27 окт. 2021 г., 09:41  

Да оцелееш в джунглата - Андрей Шляхтинский 

  Переводы » с русского
1225 0 0
90 мин за четене
Четвърта глава 
от книгата "ПРИЗРАЦИ НА ЗЕЛЕНИЯ АД" Андрей Шляхтинский
    Да оцелееш в джунглата и да не умреш
     Не мислете, че джунглата е нещо лошо. Тя дава всичко необходимо за живота.
       Сержант от IV Амазонска бригада, спецотряд «Ивия»
 
      - Господи, ужас!
   Елена присяда на големия ощърбен камък и сваля мръсната си раница. На слабото лице под древната черна женска рисунка на индиянците-горяни явно прозира умората. Алексей изглежда по-добре, макар че и той беше понесъл немалко трудности. При това той е и по-стар: на четиридесет и две години е, а жена му е с десет години по-млада. А пък и раницата му е много по-тежка. За няколко дни автономен переход през еквадорските джунгли неговите пищяли се покриха с голями червени петна от ухапванията на  микроскопичните мухички-ихиниляс. И ако не днес, то утре тези ранички ще започнат да се превръщат в язви, ако Алексей не спре да ги разчесва и ако не намаже всяка от тях с линкомицинов мехлем от аптечката. Не трябва да забрави да направи това.
   Но те са герои все пак! Думите на Елена са само сиюминутна слабост. Те с Алексей за пръв път в живота се бяха оказали в джунглата, но от нищо не се оплакват. Свикват, адаптират се физически и морално. Вечнозелената влажна екваториална гора, ги - както аз се изразявам - «шиба». Изпитва ги на устойчивост. И, или ще ги добие, или не. Струва ми се, че новаците ще издържат. Те се мъчат, разкъсват се между обичайния за белия човек рационализъм и начина на мислене и маниер на поведение, към които насилствено ги тласка джунглата.
   Рано или късно и това ще стане. Знам го от опит, преди много години съм преживял подобно нещо и нееднократно съм го наблюдавал у другите. Да, те засега още не могат да се движат така бързо, като нашите водачи-индиянци, по шест часа да прескачат от камък на камък нагоре по руслото на малката горска рекичка. Неловки са в движенията си, почти нищо не знаят за джунглата и не говорят нито испански, нито на кичуа. Но те се движат! Изостават, спъват се, подхлъзват се, падат във водата, навярно псуват тайно, но вървят.
   Подобна устойчивост на белите хора прави добро впечатление на индиянците, моите стари приятели и водачи в този район на Еквадор. Не, те няма да изразят открито своето възхищение или удивление – у тях не е прието това. Те не се наемат да носят личните вещи на участниците в тази в известен смисъл авантюра. Обаче и старецът, и младият му син с разбиране се отнасят към чувствата на моите клиенти. Аз съм ги довел тук, организирал съм това «мероприятие», и сега ние тримата - двамата индиянци и аз – носим морална отговорност за тях.
   Край, петминутната почивка свърши. Ставаме и отново тръгваме. Под краката шурти бистрата вода, през която се виждат малките страхливи рибки. Щъкат цикадите, а в синьото небе летят черните бързеи. Джунглата живее живота си. Зад изумрудната стена от зеленина не се вижда тя от неподготовените очи. Изглежда, като че гъстата гора е еднообразна и, освен дървета и насекоми, в нея няма нищо. Но това е илюзия! Заблуждение. Немо опровержение е наличието на следи върху песъчните речни брегове от белоопашати елени, приличащи на морските свинчета-юнци на страхливите гуанти, огърличестото пекари. Един-два пъти през деня срещнахме огромните отпечатъци от лапи на тапир, единият от които е бил с малкото си. Между камъните в храстите индиянците намериха голяма кост от животински пищял. Няколко пъти индиянците показват следи на пумата: приличащи на котковите, осем сантиметра дълги. Те са  съвсем пресни, виждат се по протежение на няколко стотин метра покрай брега по руслото в направлението, по което се движим и ние.
   Всичко това: и следите, и пеенето на птиците, и опияняващите аромати, и обясненията на индиянците за ползата на едно или друго растение - создава съвершенно особена атмосфера. Моите спътници, и аз самият, се потапяме в свят, съвершенно различен от обичайния за нас възприет в града. Приказка, тайна, сюрреализъм… Емоциите и впечатленията са  толкова много, че мозъкът не успява да обрабати целия обем от прииждащата в него информация. Системата «блокира».
   Не е и чудно! Ставаме сутрин в три часа, за да сварим и да пием отвара от листата на гуаюса - великолепен енергетик, даващ бодрост за целия ден. И това е също време за разговори. Старецът разказва древни митове, говори  за животните, за демоните на джунглата. За знахарите, които си вземат за жени дъщери на духовете на подводния свят, за да получат тяхната сила и знания.
   А вечерите си завиваме от листата платано - зелените банани - голями цигари, пълним ги със силния местен тютюн-самосад. С лютия дим гоним хапещите насекоми и завличаме в съновидения душите на дивите животни. Аз разтварям предизвикващия повръщане тютюн във вода, за да сънувам интересни сънища.
   Трoвим рибата с отровния сок на лианата барбаска. Вадим много сладък мед от кошерите на дивите пчели. Измъкваме голями ядливи личинки на палмовия дългоносец от стъблата на дърветата. Ловим жаби и пресноводни миди по ручеите, за да ги изядем по-късно. През нощта ходим на лов за диви горски кур-мундити и за крокодилови каймани, чиито очи горят като червени въгленчета в светлината на фенерчетата. А после влачим цялата тази камара месо на собствения гръб в големи плетени чанти, едва удържайки се на отвесните склонове и скатове.
   Да, живем като диваци и изглеждаме по такъв начин, като че ни преследват армии едновременно от три страни - Еквадор, Перу и Колумбия. Нашите пътешественици получават съответната порция адреналин, мъчения и редки по своята интензивност емоции. И те временно не знаят, че, ако… не, когато излезем от джунглата, награда за тяхното мъжество ще им бъде хубавия хотел с отличен ресторант и няколко SPA-салона по избор, които за няколко сеанса ще им върнат обикновеното самочувствие. И всичко това заедно - джунглата, индианците, и чашата хубаво чилийско вино с горещо месо няколко вида - ще им вдъхнат нов животь. Както шаманът вдъхва жизнената сила - самай в теменцето на бебето. А тегобите на пътешествието ще се забравят.
   Като чете това, някой би си помислил, че ние не знаем как да почиваме. Че ние сме откачени търсачи на адреналин. Може би. Но затова пък ние знаем какво значи приключение!
   Защо говоря така? Ами, защото в джунглата човек може да живее дори на такова място, около което на много километри няма нито един човек.
   Нито «цивилизовано», нито «полуцивилизовано», нито дори «диво». Колкото и чудно да звучи, но има места, където никой не строи жилища и където никой не ходи. В повечето случаи за това има две съществени причини. Първата е голямото разстояние, отделящо далечните джунгли от по-населените места. Втората - това липсата на необходимост да се отива в тези затънтени места, когато всичко необходимо за живота може да бъде добито наблизо. При това подобни места, по-често могат да се посещават от белите хора, нежели от индианците. Ами че, първите винаги си врат свой пурпурен, обелен от слънцето нос там, където да го завират не е безопасно. Точно за такива кътчета ние с вас и ще поговорим сега.
   Без съмнение, много хора са чели и слушали за ужасните хищници, живеещи в джунглите на Амазонка и мечтаещи само за това, как да изядат двуногия «цар на природата». Глупави са тези представи, ще ви кажа аз. Къде-къде повече вълнения и неприятности се налага да се изпитат от мушиците, комарите и мравките, понякога от термитите в спалния чувал и от кърлежите, а също така от горещините и влагата, от трънливите лиани, еднообразната храна и необичайната обстановка в тропическата гора, отколкото от следящия ви в мрака на ноща кръвожаден ягуар. Затова хайде ние с вас да наслагаме правилно всички точки над «i».
   В повечето случаи всички без изключение диви животни предпочитат да се спасяват с бягство или да се таят, веднага след като заподозрят близостта на човека. Ето затова, много от тях е много по-лесно да се видят в зоологическата градина, отколкото в най-дивите кътчета на джунглата на Амазонка. Искате да погледате някой ягуар - отидете в зоологическата градина, защото в джунглата вие в най-добрия случаи ще видите техните следи, а в най-лошия - няма дори тях да видите. И независимо от това, по отношение на някои млекопитаещи хищници, рептилии, насекоми и други живи същества, можещи да причинят телесни повреди, трябва да се предприемат определени предпазни мерки.
