ГЛАВА 19
СБОГУВАНЕТО НА СЛАВЯНКАТА
Военната ми служба приключваше. Последните месеци, противно на очакванията ми, летяха бързо. Може да се каже, че аз им се наслаждавах.
Животът на стария, и на уволняващия се войник, не е особено натоварен, почти за нищо не го закачат. Той е потопен в тъга по дома. Аз обаче не тъгувах. Имах куп предуволнителни начинания: лепях снимки в албума, направих сам свето-музикална инсталация, (в резултат на което придобих представа за електрониката).
Уволнявах се втори, а Добриня - първи. В деня на неговото заминаване се срещнахме пред казармата. Той беше в парадна униформа и с куфар в ръка. Чакаше построяването.
Денят беше топъл като през пролетта. Седнахме на пейката и започнахме да гледаме как врабчетата скачат по плаца. Бавно започнаха да се събират уволнените, те заставаха на малки групи и се сбогуваха един с друг. За този ден Те са мечтаели за този ден две години и сега, когато този ден дойде, изглеждаха тъжни. Всичко, с което бяхме свикнали по време на службата, това, с което сме живяли, и най-важното - приятелите - всичко това трябваше да остане в миналото.
Добриня започна да говори:
- Никога не знаем какво искаме, винаги не е това, което се случва. Понякога резултатът от нашите желания ни убива. Ти мислеше, че казармата е лошо нещо, но тя те научи на много интересни неща, тук се запозна с прекрасни хора. А пък други са смятали, че казармата е прекрасна, романтична, че тук се ражда мъжествеността, че жените обичат повече военните, те отиват във военни училища, получават офицерски звания и след това цял живот се проклинат за това посвещаване живота си на военната служба. Пътеки към щастието няма, самият път трябва да бъде щастлив. А пътя накъде ще ни води, това трябва да си изберем ние самите. Няма живот без цел, няма щастие без идея. Само в движението към нещо живеем. В движението на мисълта е смисълът на нашето съществуване.
Беше ми тъжно, че се разделях с Добриня и слушах с половин ухо това, което той ми говореше. Не знам защо, но ми се струваше, че ще бъдем заедно цял живот. Научих толкова много неща от него, и животът ми стана различен. Много от моите възгледи за живота се обърнаха в друга посока, по сравнение с това, което беше преди срещата ми с Добриня. И по тези нови направления,
отсега нататък трябваше да вървя сам, уплаших се от това, че няма да има на кого да задавам въпроси, че няма кой да ми отговори, да ме насочи, да ми покаже пътя, а аз не исках да живея по стария начин!
- Ти сам трябва да се научиш да вземаш решения, - чух отговора на моите неизказани мисли. Сигурен съм, че ще има грешки, но това е в реда на нещата, умението се основава на опита. Опитът не идва веднага.
Майсторството се основава на мъдростта, и в началото тя е епизодична и рядка, но стремежът ще я направи достъпна. В стремежа, в действията наслуки, ще има груби грешки и падения, но няма друг начин. Грешките не пречат, а ни помагат да станем по-хармонични. Те ни показват нашите слабости. Това не е християнски садо-мазохизъм, където пътят към Бога минава през страданието. Напротив, тук пътят е радост, а осмислянето на грешките няма да позволи на радостта да си отиде.
Алпинистът, който се стреми към върха, преодолява много препятствия. Той страда от студ, глад, умора, но той е по-щастлив когато преодолява тези несгоди, отколкото ако седи в креслото и гледа телевизия.
Бездействието убива времето, личността, умъртвява тялото.
- Но аз не знам какво да правя? - оплаках се.
- Ти имаш цел, а действията ще дойдат сами. Не е необходимо те да се форсират, или пък да се отказваш от тях, всичко трябва да е в хармония, а основният показател, че си на правилния път, е усещането за радост от твоите дела.
От момента, в който се запознахме с тебе, ти започна да разбираш това, което ти казвах. Изглежда, че зърната, които засях, попаднаха в благоприятна почва. Без сам да си го очаквал, ти успя да създадеш образ на движението на обществото към свобода. Това се доказва от факта, че страната ни вече е поела по пътя на отслабване на държавния контрол върху човека.
