Баху-Меседу Расулова, Дагестан

–Човек трябва да се научи да мисли! Плугът ръждясва, когато не се употребява, а когато оре, блести. Също така и човешкият ум ръждясва, когато не мисли. Ако мозъкът е ръждясал, тогава плътта ще вземе връх над разума и човекът няма да бъде човек, а слабо безволево същество – обичаше да повтаря стогодишният дядо.

През зимата, когато нямаше полска работа, съселяните му често посещаваха мъдрия аксакал*. Ето го – с бяла брада и мустаци, винаги усмихнат, с доброта в големите си черни очи, наметнал на рамо белия си овчи кожух, със сив висок астрагански калпак, нахлупен над веждите му. По време на разговора сваляше калпака си, попоглаждаше го, сякаш го разглеждаше и търсеше в него мъдри мисли. Поглаждаше и сивата си, късо подстригана коса, след което отново слагаше  калпака на главата си. В двора на къщата му винаги имаше сняг, който блестеше под слънцето и заслепяваше очите. Беше студено, но на балкона – топло.

–Преживяният живот е сън, а бъдещият – мечта. Когато си помислим за това колко кратко и мимолетно е настоящото и че то ни е подвластно, ще разберем, че в  живота най-важното от всичко е спасението на собствената си душа. Понякога един час в разсъждение може да измени целия живот на човека – каза дядото като предисловие към притча.

– Каменоделец работил цяла година от зори до дълбока нощ. Близките му били свикнали с това. За да не би цял живот да се занимават с тежък труд, жена му не пускала порасналите им синове да работят с баща си – нека те бъдат интелигенти. Станали... лентяи. Връщайки се вечерта както винаги уморен, по пътя си бащата купил диня. Докато се миел, преобличал и се молел, жената и децата му изяли динята. Каменоделецът седнал на масата, но съпругата му казала, че забравили да му оставят дори резен. След като пийнал студена вода, мъжът се затворил в стаята и се замислил за своя живот.

„Ако прѝживе тези, които години наред храня и обличам, забравят за мен, то след смъртта ми изобщо няма да си спомнят“ – помислил си каменоделецът.

С мазолестите си ръце изтрил очите си, на които се появили сълзи. Сутринта с усмивка поздравил близките си сякаш нищо не се било случило. Казал на жена си да му донесе всички пари, които ѝ давал да пази за черни дни. По суровия му глас тя разбрала, че ще е безполезно да го разубеждава, и му донесла вързопчето. Каменоделецът го сложил под калпака си и излязъл. В същия ден купил овощна градина в селото. Построил си къщичка и обявил, че ги подарява на селото като вакъф**, т.е. никой нито да може да продаде градината и къщичката, нито да ги дари, за да... почиват там съселяните и гостите им. От този момент самият той започнал да живее там и да служи в уединение на Бога.

Превод Живодар Душков

----

*Аксакал –старейшина, глава на род, мъдрец на общината, почетен човек (бел. на прев.).

**Вакъф – недвижим имот, предаден за благотворителни или религиозни цели (бел. на прев.).

ЧЕЛОВЕК ДОЛЖЕН ДУМАТЬ

Баху-Меседу Расулова

–Человек должен научиться думать. Плуг ржавеет, когда он лежит без дела, а когда пашет, блестит. Также мозг человека ржавеет, когда он не думает. Если мозг ржавый, то плоть берет вверх над разумом, и человек будто не человек, а безвольное слабое существо, – любил повторять столетний дед. Зимой, когда нет полевых работ, сельчане часто посещали мудрого аксакала.

Вот он сидит, набросив на плечи белый овчинный тулуп, с белой бородкой и усами. Всегда улыбчивый и с добрым взглядом больших черных глаз, в серой каракулевой высокой папахе, надвинутой на брови. Во время беседы он то и дело снимал папаху, поглаживал его, как будто рассматривал, будто искал в каракулях мудрые мысли. Погладив коротко стриженную седую голову, вновь надевал. Во дворе всюду лежал снег, блестя на солнце и слепя глаза, было холодно, но на балконе деда было довольно тепло.

–Жизнь прожитая – сон, а будущая – мечта. Когда мы подумаем о том, как коротка и мимолетна то настоящее мгновенье, что нам подвластно, то понимаешь, что в жизни важнее всего – спасение своей души. Иногда час проведенный в раздумьях, может изменить  целую жизнь человека, – сказал дед, как предисловие к притче.

–От зари и до глубокой ночи работал каменщик каждый год. Домашние привыкли к этому. Жена не отпускала подросших сыновей работать с отцом, мол, нечего всю жизнь заниматься тяжелым трудом, сыновья будут интеллигентными. Они выросли лентяями. Как всегда вечером устало возвращаясь домой, по пути каменщик купил арбуз. Пока работяга умывался, переодевался и молился, дети и жена съели арбуз целиком. Каменщик сел к столу, но жена сказала, что забыли оставить ему ломтик арбуза. Выпив холодную воду, муж закрылся в комнате и стал думать о своей жизни.

«Если при жизни меня забывают они, те которых я кормлю и одеваю годами, то после смерти меня вовсе не вспомнят» – подумал каменщик. Мозолистыми ладонями протер он глаза, на которых появились слезы. Утром он улыбаясь поздоровался с домашними как ни в чем ни бывало. Твердо сказал жене, чтобы та принесла все деньги, которые он давал ей на хранение. Она по голосу поняла, что отговаривать бесполезно, принесла сверток. Каменщик спрятал сверток в папаху и вышел. Он в тот же день купил фруктовый сад в селе. Построил там домик и объявил, что дарит сад с домиком селу, как вакфу, то есть, чтобы никто не смог его продать или дарить. Чтобы там отдыхали сельчане и приезжие. Сам с тех пор стал там жить и в уединении Богу служить.