   Сред наземните хищници си заслужава да се спомене за ягуара, или «тигъра», както навсякъде го наричат из Южна Америка. Той е един от малкото, които могат да застанат лице срещу лице с човека и дори да се нахвърли върху него. Но, - само когато той умира от глад. През август - септември, когато котараците търсят самки и са възбуждени, влизат в сражения и въобще стават невменяеми от изобилието на полови хормони, или при защита на котенцата, или ако на дивото животно са му отрезани всички пътища за бягство. Ако обаче се случи ягуарът един път да убие човек, и да опита вкуса на неговото месо, голямата дива котка се превръща в страшен враг, атакуващ при всеки удобен случай. В такива случаи хищникът през деня най-често дебне жертвата си около пътеките. А през ноща, ягуарът може да «посещава» лагера на ловците и рибарите и там да убива спящите.
   От всички голями котки на селвата за най-опасен се смятат големия петнист ягуар-утурунгу и смолено-черната яна пума. Особено последната, която, както гласи мълвата, винаги напада на спящата жертва. При това, според поверията тя не се докосва до месото, но изпива цялата кръв и разгризва черепа, за да се добере до мозъка на човека. Сред обитателите на джунглата се носи легендата, която приписва на яна пумата способност да хипнотизира плячката от разстояние, принуждавайки човека да заспи дълбоко. Поверието е толкова жизнено, че щом се случи индианците да се натъкнат в джунглата на следи от черен ягуар, те веднага бързо напускат опасното място, и се стараят колкото се може повече да се отдалечат до настъпването на нощта.
   Говори се, че никакви предпазни мерки не могат да спасят човека през ноща от нападението на яна пумата. За щастие, този злобен хищник живее в най-отдалечените и редко посещавани от човека кътчета на джунглата. Предполагам, впрочем, че - както и в много други случаи - несговорчивият нрав на яна пумата е малко преувеличен от впечатлителните натури на горските жители.
   Двата други голями хищника от семейство коткови - истинската пума и люйчу пумата - са много по-малко опасни. А малките диви кошки-тигрильо въобще никога не нападат на хора, ако те не ги поставят в безизходно положение.
   Но там, където ягуарите се срещат особено често - от на мен известните места ще назова горното течение на река Бябопи в Дълбоките Кордилери в Перу, - да се отпуска човек, и да губи бдительност е неразумно. Най-малкото, което е нужно, е да бъде винаги въоръжен. Да носи поне мачете или копие като тези, които индианците все още правят. Но това е само в най-краен случай.
Друго животно, срещу което е също необходимо да се вземат предохранителни мерки през нощта, - това е прилепа - десмод, сред населението известен като «вампир» или с името мащу. Това е особено актуално за тези хора, на които може да се случи да нощуват в изоставени горски колиби. Неголямото по размери крилато зверче е готово да премине през най-малката дупчица в москитната мрежа или дори да си направи дупка със зъби, само за да се добере до спящия човек и да се напие с кръв от него. При това жертвата не чувства нито ухапването, ни факта, че десмодът ѝ пие кръвта. Едва на сутринта човек открива червените петна на чаршафите и на дрехите си. И едва тогава разбира, че е бил подложен на нападение от «вампир». Ето защо, когато ляга да спи, има смисъл особено внимателно да  сложи москитната мрежа, долните краища на платнището трябва да бъдат добре притиснати с нещо тежко. Друго сигурно средство за обезопасяване от нощните кръвопийци – е да се гори в огъня лют пипер - ахи. И при това така, че димът да прониква във всяко ъгълче на убежището, а издигайки се нагоре, да опушва палмовия покрив, в който се намират десмодите през деня, както и другите прилепи.
   В местностите, където «вампирите» са особенно много, понякога закачат в лагера риболовните мрежи, затруднявайки по този начин свободното придвижване на прилепите. Десмодите, за разлика от насекомоядните им роднини, обладават несилна ехолокация и често се хващат в мрежите, след което биват безжалостно убивани. Ако има възможност, в лагера може да се оставят запалени лампадки или газени лампи «прилеп», за да се прогонват със светлината самите прилепи.
   Сред рептилиите главни врагове на човека в джунглата са - змиите. Те са много видове, но всички те могат да се видят далеч не всеки ден и не всяка нощ. И независимо от това индианците и метисите се боят най-много от бушмайстора шушупи, питона - хергон, каскабела, лоро мачакуи, нака - нака и други змии, чието ухапване нерядко е  смъртоносно, ако на човека не му се окаже своевременна помощ.
   Както вече казах, огромното мнозинство от обитателите на джунглата бягат или се крият, когато почувстват близостта на човека. И змиите не са изключение. Те ще ухапят със сигурност, ако се намират в безизходица и ако им се налага да се борят за живота си. Чувал съм и съм чел много истории, когато змиите са нападали човека без видима причина. Ходи си човека из  селвата, и изведнъж - бах! - ухапала го е отровната гадина. И той въобще не се досеща, че змията си е спала или по друга някаква причина не е  забелязала приближаването на  човека. А когато го е разкрила, късно е било вече да се спасява с  бягство. Единственото, което ѝ е  оставало - това е нападението.
Предлагам да помислим заедно върху един обикновен случай. Да си представим, че змията, както често се случва, се е разположила да почива на някой клон от дърво или храст, точно на височина на човешки ръст. Тя спи, но изведнъж се събужда и вижда приближаващ се човек, а пък той дори не подозира за присъствието на рептилията, приближава се все по-близо, по-близо, и по-близо. Разстоянието се съкращава. Змията инстинктивно се бои, че ако се размърда и се опита да се скрие, ще бъде открита и убита. А първото правило на джунглата гласи: «Колкото по-незабележим си, толкова повече ще живееш». Затова рептилията взема единствено правилното решение – да се подготви за защита. Отстрани това често изглежда като подготовка за нападение. Змията повдига предната част на туловището и главата си, готвейки се за смъртоносен скок, замира и остава в такава позиция до момента, докато човек не премине покрай нея. Ако той при това не се докосне до клона и не размахва с ръце, без риск за живота ще мине покрай притаената над него глава на змията.
   Има, разбира се, и едно изключение. Това е шушупи, или, както я наричат на изток от Еквадор, мутулю палю. Тя е най-голяма от всички отровни змии, обитаващи в джунглата, преимуществено по високите, не заливни от дъждове и наводнения места. Дължината ѝ понякога надхвърля три метра, а най-широката част на туловището ѝ достига до десет сантиметра дебелина. Както казват кръстените метиси, това е единствената змия, върху която не е наложено проклятието на Бога. Те твърдят, че шушупи, преследвайки жертвата си, не се извива хоризонтално, като всички останали змии, но извършва вертикални колебания с туловището и дори е способна да скача надалеч. Както и да е, но, за щастие на човека, шушупи е активна само нощем, а и не е прекалено многобройна. Има, в интерес на истината, в Амазония местности, където шушупи са истинска напаст. Но това са ненаселени райони, като например горната част на вече споменатата от мен река Биябопи в дивите Дълбоки Кордилери. Лично на мен никога не ми се налагало да се сблъсквам лице срещу лице с тази гадина, но нейните нощни серенади, навяващи ужас, ми се случвало да чувам. Наистину страшен спектакъл, да ви кажа аз! Няколко пъти съм виждал дългите кожи, закачени в колибите на индианците и в лавките на търговците от градския пазар в Икитос.
Шушупи има навика да се разполага за дневна почивка в дупките на животните, в хралупите на повалените дървета и въобще във всякакви тъмни дупки. Понякога тя дели жилището си със зверче, което в Перу се нарича махас, а в Еквадор - гуанта. Месото на този гризач, чиято големина е колкото много дебел котарак, се се цени от индианците и от метисите като много вкусно; и той е обект на често ловуване. И шушупи, и махас прекарват дните си в едни и същи места, а когато бъдат събудени от дълбокия им сън издават почти едни и същи звуци. Всичко това води понякога до трагични последствия за човека,б или за ловджийското му куче, които приемат змията за безобидното зверче, криещо се на дъното на кухия дървесен ствол.