Беше 1986 година. Горбачов, Михаил Сергеевич, новият, млад генерален секретар на ЦК на КПСС, дойде на власт в СССР. Понятията "преустройство", "гласност", "плурализъм" и "демокрация" започнаха да се появяват в ежедневието.
След много години, поглеждайки в миналото, разбрах, че не всичко беше извършено вярно и правилно тогава от партийния елит на СССР. По това време образът на щастливо общество все още не беше създаден. Подсъзнателното желание на нашите държавни лидери да живеят по-добре, да излязат от контрола на управляващите ги сили се натъкна на много трудности. Гъвкавата политика на Сатаната успя да намери изгода и тук.
Американските специални служби успешно съставиха планове за разпада на Съветския съюз, и както видяхме, тези планове бяха осъществени. Но въпреки всичко се появи желание да живеем по-свободно.
- Какво ще правиш в цивилния живот Добриня? - попитах аз.
- Ще си възстановя ученето в университета.
Командирите на батареите стигнаха до парадната площадка и започнаха да построяват подчинените си.
- Довиждане - каза Добриня.
- Бъди щастлив!
Той взе куфара си, отиде на парадната площадка и зае място си в строя.
Последното построяване обаче е специално, то не е като другите: спокойните уволнени застанаха в строй, но вече не като военни. Куфарите и лицата показваха, че това построяване е последното нещо, което трябва да се направи като задължение към казармата и към държавата. И то може да се издържи. Тук беше разделителната линията между службата и свободата. Но всъщност това беше свобода само от една система, а колко други такива системи има още в цивилния живот?
Командирът на поделението извикваше имената. Уволненият вяло извикваше „аз“ и отиваше към центъра на парадната площадка, където му връчваха военния билет с отбелязаното уволнение.
Ето го дългоочакваният момент: оркестърът стъпи на парадната площадка и започна да свири марша "сбогуването на славянката". Подредени в малка колона, уволнените войници тръгнаха след оркестъра към портите на поделението. Младите войници със завист гледаха след тези, които си тръгваха. А последните чувстваха тези погледи, та нали и те са били новобранции преди време.
На мен, обаче, ми оставаха още две седмици служба, и аз не им завиждах. Само бях тъжен, и в същото време радостен.
Оригинален текст
ГЛАВА 19
ПРОЩАНИЕ СЛАВЯНКИ
Моя служба в армии подходила к концу. Последние месяцы, вопреки моему ожиданию, летели стремительно. Можно сказать, что я наслаждался ими.
Жизнь дедушки и дембеля не особо обременительна, их мало кто трогает. Они погружены в тоску по дому. Я же эту тоску не испытывал. У меня находилась куча преддембельских дел: расклеивал фотографии в альбом, заканчивал светомузыкальную установку, которую сам спаял (на её примере я стал иметь представление об электронике).
Уходил я на гражданку во вторую очередь, а Добрыня в первую.
В день его отбытия мы встретились перед казармой. Он был в парадной форме и с чемоданом. Ждал построения.
День был по-весеннему ласков. Мы сели на лавочку и стали наблюдать за воробьями, скачущими по плацу. Медленно стали стекаться дембеля, они стояли небольшими группами и прощались друг с другом. Этот день им грезился два года и теперь, когда он пришёл, то кажется грустным. То, к чему за время службы привыкли, то, чем жили, а главное, друзья - всё это должно уйти в прошлое.
- Мы никогда не знаем, чего хотим, это всегда не то, что происходит. Иногда результат наших желаний убивает нас. Ты думал, армия - это плохо, а она научила тебя многим интересным вещам, ты встретил здесь замечательных людей. А кто-то думал, армия - это замечательно, она романтична, здесь проявляется мужественность, военных больше любят женщины, те идут в военные училища, получают офицерские звания, а затем всю жизнь проклинают себя за то, что связали свою жизнь с армией. Не существует путей к счастью, счастливым должен быть сам путь. А вот путь к чему, выбирать, кроме нас самих, никто не будет. Нет жизни без цели, нет счастья без идеи. Лишь в движении к чему-либо мы живём. В движении мысли смысл нашего существования.
