После поездки в дом вест я неделю не звонил Дане. А когда позвонил, то телефон никто не брал. Я звонил и днём и вечером — результат тот же. Я ходил к её дому, звонил в квартиру, но всё тщетно, Дана здесь уже не жила и жить не будет. Я это ведал! Но не хотел этому верить. Тем не менее, когда я удостоверился, что Дану не найти, мне удалось на удивление быстро и легко успокоиться.
* * *
На следующий день после приезда домой из дома вест я вышел на свою работу. Думал, придётся отчитываться перед руководством, где я был целую неделю. Но, как ни странно, никто не поинтересовался этим. Более того, в зарплату мне дали получку даже за те прогулянные мною дни.
И вновь начались будни. Но я ощущал себя другим. За что мне ни приходилось браться, у меня всё получалось как нельзя лучше. Если раньше я что-то начинал делать, то, как правило, не доводил до конца. Всё изменилось. Теперь я с ответственностью брался за дело и основательно вёл и заканчивал его.
Как-то наша руководительница при мне разговаривала с одним из работников:
— Лёша, ты отремонтировал мне магнитофон?
— Нет, Наталья Юрьевна. Никак не разберусь, что с ним случилось.
Услышав это, из меня непроизвольно вырвалось. Я обратился к Лёше:
— У нас есть микросхема К174УН7?
— Есть, — ответил Лёша.
— Поменяй её, и магнитофон заработает.
Помню, с каким уважением взглянула на меня Наталья Юрьевна. Ведь я даже не смотрел её магнитофон. Более того, когда Лёша поменял микросхему, магнитофон заработал.
После этого случая я резко стал получать повышения, что повлекло за собой и повышение заработной платы.
Интересные вещи со мной происходили и в институте. Одним из самых моих нелюбимых предметов был иностранный язык. У меня накопилось масса хвостов. Учебный год подошёл к концу. Мне казалось, английский не сдам. Только чудо могло меня спасти от неуда. А надо было получить восемь зачётов по восьми темам. Я взялся за изучение слов и правил. Не прошло и пяти дней, как мой словарный запас пополнился на тысячу слов. Что было вполне достаточно, чтобы пересказать все несданные мною темы.
Елена Ивановна, преподаватель по английскому, по всей видимости, решила меня вытянуть на шаткую троечку, так как первый вопрос её был:
— Ну как, студент, готовы ли вы хоть на ломаном русском пересказать вот этот текст?
Елена Ивановна была молодым и весьма симпатичным преподавателем. И любила на уроке поразвлекаться. Слушая нашу ломаную английскую речь, она её так переводила на русский, что выходила откровенная пошлятина. При этом у неё всегда было непроницаемое, строгое лицо.

Как-то раз она всё же усмехнулась, когда меня и Олега Важнова, самых «больших знатоков» английского, заставила перевести на английский с русского фразу: «Я тебя люблю». И пояснила — поставит зачёт тому, кто громче скажет эту фразу.
Ей глубоко было наплевать, знаем мы английский или нет. Она просто приходила, чтобы подработать денег, а заодно и расслабится.
Когда я пришёл сдавать зачёты за год, Елена Ивановна, видать, запасла пару развлекаловок для себя. Моя роль была её развеселить, подыграть ей, от этого зависело, получу я зачёт за семестр или нет.
— Я могу пересказать текст на английском, — отклонил я руку помощи прекрасной Елены Ивановны.
— Ну, ну, студент, попробуйте.
В предвкушении чего-то необычного она внимательно взглянула на меня. Я же стал на более-менее приличном уровне пересказывать текст.
— Вы, что, студент, издевались надо мной целый год? — поинтересовалась Елена Ивановна, когда я закончил пересказ.
— Ну, что вы, Елена Ивановна, я просто выучил текст. Могу и все остальные темы пересказать.