   Сред обитателите на джунглите се носят немалко легенди и поверия за шушупи. Чувал съм, например, че ако те преследва това триметрово злобно същество, трябва да хвърлиш на пътя ѝ някоя своя дреха. Това ще ти даде възможност да спечелиш време, тъй като змията ще се нахвърли на тениската или ризата и ще я раздърпва жестоко. А човекът през това време ще има възможност да избяга колкото се може по-далеч.
   Индианците с голяма предпазливост се отнасят към всички змии, макар и отлично да различават кои са отровни и кои не. От първите се боят и при удобен случай ги убиват. На вторите или не им обръщат внимание, или ги убиват също. Но не от страх, а за да се сдобият например с красиво оцветената им кожа или кости, които се използват за украшение. В последния случай умрялата змия се оставя в джунглата за седмица-две. През това време горещината, влажността и мравките очистват костите и черепа до бяло.
   Освен ягуарите, прилепите-кръвопийци и отровните змии, в джунглата опасни за здравето са и други насекоми, паяци, скорпиони и някои други дребни създания, живеещи навсякъде във влажната вечнозелена екваториална гора. На собствен опит съм се убедил че: за да се избегнат неприятности е необходимо да се вземат определени предохранителни мерки. Най-важно е човек да се научи да разпознава за кое точно е съществото от пълзящата и летаща компания. Последствията от ухапванията са болезнени, но на практика никога не водят до смърт. Да, болката от ухапване или ужилване може да бъде адска, и макар индиаците-ловци, по принцип да не са склони към сентименталност и показване на болка, но и те дори се просълзяват. Ухапаният го тресе, може временно да бъде парализиран, или да заспи. Ако обаче сте здрави, няма опасност да умрете. Затова пък ще получите превъсходен урок за в бъдеще! Безценен опит, ви казвам.
Предполагам, че сте чели или слушали за ужаса на джунглата - бродящите мравки, цели колони маршируващи из тропическата гора и изяждащи всичко, което срещнат по пътя си, от въшката до човека. Колко много е писано за тях! Подозирам, че авторите на тези съчинения са латентни маниаци-перверзници. Такова впечатление се поражда у мен, когато чета различни описания за страшната и мъчителна смърт на жертвите, за чиито виновници са обявени пълчищата кръвожадни мравки-убийци. Какво да ви кажа, може би някъде и да обитават такива чудовища, но в северо-западните и западните райони на Амазонка (а това са, има-няма - половина от целия басейн на Амазонка) не ми се случвало никога да чувам за тях от индианците, по-добре от които никой не познава джунглата. Да, някои видове мравки действительно странстват под формата на огромни колони, дълги до безкрайност. Да, когато насекомите стигнат до индианската колиба, обитателите ѝ се оказват принудени за известно време да напуснат жилището си, и тук е налице някакво неудобство. Да, мравките могат дори несилно да изхапят човека. Но парадоксът е: хранят се те само с дребни насекоми, от рода на въшки, дървеници и бълхи, така че след посещението на бродягите индианските жилища са идеално дезинфекцирани от паразити. И също да кажа, тези «чудовища» са наречени тамья аньянгу, което переведено от езика кичуа означава «мравки-дъжд».
   Друг и много важеа въпрос, който ми се иска да засегна, - това са комарите. И даже не толкова те, колкото инфекциите, които пренасят тези насекоми. Най-често неприятностите се намират в заблатените джунгли и по бреговете на равнинните реки. Най-известната и разпространена инфекция е маларията, в своите две налични в Северо-Западна и Западна Амазония форми. По-леката е тридневната «вивакс», и тежката - тропическа «фалципарум», даваща усложнения и нерядко водеща до смърт. И едната и другата се пренасят от комарите от рода Анофелес, заразяващи човека при ухапване.
   По принцип е възможно да се предпази човек от маларията, вземайки профилактично специални таблетки. На практика обаче, в повечето случаи това не се прави по различни причини. Именно затова в районите с ниска селва маларията е разпространена сред инданците и метисите толкова широко, че те към нея те се отнасят с философско спокойствие, като към хремата. Затова външният човек трябва да си дава сметка, че рано или късно, почти със стопроцентна вероятност, маларийният пристъп ще дойде и при него. Тогава единствена надежда са таблетките от хлорокин и примакин, хидроксихлорокин или техните аналозите. И няма значение дали той е дошъл тук за една седмица, или ще изкара няколко месеца.
   Маларията е нещо много неприятно. Защото рядко някаква зараза може така да ви измъчи за кратко време, както повторящите се през денонощие пристъпи, които продължават точно двадесет и четири часа. Всичко те боли, тресе те страшно от студ, после те обхваща горещина, температурата стига до 39 и нагоре, и много силно те боли глава. И още, маларията има устойчива тенденция към повторение, не е важно дали се лекуваш или не. Може отново да се повтори след месец, два, след половин година, и по всяко време. Тъй като «болестта на лошия въздух» в заблатените райони, както показва опита, е неминуема, да се предпази човек от нея може само по един надежден начин: да не ги посещава.
   Тук вече всеки решава сам за себе си. Още повече че, освен маларията, има още няколко разновидности «фебрес», или «треска», както те се именуват в просторечието. В това число и така наречената треска денге и печално знаменитата жълта. Последната, за щастие, в сегашно време е практически изкоренена, макар че през тридесетте години на миналия век тя буквално е косяла подред цели региони в Еквадор и Перу. Има също и маса други заболявания, съпрождани с аналогични симптоми.
   Ето така, струва ми се, повече или по-малко изяснихме «рисковете», които дебнат човека, тръгнал за приключения по суша. Дойде време да преминем към водните и полуводни обитатели на джунглата. Преди всичко трябва да споменем черния кайман, анаконду, който в Еквадор и Перу го наричат боа или амарун, змиите яку хергон и нака-нака, хищната пирания и пакостливото сомче-карнеро, карниру или каниру.
   На вас, уважаеми читателю, може да ви се стори странно, че сред десетките хиляди видове живи същества, населяващи Амазонка, споменах само няколко вида, които може да бъдат смятани за опасни за живота и здравето. Парадоксално е, но е така, ако бъдат отхвърлени настрана цветистите, вледеняващи кръвта митове и легенди, с които е толкова богата джунглата, и които така обичат да повтарят някои автори, полагайки ги в основата на своите произведения. Навярно бихте се очудили още повече, ако се опитам да ви убедя, че човек може цели седмици и месеци да пътешества по реките с лодка или с каное, и да не види, да не срещне нито един голям кайман, нито анаконда, нито водна змия. Много по-лесно е те да бъдат видяни в зоологическата градина или в аквариума, отколкото в реките и езерата на Амазонка. Макар че те живеят реално там, и са доста многобройни.
   И все пак, навлизайки в джунглата, е необходимо да се знае следното. Черният кайман, достигащ до пет метра дължина по официални данни, и до седем метра по неподтвърдени, напада човека или когато той се намира във водата, или на брега. Това става когато хищникът е гладен, или когато човек наивно реши да вземе яйцата от гнездото, което кайманите си правят на земята, недалеч от водата. Тези яйца при разклащане издават своеобразен звук, приличащ на звъна на звънче. Кайманът, дори и намиращ се под водата, като чуе този звук мълниеносно изскача на сушата и яростно се нахвърля на човека, или на всяко друго животно, оказало се наблизо до гнездото.
   Ако човекът или животното случайно паднат във водата или пък се къпят в слабо населени места или въобще в диви места, рискът да бъдат нападнати от черния кайман е доста голям. Най-напред той увлича жертвата си под водата и я удавя. После извлича ловът си на брега и го изяжда. Не вярвайте на тези, които ви разказват небивалици, че уж черният кайман изяждал хората в дълбоката вода на реката или езерото. Това не е вярно.
   В други случаи, когато разяреният от нещо кайман лежи на повърхността на водата, криейки се във водната растителност, малко преди да нападне на каноето или лодката, загъва леко опашката си. Чака приближаването на съдчето, за да го преобърне с мълниеносен и съкрушителен удар. В това, че ударът на петметровия зъбест колос е съкрушителен, - можете да бъдете сигурни!