Мне было грустно оттого, что я расстаюсь с Добрыней, и сквозь уши пропускал, что он говорил. Мне почему-то казалось, что мы будем вместе вечно. Так много я узнал от него, вся моя жизнь стала другой. Многие жизненные взгляды мои повернулись в иную сторону, чем были до встречи с Добрыней.
Но в этой стороне мне отныне предстоит идти одному, и от этого мне становилось страшно, некому будет задать вопрос, никто не ответит, не направит, не подскажет, а жить по старому я не хотел!
- Ты сам должен научиться принимать решения, - услышал я ответ на мои несказанные мысли, - уверен, будут ошибки, но иначе нельзя, мастерство базируется на опыте. Опыт не приходит сразу. Мастерство также базируется на мудрости, и поначалу она эпизодична и редка, но стремление делает её доступной. В стремлении, в действиях наугад будут промахи и падения, не без этого. Ошибки не мешают, а напротив, помогают стать нам более гармоничными. Ошибки указывают нам на наши слабости. Это не христианский садомазохизм, где путь к богу лежит через страдания. Напротив, здесь путь есть радость и осмысление ошибок не позволит радости уйти.
Альпинист, идущий покорять вершину, преодолевает массу препятствий. Он терпит холод, голод, усталость, но он более счастлив, преодолевая эти невзгоды, нежели сидя в кресле и глядя в телевизор.
Бездействие убивает время, личность, умерщвляет тело.
- Но я не знаю, что делать, - пожаловался я.
- У тебя есть цель, и действия придут сами. Не надо их форсировать и не надо от них отказываться, всё должно быть в гармонии и главный индикатор того, что ты на верном пути - это чувство радости от своей деятельности. С момента нашей встречи с тобой ты стал осмыслять то, о чём я тебе поведал. Видать, зёрна, что я посеял в тебя, попали в благоприятную почву. Сам того не ожидая, ты сумел создать образ движения общества к свободе. Тому свидетельство то, что наша страна уже пошла по пути ослабления контроля государства над человеком.
Шёл 1986 год. К власти в СССР пришёл новый, молодой генеральный секретарь ЦК КПСС Горбачёв Михаил Сергеевич. В обиходе стали появляться термины «перестройка», «гласность», «плюрализм», «демократия».
По прошествии многих лет, взглянув в прошлое, понимаешь, что не всё тогда было сделано верно партийной верхушкой СССР. На тот момент не был ещё создан образ счастливого общества. Подсознательное стремление наших государственных лидеров жить лучше, выйти из-под контроля господствующих сил натолкнулось на массу трудностей. Гибкая политика Сатаны и здесь нашла для себя выгоду. Американские спецслужбы успешно составляли планы по развалу Советского Союза, как мы видели, эти планы были воплощены в жизнь. Но, тем не менее, появилось стремление жить свободно. И это было начало пути к свободе.
- Что ты будешь делать на гражданке? - спросил я.
- Восстановлюсь в университете, буду учиться дальше.
На плац вышли командиры батарей и стали строить своих подчинённых.
- До свидания, - сказал Добрыня.
- Счастливо!
Взяв в руки свой чемодан, он пошёл на плац и занял место в строю.
Последнее построение особенное, не похоже на остальные: расслабленные дембеля не по-военному выстраиваются. Чемоданы и лица говорят о том, что всё это последнее, чем надо отдать свой долг перед армией, перед государством. И это можно вытерпеть. Здесь был рубеж, где жизнь делится между службой и свободой. Но на самом деле свобода лишь от одной системы, а сколько этих систем на гражданке?
Командир части называл фамилии. Дембеля вяло выкрикивали «я» и выходили на центр плаца, где им вручали военные билеты с пометкой о демобилизации.
И вот долгожданный момент: на плац вышел оркестр и заиграл «Марш славянки». Выстроившись в небольшую колонну, дембеля вслед за оркестром отправились к воротам части. Молодые солдаты с завистью смотрели вслед уходящим. Дембеля чувствовали эти взгляды, когда-то и они были салагами и черпаками.
Мне оставалось ещё две недели и зависти не было. Была грусть и в то же время радость.