Такой оборот не особо оказался по нраву Елене Ивановне, и мне пришлось пересказывать все темы. Потом мы прошлись по правилам, по написанию слов. И, естественно, она выявила мою неграмотность. Так как невозможно за пять дней выучить иностранный язык в совершенстве. Но зачёт всё же мне поставила.
* * *
Мне стало интересно жить, интересно трудиться, интересно учиться. Через год я уже был начальником производства, что, на мой взгляд очень даже творческая должность.
Но время шло, и я стал задумываться, что мною достигнуто. Карьерный рост и рост заработной платы — это не революция в моём внутреннем мире, о которой мне говорила Воля, то есть бесповоротное действие в моей судьбе, это не достижение свободы, это не счастье. Возможно, что-то делаю не так. Вероятно, не на те нужды расходую дар вест. А может, я пошёл по тупиковому пути?
Снова я ощутил одиночество. Рядом не было того, кто мог бы мне помочь. Не помогало и понимание того, что судьба моя должна быть моей судьбой, никто не должен, не обязан помогать мне. Помощь может даже нанести вред. Но как одному протиснуться сквозь плотно сплетённые сети систем?
Прошло больше года после посвящения, и, по всей видимости, те силы, что были мне дарованы вестами, изрядно исчерпались. Ведь мне приходилось жить в системах. У меня вновь стали возникать желания. Мне казалось, я свернул с пути, ведущего к смыслу моей жизни. Хотя я так до конца и не понимал, в чём этот смысл заключается.
Постепенно у меня стала появляться ностальгия по вестам. Особенно часто я вспоминал Дану. Она для меня стала эталоном, женщиной моей мечты. Отныне для меня не существовало других девушек. Я мог с ними общаться, дружить, но более серьёзных отношений не мог себе позволить ни с одной из них. Очень хотелось вновь увидеть Дану. Но не знал, где её искать. У меня была только одна зацепка — дом вест. И я поехал туда. Но, к моему сожалению, по какой-то непонятной причине мне не удалось его найти. Местность оказалась незнакомой и, поплутав часа два, так ни с чем и вернулся домой.
* * *
Тем временем руководство нашего участка подписало с телевидением, на мой взгляд, интересный контракт.
Тогда в Москву на год переехала из Ленинграда программа «Музыкальный ринг» с её ведущей Максимовой.
Наш участок должен был изготовить и смонтировать для программы световое оформление. Нам предстояло сделать километры гирлянд, сотни метров неона. Всё это следовало подключить, повесить, плюс собрать много электроники, чтобы свет мигал, переливался, бежал волной и так далее. В общем, мы должны были сотворить световое чудо. Объём работ впечатлял, а опыт работы на таких объектах у нас был невелик. Да и срок отвели весьма сжатый. Поэтому пришлось вкалывать сверх всякой нормы. Компенсировалось это невероятным интересом. И у нашего небольшого трудового коллектива всё получалось как нельзя лучше.
Настало время монтажа, для которого выделили три дня. И вот тогда начался настоящий аврал. Отдыхали только, когда ходили есть. Мы не успевали настолько, что ночью не спали, а продолжали монтаж. На вторую ночь мне нестерпимо захотелось поспать. Я залез на стоящий в студии рояль и накрылся драпировочной тканью. Мне казалось, что здесь меня никто не найдёт. Но через двадцать минут меня отыскал Лёша Карасёв и разбудил.
Что было интересного в том первом монтаже, это то, что, невзирая на усталость, на то, что голова не соображала вовсе, своё дело мы делали безупречно. Сложные электрические схемы подсоединялись без ошибок, хрупкие стеклянные неоновые трубки не разбивали. Когда монтаж завершился, перед нами предстала красота неописуемая: тысячи лампочек и разноцветный неон из мрачной студии сотворил сказку.
Съёмка велась два дня. В первый день я отсыпался дома, а на второй приехал в Останкино. Мне очень хотелось посмотреть, как снимается программа. Но ожидал я большего, чем оказалось на самом деле. Артисты с близкого расстояния не были столь впечатляющи, как с экранов телевизоров. Мне было интересно не столько их выступление, сколько атмосфера и процесс съёмки.