   Сега нека да поговорим за анакондата, любимият персонаж от много романи и филми, и също така - приказки, митове и легенди. Навсякъде в Перу, Еквадор и Бразилия тя по-често се нарича боа, яку мама или амарун. Гигантският питон обикновено живее в големите спокойни езера и в заблатените райони на джунглата. В реките тя се среща по-ряко. Змията - независимо от огромния брой увлекателни истории за нея - в много редки случаи атакува човека. В много редки случаи! И това се случва когато анакондата е гладна - тя може да се храни един път на половин година, а също така, и ако по погрешка приеме човека за своя обичаен лов - пекари, капибари* (*подобни на дивото прасе животни от 12 до 60 кг) или за някое друго животно с размери по-малки от самата нея.
   Анакондата убива жертвата си винаги обвивайки се около нея и чупейки ребрата. Сред хората, обитатели на джунглата, се смята за неблагоразумно твърде дълго и неподвижно да се стои на брега на реката или езерото в тези места, където хора практически не ходят, и където питоните не се страхуват от човека. За това си има обяснение: съществува мнение, че анакондата хипнотизира жертвата си преди да я нападне, по същия начин както черният ягуар.
   Горските жители уверяват, че най-сигурният начин да се освободи човек от «обятията» на анакондата е колкото се може по-силно да ухапе гигантската змия, след което тя веднага ще ослаби хватката си. Според мен този начин е някак си съмнителен, отчитайки дебелината и якостта на петнистата кожа на змията; дори и с нож не е така лесно тя да бъде разрязана.
   Както и черният кайман, анакондата може да нападне човека във водата, когато той по невнимание падне в реката или пък се къпе недалеч от брега. По същия на каймана начин тя завлича жертвата си под водата и след известно време излиза с нея на сушата. Най-често далеч от мястото на нападението.
   Ако ловът на анакондата е с големи размери, след като го изяде няколко дена спи на някое дърво, или в затлачените места на реката, храносмилайки жертвата. През това време тя рязко намалява дължината си, но за сметка на това пък ужасно се разширява, тъй като както и всяка друга змия поглъща лова си цял, без да го разкъсва на части. Ясно е, че в такова състояние гиганският питон губи способността си да се движи бързо и става уязвим.
Месото на гигантската змия се яде, но твърде трудно някой би се решил да го яде. Индианците избягват въобще да убиват анакондите, пък да не говорим за употребата им за храна. Виж прекрасната кожа на боата се цени със сигурност и се използва за същите цели, както и кожата на каймана. Смята се, че мастта на анакондата има лечебни свойства; че е лековита при артрит и ревматизъм.
   В Амазонските джунгли се срещат два вида водни анаконди - черни и жълти. Освен тях на сушата се среща още една боа, наричана сача мама, което на язика на индианците кичуа означава «стопанка на гората». Черната анаконда се смята за най-страшна, но тя се и преследва по-често, тъй като за маста ѝ се говори, че е много по-ефективно лекарство, отколкото мастта на жълтата анаконда. Твърди се също, че ако дори малко количество от нея се вземе в ръка, веднага прониква по цялата ръка. А ако тази мас  попадне върху металната част на някакъв механизъм, последният със сигурност ще бъде повреден, тъй като тази субстанция предизвиква силна корозия.
  Що се отнася до жълтата анаконда, тя се среща доста по-често и не е толкова опасна за човека. Сача мама е много красива боа конструктор, живееща на сушата, тя също не представлява опасност за человека поради неголемия си размер. Обаче и тя е придобила тайнствен ореол, за «стопанката на гората» в джунглата се носят немалко легенди.
   Водните змии обитават заливните речни брегове и в блатата на джунглата. Всички те са изключително отровни, но хапят човека само тогава, когато той преминава по рядката кал без да  внимава и без да произвежда предупреждаващ шум. В останалите случаи те, както и другите обитатели на джунглата, моментално се скриват при най-малко подозрение за присътствие на човек. Повечето водни змии не са големи и рядко достигат до един метър. Те са няколко вида. Яку хергонът прилича на сухопътния хергон. А нака-нака е оцветена красиво в червено, черно или жълто и наподобява аспидата, обитаваща в джунглата на сушата.
   Сега ви предлагам да поговорим за рибите, представляюващи реална или мнима опасност за човека. Пиранията, или пания е   рибка, известна далеч отвъд Амазония със своя хищен нрав. Налични са няколко вида, които се различават с размерите си и с някои биологични особенности. Обикновено при споменаване на думата «пирания» в съзнанието възникава образа на обезобразено човешко или животинско тяло, което по несчастие се е оказало във водата там, където обитават тези малки, кръвожадни убийци. Обаче действителността е много по-по-малко зловеща, отколкото хорската фантазия. Нееднократно ми се е случвало да се къпя в реките, където е имало пирания, и да ям рибена чорба от пирания, уловена пак там. И трябва да ви кажа тя е прекрасна на вкус! И никой от индианците не ме е предупреждавал, че рискувам да се превърна в скелет ако вляза във водата.
   С малко по-малък оптимизъм може да се говори за една друга рибка, не толкова известна отвъд местообитанията ѝ. Става дума за сомчето карнеро. От испански неговото име се превежда като «месар». То обитава най-вече в реките, и по-рядко в езерата. Бързото сомче карнеро прониква в тялото на човека или животното през различните проходи на тялото и може да навлезе дълбоко навътре, повреждайки всеки орган, до който се добере. Ако карнеро влезе в тялото, е много трудно да излезе оттам, тъй като рибката разтваря плавниците си и засяда в съответните проходите.
Има два вида рибки карнеро: едната малка и тънка, достигаща едва-едва пет сантиметра дължина, и другата - израставаща до петнадесет сантиметра. Първият вид се смята за най-опасен, тъй като поради незначителния си размер лесно прониква в отворите на тялото. Вторият вид прилепва най-често към незащитените или повредени места на кожата.
   Рибките-месояди нападат човека  или животното, когато те стоят неподвижно във водата. Затова не е за очудване, че в намерените трупове е гъмжило от рибки карнеро.
   За да се избегне нападение от зловредната рибчица, не бива да се пренебрегват следните предпазни мерки. Като се влиза във водата, трябва да се вдига колкото се може повече шум. Да не спира човек за дълго време на едно място, постоянно да се движи и да носи плътно прилепнали към тялото дрехи, сигурно прикриващи «причинните места».
   Ако карнеро е проникнала все пак вътре, има - но аз, да си призная, не съм проверявал - няколко сигурни начина да се премахне тя оттам. Освен хирургическа намеса – само мисълта за това ме плаши! - индианците и метисите практикуват свои си методи. Препоръчват например да се пие настойка от плодовете на дървото уиту. А ако го няма в околността, - настойка от амазонски домашен тютюн, който е отвратителен на вкус. В двата случая паразитите излиза от човека  мъртви, и аз разбирам защо.
   Освен всички гореизброени неприятности, в джунглата белият човек рано или късно се сблъсква с болести. С порязвания, натъртвания, отсъствие на привична храна, и много рядко – с инфекциозни заболявания. Всички пътешественици минават през това и, в края на краищата, започват да се отнасят към подобни напасти философски. Беше време, когато влачех навсякъде с мен аптечка, натъпкана с най-различни таблетки. И всеки път при пътешествията техния брой неумолимо намаляваше, и в един прекрасен день останаха само тези, които ми служат «в цивилизацията». Защото именно в градовете пътешественика го чакат неприятности със стомаха, преминаващи бързо веднага след като понавлезе в джунглата. Има и изключения. Сега например се запасявам с повече мехлем антисептик и капки срещу хрема, тъй като това са най-употребните лекарства. При това, не толкова от мен, колкото от други хора, нуждаещи се от помощ. Приятно е да се помогне на болен човек, особено ако това е дете, дори и да не получиш нищо, освен скъпо произнесени думи от рода на «Кай рукуга али щунгу руна мау», с които ще те опишат индианците, разказвайки на роднини и познати. «Този старик е човек с добро сърце», - ще кажат те.