Когда я сидел на скамейке трибуны и блуждал взглядом по студии, меня словно окатило холодной водой: на другой стороне сидела Дана. Я не мог поверить своим глазам. Мне так хотелось её увидеть, и вот она здесь, рядом. С нетерпением дождавшись перерыва, я пошёл к ней. Она тоже стала спускаться, и мы встретились возле ринга.
— Здравствуй, Дана! — У меня першило в горле от волнения.
— Привет, Малыш!
Было впечатление, будто мы только вчера расстались.
— Мне так много нужно тебе сказать, — начал я.
— Ну, что ж. Говори!
— Здесь есть уютное кафе, пойдём туда, — предложил я. — Если, конечно, ты не желаешь посмотреть до конца съёмку.
— Нет, не желаю. Я здесь только ради тебя.
— Как это?
— Ты ещё задаёшь такие вопросы? Я думала, тебе очевидно моё появление здесь!
— Ну да, конечно. Я должен был уже привыкнуть, что просто так ничего не случается.
— Нет! Ты сам вызвал меня. У тебя стали возникать определённого рода проблемы, и без меня их не решить. Не так ли?
— Вообще ты права.
Я повёл Дану в кафе-бар, который находился в другом корпусе телецентра, в комитете Гостелерадиовещания, что был через улицу Академика Королёва. Но выходить из здания не было необходимости, два корпуса телецентра соединялись между собой длинным подземным туннелем, о существовании которого мне сказал один здешний осветитель.
Тот кафе-бар был интересен тем, что в нём коротали время телевизионные знаменитости.
Мы взяли кофе, пирожные и мороженое и расположились за уютным столиком в тёмном углу зала.
— Ну, Малыш, что у тебя за проблемы? — начала Дана.
— Мне кажется, я сбился с пути!
— А мне кажется, — перебила меня Дана, — ты идёшь верным курсом.
— Но та революция, о которой говорила мне Рада — её нет.
— Как же нет, Малыш, ты что?! Ты изменился и изменился внезапно. После посвящения ты другой человек. Разве ты этого не заметил?
— Да! Но все мои достижения — это то, что меня повысили в должности и выросла зарплата. А я думал, что буду способен на большее.
— Ты и способен на большее. То, что у тебя получается реализовываться в социальной жизни, говорит о твоём высоком потенциале. Ведь у тебя нет цели добиться в жизни сногсшибательного материального состояния и стать, допустим, министром?
— Нет!
— Вот и хорошо!
— Но я не знаю цели своей жизни!
— А почему?
— Вы же мне её не говорите!
— Малыш, ты что? Как мы можем тебе её сказать! Это твоя жизнь! Ты сам должен себе создать цель своего устремления!
— Но вы дали мне понять, что ведаете мою цель. А я её не помню. Тем не менее вы мне ничего об этом не говорите.
— Раз не говорим, значит, ты сам её должен вспомнить.
— А я тебе про что и говорю, у меня нет цели потому, что не могу её вспомнить!
— Ну а зачем ты тогда зациклился на цели, которую не можешь вспомнить? Поставь себе другую.
— Как другую? Разве можно? В жизни может быть много целей?
— Много их быть не может, но бесцельная жизнь — это смерть.
Дана взглянула на меня, желая понять, дошли ли до меня её слова.
Я также смотрел на неё и не мог отвести взгляда. Она была красива, и разговор про цель нас держал на дистанции, а мы ведь были так близки. Мне хотелось этой близости, я боялся вновь потерять Дану. С ней я чувствовал себя уверенно, свободно и счастливо, а это, видимо, и есть любовь. Мне сейчас нужно было делать всё необходимое, чтобы удержать её рядом с собой.
Наконец то я осмелился и сказал:
— Дана, я хочу, чтобы ты стала моей женой!
— Ты мне делаешь предложение?
— Да!