 От личен опит знам, че, живейки сред индианците, винаги може да се разчита на помощта на шаманите или дори обикновени членове на племето, добре познаващи билките и различни отвари.
   Индианците са отлични етноботаници. Индианската медицина познава много билки. Например, болса мулака, (или цариградското грозде, бел. прев) малко растение, листата на което се варят, а горчивата, отвратителна на вкус отвара се пие като средство срещу треска и малярия. Отровният сок на дървото катауа се използва като сугурно средство срещу сърбящия кърлеж и други кожни болести. Отварата от черупките на кокосовия орех лекуват дизентерия. Кората на чучуваши, накисната в ракия от захарна трастика, помага при ревматизъм и простудни заболявания. Освен това, настойката от чучуваши се слави като много силен афродизиак. Плодовете на дървото гуайяба добре помогат при разстройство на стомаха. От кашлица и бронхити се използва сироп от зрелите плодове на дървото уиту, а зелените се използват за изготвяне на трайна черна боя: с нея индианците мажат тялото си, спасявайки се от мушички и комари. Натрошената кора и листата на дървото ренако се използва за рани и порязвания. С белия млечен сок на дървото охе индианците гонят глистове и лекуват анемия. От стрит корен на растението юкилия се извлича сок, който помога при очни заболявания. За целта се капват по две-три капки във всяко око. С кърваво-червения сок на дървото сангре-де-драго - «кръвта на дракона» в джунглата се лекува язва на стомаха, и също най-различни рани, порязвания и натъртвания. Малко количество от сока се смесва с мед и вода и се пие или пък се налага върху болното место.
Освен растения, индианците и метисите използват различни лекарства от животински произход. Така например, мастта на пресноводната риба морска котка възстановява силите на изтощения организъм. Използва се при астма и заболявания на бронхите, а също се практикуват разтривания, при мускулни болки.
   Миризливото месо на хоацина - интересна древна птица се употребява за храна само от болните от астмой, защото здравият човек може да повърне. Мастта на анакондата се използва при остри и хронични мускулни болки. При това се смята, най-действено лекарство дава не жълтата, а черната анаконда.
   За добро средство от астма, бронхити и туберкулоза се смята и мастта на каймана, която също обладава възстановяващи свойства и помога при ревматизъм. Разбира се не е лесно да се намери огоен кайман.
   Маста на горската костенурка помога при навяхвания и натъртвания, а нейната жлъчка възстановява черния дроб и лекува други болести.
   С мастта на очилатата мечка се лекува ревматизъм и служи за разтриване на мускулите за общото им укрепване.
   Мастта на игуаната успокоява мускулните болки.
   Яичниците на самците маймуни-капуцини и други малки маймуни съдържат голямо количество хормони, способстващи продължителната сексуална активност дори и на стари години. За тази цел на скоро убития самец се отрязват тестисите и се изяждат сурови, като се пие вода. Доколко е действена последната рецепта не знам, тъй като не съм ял сурови маймунски яйчници. Но, знае ли човек!
   На екзотичните пазари в градовете и селата, скрити в джунглите, всичко изброено по-горе е достъпно за всеки страдащ. Аз например, с другарите от експедициите и клиентите, редовно ходя на големия пазар в перуанския град-анклав Икитос, расположен на самата Амазонка. Този пазар, изпълнен с колоритни изгледи и миризми, наречен на испански Белен, а на руски Витлеем - предлага пълен комплект от традиционни за амазонския регион лекарствени средства от марихуана, мазила и лосиони, десетки най-различни животворящи тинктури от треви и мед, исцеляващи веднага и от всичко на света. Съставът на някои от тях е невозможно да се определи и се налага да се разчита на закачливите названия, в които явно си личи хумора на жителите на Амазония. При желание, от сергиите, съпровождан от любопитните погледи на стотици черни лешояди всеки може да се сдобие със шише 0,75 л с многообещаващ етикет «SVSS», което на човешки език се превежда като «Седем пъти без изваждане». Навярно се досещате, нали така?
   Ето, това всичко, за което, бих желал да разкажа във връска с «оцеляването» в джунглите на Амазонка. Така че, животът в тези забравени от Бога места не е по-опасен, отколкото нашето съществуване в градовете, в безводните пустини, в планините или в обшитните арктически тундри. Той просто трябва да се изучи, да е осъзнае, да се усети и да не се пренебрегват елементарните норми на поведение. Както се казва в мъдрата пословица: «Престани да се бориш със средата, и тя ще перестане да се бори с тебе».
   Сега, след като разгледахме опасностите реални и мними, ще поговорим за знаците на джунглата, дошли до нас благодарение на многовековния опит, натрупан и съхранен от индианците.
   В джунглата - както, впрочем, и в други места - обитават много животни, които ако бъдат наблюдавани няма да е трудно да определи човек местразположението си, да се ориентира и разбере, как ще се измени времето в скоро време, и ще се измени ли въобще. Това не е трудно, ако се знае и умее. Ще назова само някои, най-разпространени представители на животинското царство, до чийто подсказвания прибегват не само индианцдте-горяни , но и белите хора, които по някаква причина са попаднали в безкрайните джунгли на Амазонка.
   Да вземем малките изумрудени попагалчета-пиуичу, лорито. Техните шумни неуморни ята летят из гората и са винаги забележими. Тези птички никога не отлитат далеч от водата, вият гнезда близо до реките и езерата. Затова, щом чуя крясъците на пиуичу, дори без да ги видя, разбирам, че най-вероятно наблизо има река. Това е така и по отношение на чаплите. Тези птици постоянно се намират около водата, най-вече до езерата, и богатите на риба реки. Следовательно, щом видя чапла, разбирам, че наблизо има водоем.
   Ако пък чуя силните, резки крясъци на неголямите хищни черно-бели каракари-ататао, разорителите на гнездата на осите, знам, че съм навлязъл в най-затънтената джунга. «В центъра», както казват в перуанска Амазония. Там е работата, че ататао се заселват далеч от реки и човешки жилища. Те наистина са глашатаите на тропическата гора, като тъй щом видят в своите владения човек или хищник започват високо и настойчиво да викат.
Ако, скитайки се из джунглата, чуя вика на рижавата куковица-чикуан или на малкия хищник със звънтящ глас - ястреба-уанкауаи, мога да съм сигурен, че времето ще се развали. Неслучайно на тези птици им се носи славата на предсказатели на лошото време. Също така, непректатяващата се тъжна песен на големия тукан предвещава, че скоро ще започне да вали дъжд.
   Близо до големите и средни по ширина реки обитава гигантска жаба, която носи популярното име коно-коно. Понякога между шест и осем часа вечерта, в току-що настъпилата нощ, в джунглата се раздават силни викове на тази амфибия: «ко-ко-ко-ко-ко… ко-ко-ко-ко… ко-ко-ко-ко-ко.» Щом ги чуете, трябва да се готовите за дълга засуха и, вследствие на нея, за намаляване на водата в реките. С други думи, коно-коно предупреждават: амиго, готви се да пренасяш лодките-еднодръвки каноэ през бродовете на собствения си гръб.
   Следите на кучетата, които за разлика от следите на дивите котки имат отпечатъци на ноктите, показват близост на чисти пространства и човешко жилище. Тези вечни спътници на хората никога не се отдалечават много навътре в джунглата. Тук е важно да не се сгреши, и да не се сбъркат следите на домашния пес със следите на неговите диви роднини, «горските кучета» сача алку.
    Ако сте изгубили пътеката и намерите пътечка, прокарана от белобърнестото пекари-уангана, можете да тръгнете по нея. Тя непременно ще ви изведе или до река, или до езеро, или до място, където живеят диви животни, от рода на глиганите. В последния случай има смисъл да тръгнете по една пътеките, водещи до водопой. А оттам, ако пекарите ходят да пият вода на ручея, движейки се надолу по течението, рано или късно ще излезете на по-голяма река, покрай която най-вероятно живеят хора. Или, в най-лошия случай, вървейки надолу по реката, рано или късно ще намерите следи от хора.