Дана взяла мою руку в свои и, не отводя взгляда, произнесла:
— Милый Малыш, ты не понимаешь, о чём просишь! Твоё предложение продиктовано желанием! Твои чувства неглубоки, они не ведичны.
— Я не понимаю, о чём ты говоришь?! Я же люблю тебя! Как ты можешь говорить, что мои чувства к тебе не глубоки?
— Я ведаю это!
— Твоё веданье не значит ничего! И жизни не представляю без тебя!
— Это всё твои желания!
— Пусть так, но как же можно жить, не имея желаний? Ведь в таком случае невозможно будет знать, когда есть, когда спать, когда одеваться, чтобы не замёрзнуть.
— Желания: поесть, согреться, поспать удовлетворяют своё «я» и не являются необходимым требованием для здорового образа жизни, скорее наоборот. Принимая пищу по первому своему желанию, люди стали приобретать массу заболеваний от переедания. Кутаясь в одежды и живя в тёплых жилищах, они ослабляют иммунитет. В результате различные вирусы без труда начинают размножаться в организмах незакалённых людей. А по поводу сна ты не переживай — и без всякого желания человек уснёт, если есть потребность организма в отдыхе. Постарайся понять сам процесс возникновения желаний. Для большинства людей цель жизни есть удовлетворение своих потребностей, своих желаний. Считается, чем больше ты их удовлетворишь, тем полнее будет жизнь. За такими жизнями стоит пустота. Политика всех государств настроена на поддержание такого мнения. Но для счастливой гармоничной жизни необходима цель. Мы вновь возвращаемся к этому вопросу. Для каждого цель своя. Неважно, выполнима она или нет, абстрактна или конкретна. Важен путь к этой цели. Можно сказать и по-другому. У человека должно быть одно желание и к нему он должен стремиться всю свою жизнь. Все его поступки исходят только из того соображения, как достичь своей цели. А для этого надо есть, спать, согреваться, чтобы организм был здоровым и в состоянии далее двигаться к намеченной цели, но то не будут праздные желания удовлетворения своего чревоугодничества, нежности и лени, то будет необходимая потребность, без которой невозможно достижение намеченной цели. И хотя внешне всё будет выглядеть как желание, внутреннее наполнение совершенно другое, без чувства самоугождения.
— А как же бороться с желаниями? — спросил я.
— С ними не надо бороться. Ведя борьбу со своими желаниями, ты борешься сам с собой, убив в себе желания, ты убьёшь себя.
— Ты противоречишь сама себе. Желания, по-твоему, зло, а вот бороться с ними не следует — парадокс. Не так ли?
— Нет! Конечно, не так! Миллионы людей в поисках духовного роста ведут аскетический образ жизни. Монастыри, посты, самобичевание, покаяние, целомудрие, обеты безбрачия и молчания. Казалось бы, такой образ жизни способен очистить помыслы человека, но это ловушка, уводящая прочь от гармонии. Напротив, через аскезу человек ещё более остро чувствует свою вину. Он становится более контролируем. Его легче зомбировать. Человек умерщвляет свою душу и отдаёт своё тело на служение системам: религиозным, государственным и так далее. Заметь, именно в религиозных и силовых системах особенно ярко проявляется аскеза. В этих системах особо необходим контроль и беспрекословное подчинение. Сюда же можно причислить и исправительные заведения, а также воспитательные и образовательные учреждения, где с детской аскезой у ребятишек воспитывается подчинение. А желания?.. Желания как были, так и остаются. Возможно, они меняются, возможно, загоняются внутрь, и тогда они рвут человека на части. Приходят болезни и смерть. Или всё же они уходят и в таком случае душа мертва, а тело — только орудие в руках системы.