   Като намеря в джунглата труп или останки от животно, след като внимателно го огледам, мога да разбера, дали то е било убито от «полуцивилизованите» индианци или от «див» хищник или пък е умряло от собствена смърт. Може даже с по-голяма или по-малка точност да се установи времето на смъртта му и в какво направление са си тръгнали ловците. Опитното око може да разбере с каква цел е убито животното. Индианците вземат месото, докато белите ловци вземат кожите, одират животното, а по-голямата част от месото хвърлят в гората.
   Ако се натъкнете в джунглата на пустеещ бивак, не е трудно да се установи кога са си тръгнали хората. Неоценима услуга оказват вездесъщите мравки, голями любители на солено и сладко. Нахалните насекоми се появяват на биваците, веднага след напускането им. А нерядко, и още при хората. Затова, след като поогледам количеството мравки, разбирам кога са си тръгнали почиващите тук.
   Може до безкрай да се изброяват животните, които биха помогнали за скитащия се из джунглите ловец. Обаче аз ще акцентирам на собствения си опит, давайки по тозу начин на вас, уважаеми читателю, на собствен опит да разберете тайните на джунглата и да проявите лична наблюдателност и съобразителност.
   Не само животните и птиците ни служат чрез знаци и признаци. Както да го гледаме се получава, че дори и в най-затънтените райони на тропическия лес живеят хора. А където има хора, там непременно се срещат и следи от тяхното пребиваване. Това са на първо място пътеките. Те биват два вида: добре утъпканите пътеки, съединяващи индианските села помежду им, и другите, едва забележими, които използват ловците. Още от пръв поглед може да се разбере дали пътеката е направена от «цивилизованите» хора или от «дивите» индианци. Във втория случай на земята се виждат следи от боси крака с добре отпечатани и раздалечени настрани пръсти.
   Ако човек е внимателен, на пътеките могат да се видят най-различни «пътни знаци», оставени от хората. Това са и засеци върху корените и стъблата на дърветата, направени с мачете* (*- индиански нож с разширен преден край, бел. прев.), и счупени клонки, и скъсани или срезани листа. По техния външен вид лесно може да се разбере кога е минал човека. Много рядко е възможно човек да се натъкне върху пътеките на места, обилно покрити с клони и листа. В такива случаи не е лошо да се прояви бдительност: под този шумак е възможно да е скрита заредена клопка.
   «Дивите» индианци – все още има такива племена, които не излизат на мирен контакт с външния свят, - рядко използват открити, добре забележими пътеки. Те се движат по джунглата, без да оставят много видими следи, и не афишират присъствието си, отбелязвайки пътя само със завити или осукани клонки, които може да забележи само тренираното око. И само тогава, когато знае какво да търси.
Ако в заблатените палмовите джунгли-агоахали се намерят човешки следи по мътността на водата е много просто да се установи кога е минавал тук човек. Най-често мътната вода се утаява на дъното на оставената следа-отпечатък в течение на един или два дена, което зависи и от това дали водата е проточна или стояща.
   Както и навсякъде по земята, след пребиваването в джунглата хората оставят загасени огнища, както и консервни кутии, гилзи, негодни пластмасови торбички и много други ненужни неща. Според вида на боклука с по-голяма или по-малка точност може да се установи кога е изхвърлен той, дълго ли са пребивавали тук хора или са били тук само за една-две нощи.
   Ако се натъкна в джунглата на засеяно парче земя, няма съмнение, че наблизо има хора. Подобен е и случая, когато се натъквам в джунгалата на изоставена земя - пурма, на която още растат посадените от индианците плодни дървета. В последния случай жилището на хората може да се намира и не много близо.
   Ако пък пурмата е много стара и напълно изоставена, няма никакъв смисъл да се търсят наблизо хора. Възможно е те да са напуснали тези места преди пет, десет или двадесет години. Но във всеки случай, при намиране в джунглата на такива земи, трябва да се има предвид, че това може да са направили както «цивилизованите» или «полуцивилизованите» индианци, така и «дивите» племена.
   Ако пък в гората се открие клопка, полезно е да се изясни, изправна ли тя и кога е заложена. В този случай напълно е сигурно, че наблизо се намира човек. От начина, по който е направена засадата може да се разбере кой я е направил – дали индианците или бялият човек. По конструкцията на клопката знаещите хора могат да определят дори племето към което ловеца принадлежи.
   Ако излеза на брега на реката и видя завързано каное или сал, ура! Стопанинът му ще се появи в най-скоро време.
   В преовлажнените джунгли пожарите са много редко явление. Усетя ли мирис на горяло, или като видя в далечината облаци дим, разбирам веднага, че индианците горят гората за да си направят градини. Лаят на кучета и кукуригането на петли както и мириса на дим «говорят» именно за близост на човек, «цивилизован» или не.
   Понякога се случват и куриози. В самия гъсталак се чува изстрел от пушка. Обаче няма никакви признаци да се намират наблизо хора. Индианците-кичуа, живеещи в джунглата казват в такъв случай, че това е Иляпа Супаи, тоест демонът на пушките. Не се решавам да споря - може и така да е. Но най-вероятно за изстрел се приема характерният шум, който издава нахвърлящата се на жертвата анаконда, с цялата си маса изскачаща от водата и с целия си размах флопваща се обратно. Затова е нужна особена бдителност ако се чуят «изстрелите», когато е ясно, че хора наблизо не би трябвало да има.
   За живущият постоянно в джунглата или просто пътешестващият из дивите гори не по-малко важно от ориентирането в пространството е умението да се предсказва времето. Ще изброя само някои от атмосферните явления. Важно е те да се знаят при извършване на пеши преходи, лов, рибалов и в много други случаи.
   Ниските оловни облаци, смесени с мъгла и стоящи неподвижно са сигурен признак за приближаване на дъжд. Ако обаче облаците само плуват по небето, подгонвани от напорист вятър, и се разкъсват на парчета най-вероятно е или да не завали, или пък дъждът да е краткотраен.
   Когато небето е покрито с бяла, полупрозрачна облачност, която или стои неподвижно, или пък едва забележимо се движи, тогава почти със сигурност ще завали дъжд, но това ше стане не много скоро. Затова пък ще вали недълго, и времето ще се развали за няколко дена.
   Ако бродейки из джунглата чуеш ехото на далечни гръмове, и видиш мълния или проблясъци на светкавици, вероятността бурята да дойде и при теб е малка. Ако ли небето почернее тропическият проливен дъжд не може да бъде избегнат и до час време ще връхлети.
   С черни облаци покрит хоризонт и дъжд, който като че настъпва,  докато част от небето е чисто и слънцето свети над главата показва, че дъждове ще паднат, но далеч. Ако ли пък завесата на дъжда бързо и неумолимо приближава следва да се търси спешно укритие или да се приготовим за измокряне.
Червеният залез, заливащ целият западен хоризонт с удължени подобно пламтящ червен огън облаци, е предвестник на дълга засуха. Почти със сигурност през тази седмица или и през следващата няма да капне капчица дъжд.
   Гъстите сутрешни мъгли предвещават горещи и слънчеви дни, които особено тежко се понасят при пътешествия по реки и езера. И напротив, ако денем или нощем горещината се усилва и става душно, това е верен признак за настъпващо разваляне на времето.
Стъбла на дърветата, клони, листа, парцали пяна и всякакъв боклук, плуващ по реката в слънчево време е верен признак за валящите в горната част на реката силни дъждове. В предпланинските райони много често се случва да се лее дъжд само от едната страна на водораздела, и тогава притокът на главната река става толкова бурен и неистов, че преминаването на другия бряг в мястото на сливане на два потока е най-често невъзможно. Един път по собствена глупост едва не се удавих, рискувайки през нощта да премина през разбушувалата се река.
Да ви кажа и за още един сигурен признак по който може да се разбере за приближаване на дъжд. Ако сте имали нещастието да се заразите с краста и сърбежът ви изведнъж е станал нетърпим, знайте - времето ще се развали. Впрочем съвсем не е задължително да се заразявате с крастови кърлежи: същото може да наблюдава и сред животните.
А за тази цел трябва да отидете по-навътре в джунглата, да не се побоите да откриете себе си за приключения. Да почувствате диханието на живота.
край
 
Оригинален текст
 
    Глава четвертая
    Выжить в джунглях и не умереть
       Не надо плохо думать о джунглях. Они дают все, что необходимо для жизни.
    Сержант IV Амазонской бригады, спецподразделение «Ивья»
  
   — Господи, это ужасно!
   Елена опускается на большой щербатый валун и стягивает с себя грязный рюкзак. На осунувшемся лице под древним черным женским рисунком лесных индейцев явственно проступает усталость. Алексей выглядит бодрее, хотя и ему изрядно досталось. К тому же он старше: ему сорок два, жена — на десять лет моложе. Да и рюкзак у него несравненно тяжелее. За несколько дней автономного перехода через эквадорские джунгли его голени покрылись здоровенными красными пятнами от укусов микроскопических мошек-ихинильяс. И не сегодня завтра эти ранки начнут превращаться в язвы, если Алексей не прекратит их расчесывать и не смажет каждую линкомициновой мазью из аптечки. За этим придется проследить.

   Но ребята по-настоящему молодцы! фраза Елены — редкая минутная слабость. Она и Алексей впервые в жизни оказались в джунглях, но ни на что не жалуются. Они привыкают, адаптируются физически и морально. Вечнозеленый влажный экваториальный лес их — как я говорю — «плющит». Испытывает на прочность. И либо добьет, либо нет. Мне кажется, что новички выдержат. Они мучаются, разрываясь между привычным рационализмом белого человека и тем образом мыслей и манерой вести себя, к которым насильственно склоняют джунгли.

   Рано или поздно это пройдет. Я знаю, так как много лет назад сам пережил подобное и неоднократно наблюдал это у других. Да, они пока еще не могут идти так же быстро, как наши проводники-индейцы, шесть часов кряду перескакивая с камня на камень вверх по руслу маленькой лесной речки. Они неловки в движениях, почти ничего не знают о джунглях и не говорят ни по-испански, ни на кичуа. Но они идут! Отстают, спотыкаются, скользят, падают в воду, наверное, матерятся про себя, но идут.

   Подобная стойкость белых людей производит хорошее впечатление на индейцев, моих давних друзей и проводников в этом районе Эквадора. Нет, они не выражают открыто своего восхищения или удивления — это не в местных традициях. Они не берутся нести личные вещи участников этой в некотором роде авантюры. Однако и старик, и его молодой сын с пониманием относятся к чувствам моих клиентов. Ведь я привел их сюда, организовал все «мероприятие», и теперь мы втроем — двое индейцев и я — несем за них моральную ответственность.

   Все, пятиминутный привал окончен. Поднимаемся и снова идем. Под ногами журчит прозрачная вода, сквозь которую видны косяки маленьких пугливых рыбешек. Звенят цикады, а в голубом небе носятся черные стрижи. Джунгли живут своей жизнью. За изумрудной стеной зелени она невидима для неподготовленных глаз. Кажется, что густой лес однообразен и, кроме деревьев да насекомых, в нем никого нет. Но это величайшая иллюзия! Заблуждение. Немое опровержение тому — постоянно попадающиеся на песчаных отмелях следы белохвостых оленей, похожих на морских свинок-переростков пугливых гуант, ошей-никовых пекари. Пару раз за день нам повстречались огромные отпечатки лап тапира, один из которых был с детенышем. Между камней в кустах индейцы нашли большую берцовую кость животного. Несколько раз индейцы показывают следы пумы: похожие на кошачьи, но восемь сантиметров в длину. Они совсем свежие, тянутся на несколько сот метров вдоль берега по руслу в том направлении, куда идем и мы.

   Все это: и следы, и голоса птиц, и пьянящие запахи, и объяснения индейцев о пользе того или иного растения — создает совершенно особую атмосферу. Погружают моих спутников, да и меня тоже, в мир, совершенно отличный от привычного нам по городской жизни. Сказка, тайна, сюрреализм… Эмоций и впечатлений настолько много, что мозг не успевает обрабатывать весь объем поступающей информации. Система «виснет».

   Еще бы! По утрам, в три часа, все мы просыпаемся, чтобы варить и пить отвар из листьев гуайюсы — великолепный энергетик, придающий заряд бодрости на весь день. И это время разговоров. Старик рассказывает древние мифы, говорит о животных, о демонах джунглей. О знахарях, которые берут в жены дочерей духов подводного мира, чтобы обрести их силу и знания.

   По вечерам мы скручиваем из листьев платано — зеленых бананов — большие сигары, забивая их крепким местным табаком-самосадом. Едким дымом мы отгоняем кусачих насекомых и завлекаем в сновидения души зверей. Я развожу тошнотворный табак в воде, чтобы видеть удивительные сны.

   Мы травим рыбу ядовитым соком лианы барбаску. Достаем сладчайший мед из улья диких пчел. Выковыриваем больших съедобных личинок пальмового долгоносика из стволов деревьев. Собираем лягушек и пресноводных улиток по ручьям, чтобы потом все это съесть. Ночью мы охотимся на диких лесных кур-мундити и на крокодиловых кайманов, глаза которых горят красными угольками в луче фонарика. А потом тащим всю эту груду мяса на собственном горбу в больших плетеных сумках, едва удерживаясь на отвесных склонах обрывов.

   Да, мы живем дикарями и выглядим так, будто за нами охотятся армии сразу трех стран — Эквадора, Перу и Колумбии. Ребята получают свою порцию адреналина, мучений и редких по своей насыщенности эмоций. И они пока еще не знают, что, если… нет, когда мы выйдем из джунглей, призом за стойкость им будет хороший отель с отличным рестораном и несколько SPA-салонов на выбор, которые за несколько сеансов приведут их в чувства. А все вместе — и джунгли, и индейцы, и бокал славного чилийского вина под мясной фондю — вдохнут в них новую жизнь. Как шаман вдыхает жизненную силу-самай в темечко младенца. А тяготы путешествия забудутся.

   Кто-то, прочитав эти строки, подумает, что мы не умеем отдыхать. Что мы — сумасшедшие адреналинщики. Возможно. Но зато мы знаем, что такое приключение!

   К чему это я? А к тому, что в джунглях можно жить даже там, где на многие километры вокруг нет ни одного человека.

   Ни «цивилизованного», ни «полуцивилизованного», ни даже «дикого». Как это ни удивительно, но есть места, где никто не строит жилищ и куда никто не ходит. В большинстве случаев тому есть две веские причины. Первая — большое расстояние, отделяющее дальние джунгли от более обжитых мест. Вторая — отсутствие необходимости отправляться к черту на рога, когда все необходимое для жизни можно раздобыть поблизости. Причем места, о которых я пишу, чаще могут посещаться белыми, нежели индейцами. Ведь первые всегда суют свой пурпурный, облупленный на солнце нос туда, куда совать его небезопасно. Вот о таких уголках мы и поговорим.

   Несомненно, многим частенько доводилось читать и слышать об ужасных хищниках, населяющих джунгли Амазонки и помышляющих только о том, как бы сожрать двуногого «царя природы». Ерунда, скажу я вам. Куда более треволнений и неприятностей приходится испытывать от мошек, комаров и муравьев, иногда от термитов в спальном мешке и клещей, а также жары и влажности, колючих лиан, однообразной пищи и непривычной обстановки тропического леса, чем от скрадывающего вас во мраке ночи кровожадного ягуара. Поэтому давайте вместе с вами расставим все точки над «i».

   В большинстве случаев все без исключения дикие животные предпочитают спасаться бегством или затаиваться, едва заподозрят близость человека. Вот почему многих из них куда проще встретить в зоопарке, нежели в самых безлюдных уголках джунглей Амазонки. Желаете поглядеть на ягуаров — отправляйтесь в зоосад, потому что в джунглях вы в лучшем случае найдете их следы, а в худшем — не увидите даже их. Тем не менее в отношении некоторых млекопитающих хищников, рептилий, насекомых и других живых созданий, способных причинить увечья, следует принимать определенные меры предосторожности.

   Среди наземных хищников стоит упомянуть ягуара, или «тигра», как его повсеместно зовут в Южной Америке. Он — один из немногих, кто способен встретиться с человеком лицом к лицу и даже наброситься на него. Но. только когда умирает от голода. В августе-сентябре, когда коты ищут самок и возбуждены, устраивают сражения и вообще становятся невменяемыми от переизбытка половых гормонов, защищая котят или если зверю отрезали все пути к бегству. Однако стоит ягуару хоть единожды убить человека и распробовать вкус его мяса, как большая дикая кошка превращается в грозного врага, атакующего при любом удобном раскладе. В таких случаях хищник днем чаще всего поджидает жертву возле троп, по которым постоянно ходят люди, нападая всегда внезапно и молниеносно. Ночами же ягуар может «навещать» лагеря охотников и рыбаков и там убивать спящих.

   Из всех крупных кошек сельвы самыми опасными считаются большой пятнистый ягуар-утурунгу и смоляно-черная яна пума. Особенно последняя, которая, как гласит молва, всегда нападает на спящую жертву. При этом согласно поверьям она не притрагивается к мясу, но выпивает всю кровь и разгрызает череп, чтобы добраться до мозга человека. Среди обитателей джунглей бытует легенда, которая приписывает яна пуме способность гипнотизировать добычу на расстоянии, заставляя человека погружаться в глубокий сон. Поверье это настолько живуче, что стоит индейцам наткнуться в джунглях на следы черного ягуара, как они весьма поспешно покидают опасное место и как можно быстрее стараются уйти подальше до наступления ночи.