Я ни в коем случае не хочу сказать, что желание является злом. Желание есть симптом, и с ним нет смысла бороться. Когда человек, к примеру, заболеет гриппом, то у него повышается температура. И в таком случае надо не с температурой бороться, а лечить больного от гриппа. Более того, температура уже сама по себе является фактором уничтожения вируса гриппа. В случае с желаниями то же самое, человек, потерявший гармонию с природой и с самим собой, пытается на подсознательном уровне обрести её вновь. Но веданье в наше время большинством населения почти утеряно, и человек в поиске гармонии прибегает к знаниям, а те, в свою очередь, говорят ему: следуй своим желаниям, и ты обретёшь утерянную гармонию. К сожалению, это тупик. Желания рождают желания, а счастья не приносят. Есть только короткий отрезок удовлетворения, если желания удаётся осуществить, но гармонии достичь не удастся. Живущий в гармонии человек не испытывает желания и не борется с ними. Ему и так хорошо. А коль желания есть, то бороться с ними уже бесполезно. Важнее в достижении своего желания осмыслить процесс продвижения к нему и процесс получения достигнутого. Раствориться в этом процессе. Стать самим желанием. При удачном осмыслении мы меняемся, и желания уходят, как спадает температура при выздоровлении. У нас есть шанс через осмысление своих желаний вернуть себе гармонию.
— А как же мои чувства к тебе? Они очень сильны! Я хочу с тобой прожить всю жизнь!
— Хотеть недостаточно и иногда даже вредно для любви. Я верю, что твои чувства ко мне сильны, ты влюблён, но любовь — это не только чувства на данный момент, любовь — это на всю жизнь! Ты не можешь меня любить, я закрыта для тебя. Поведав мою истинную сущность, ты будешь раздавлен. Для тебя я такая, потому что это необходимо для достижения определённой задачи. Я играю перед тобой роль, как актёр в театре. Ты влюблён не в меня, а в сыгранную мною роль. Я прилагаю усилия, чтобы сдержать натиск, способный раздавить тебя. Через меня проходит мощный поток силы, ты сгоришь, находясь со мною рядом. Но несмотря на это в моих силах сделать тебя счастливым, если я соглашусь на твоё предложение. В таком случае мне придётся постоянно быть не самой собой, мой смысл жизни будет погребён, так как ты не сможешь обеспечить мне поддержку, в результате моё здоровье начнёт ухудшаться. А ты за счёт меня будешь достигать успехов в жизни, приписывая их всецело себе. Но это вампиризм. Нужно ли это тебе? Если да, то ты эгоист и не важна тебе истинная любовь. Такая семья будет существовать только для тебя. Мне она принесёт только погибель.
В идеале семья является мощной поддержкой каждому её члену, но и ответственность лежит тоже на каждом не маленькая. Чтобы сделать кому-нибудь в будущем такое предложение, ты просто обязан иметь представление — для чего создаётся семья. Необходима цель, которая должна осознаваться как тобой, так и твоей избранницей. Общая цель сплачивает, и по прошествии времени супружеская пара становится единым монолитом, о который разбиваются невзгоды, неприятности, отступает горе. Враги семьи (те, кто стоят на пути к вашей цели) могут заболеть, погибнуть, так как такой семье очень опасно препятствовать в ее устремлениях. Такие семьи — клубок мощной силы. Они способны творить чудеса, основное из которых — дети.
К сожалению, мало кто знает о силе любви и силе истинной семьи. Многие относятся к этому буднично и… математично.
Помнишь то состояние, которое у тебя было в доме после обряда?
— Помню, но очень смутно, будто всё происходящее в доме было не со мной.
— Тогда ты был ведичен и у тебя отсутствовали желания. Ты даже не хотел есть, хотя был без пищи семь дней! Почему ты тогда не сделал мне предложение?
— Я тогда ещё не разобрался со своими чувствами!
— Нет! С чувствами, напротив, тогда у тебя было всё в порядке, ты чувствовал очень остро и глубоко. Но то состояние было достигнуто благодаря нашей живе. И без подпитки ты вновь ушёл в мир закостенелых знаний. Ты стал анализировать свои чувства и понял, что любишь меня. Твоя любовь — иллюзия, плод желания и логики.
Дана грустно улыбнулась.
Я же был раздавлен.

 

© Леснич Велесов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??