   Говорят, никакие меры предосторожности не спасут человека ночью от нападения яна пумы. К счастью, этот злобный хищник живет в самых глухих и редко посещаемых человеком уголках джунглей. Я полагаю, впрочем, что — как и во многих других случаях — несговорчивый нрав яна пумы слегка переоценен впечатлительными натурами лесных жителей.

   Два других крупных хищника из семейства кошачьих — настоящая пума и льюйчу пума — гораздо менее опасны. А маленькие дикие кошки-тигрильо вообще никогда не нападают на людей, если те не ставят их в безвыходное положение.

   Но там, где ягуары встречаются особенно часто — из известных мне мест назову верхнее течение реки Бьябопи в Голубой Кордильере в Перу, — расслабляться и терять бдительность неразумно. По меньшей мере, лучше всегда быть при оружии. Хотя бы носить мачете или копье из тех, что все еще делают индейцы. Но это на самый крайний случай.

   Следующее животное, против которого также нелишне принимать меры предосторожности по ночам, — летучая мышь-десмод, в народе известная как «вампир» или под именем мащу. Особенно актуально это для тех, кому выпадет случай ночевать в покинутых лесных хижинах. Небольшой по размерам крылатый зверек готов пробраться в малейшую лазейку в москитной сетке или даже прогрызть дырку, лишь бы добраться до спящего человека и напиться крови. При этом жертва не чувствует ни самого укуса, ни того, как десмод сосет у нее кровь. Только наутро человек обнаруживает красные пятна на простынях и одежде. И вот тогда-то понимает, что подвергся нападению «вампира». Поэтому, укладываясь спать, есть смысл с особой тщательностью вешать москитную сеть, хорошенько подтыкая и придавливая чем-нибудь тяжелым нижние края полотнища. Другое верное средство обезопасить себя от ночных кровососов — жечь на костре острый перец-ахи. Причем так, чтобы дым проникал в каждый уголок убежища, а поднимаясь кверху, окуривал пальмовую кровлю, в которой устраиваются на дневку десмоды и прочие летучие мыши.

   В местностях, где «вампиров» особенно много, иногда развешивают в лагере рыболовные сети, таким образом затрудняя летучим мышам свободное передвижение. Десмоды, в отличие от насекомоядных сородичей, обладают неважной эхолокацией и частенько путаются в сетях, после чего их безжалостно убивают. Если имеется возможность, то в лагере можно оставлять зажженные коптелки или керосиновые лампы «летучая мышь», чтобы отпугивать светом тех самых летучих мышей.

   Среди рептилий главные враги человека в джунглях — змеи. Их много видов, но на глаза все они попадаются далеко не каждый день и не каждую ночь. Тем не менее больше всего индейцы и метисы боятся бушмейстера шушупи, удава-хергон, каскабель, лоро мачакуи, нака-нака и других, чей укус нередко смертелен, если человеку не оказать своевременную помощь.

   Как я уже говорил, подавляющее большинство обитателей джунглей убегают или прячутся, почувствовав близость человека. И змеи не исключение. Их укуса не избежать, если рептилию загнали в угол и ей приходится бороться за свою жизнь. Я слышал и читал множество историй о том, что змеи нападали на человека без очевидного повода. Идет себе человек сельвой, и вдруг — раз! — укусила его ядовитая гадина. И невдомек ему, что змея спала или же по какой-то иной причине не заметила приближения человека. А когда обнаружила его, спасаться бегством было уже поздно. Единственное, что ей оставалось, — нападение.

   Предлагаю вам рассмотреть обычный случай. Представим, что змея, как это часто случается, устроилась отдыхать на ветке дерева или кустарника, как раз на высоте человеческого роста. Она спит, как вдруг, проснувшись, обнаруживает приближающегося человека, а тот даже не подозревает о присутствии рептилии, подходит все ближе, и ближе, и ближе. Расстояние сокращается. Змея инстинктивно боится, что если пошевелится и попытается скрыться, то будет обнаружена и убита. А первое правило джунглей гласит: «Чем ты незаметнее — тем дольше проживешь». Поэтому рептилия принимает единственно правильное решение — подготовиться к защите. Со стороны это частенько выглядит как подготовка к нападению. Змея поднимает переднюю часть туловища и голову, готовая к смертельному броску, замирает и остается в такой позиции до тех пор, пока человек не пройдет мимо. Если он при этом не заденет ветвь и не будет размахивать руками, то без риска для жизни минует притаившуюся над его головой змею.

   Есть, правда, одно исключение. Это шушупи, или, как ее называют на востоке Эквадора, мутулю палю. Она — самая большая из всех ядовитых змей, обитающих в джунглях преимущественно на высоких, не затапливаемых дождями и паводками местах. Ее длина иногда переваливает за три метра, а в самом широком месте туловище достигает десяти сантиметров в диаметре. Как говорят крещеные метисы, это единственная змея, которая не приняла проклятия Бога. Они утверждают, что шушупи, преследуя жертву, не извивается горизонтально, как все остальные змеи, но совершает вертикальные колебания туловищем и даже способна делать длинные прыжки. Как бы там ни было в действительности, но, к счастью для человека, шушупи активна по ночам, да и не слишком многочисленна. Правда, существуют в Амазонии местности, где шушупи — настоящее бедствие. Но это ненаселенные районы вроде верховьев уже упомянутой мною реки Бьябопи в дикой Голубой Кордильере. Лично мне никогда не приходилось сталкиваться с этой гадиной нос к носу, однако ее ночные серенады, наводящие ужас, доводилось слышать. Воистину жуткий спектакль, скажу вам! Несколько раз я видел длинные шкуры, вывешенные в хижинах индейцев и в лавках торговцев на городском рынке в Икитосе.

   Шушупи имеет обыкновение устраиваться на дневной отдых в норах животных, в дуплах поваленных деревьев и вообще в каких-нибудь темных дырах. Иногда она делит жилье со зверьком, которого в Перу зовут махас, а в Эквадоре — гуанта. Мясо этого грызуна размером с очень жирного кота ценится и индейцами, и метисами за свой нежнейший вкус; на него регулярно охотятся. И шушупи, и махас коротают дни в одних и тех же местах, а звуки, которые издают оба, если потревожить их глубокий и крепкий сон, схожи. Все это иногда приводит к трагическим последствиям для человека или его охотничьей собаки, которые принимают змею за безобидного зверька, скрывающегося в глубине пустотелого древесного ствола.

   Среди обитателей джунглей бытует немало легенд и поверий о шушупи. Мне приходилось слышать, например, что если тебя преследует эта трехметровая злобная тварь, то надо бросить на ее пути что-нибудь из своей одежды. Это позволит выиграть время, так как змея кинется на футболку или рубашку и устроит над ними жестокую расправу. А человек тем временем сможет убежать как можно дальше.

   Индейцы с большим подозрением относятся ко всем змеям, хотя прекрасно различают ядовитые и неядовитые виды. Первых боятся и при случае убивают. Вторые либо вовсе не пользуются их вниманием, либо их тоже убивают. Но не из-за страха, а для того, чтобы, например, забрать их красиво окрашенную кожу или кости, которые идут на украшения. В последнем случае мертвую змею оставляют в джунглях недели на две. За это время жара, влажность и муравьи очищают кости и череп добела.

   Кроме ягуаров, летучих мышей-кровососов и ядовитых змей, в джунглях опасность для здоровья человека представляют кое-какие насекомые, пауки, скорпионы и некоторые другие крошечные создания, живущие повсюду во влажном вечнозеленом экваториальном лесу. На собственном опыте я убедился: чтобы избежать неприятностей, следует принимать определенные меры предосторожности. Главное — научиться различать, кто есть кто из ползучей и летающей братии. Последствия укусов болезненны, но практически никогда не приводят к смерти. Да, боль в укушенном или ужаленном месте бывает адской, а на глаза индейцев-охотников, вообще-то не склонных к сентиментам и демонстрации боли, наворачиваются слезы. Человека может даже колотить в лихорадке, временно парализовать или свалить в сон. Но если вы здоровы, то вряд ли умрете. Зато получите превосходный урок на будущее! Бесценный опыт, скажу я вам.

   Вы, наверное, читали или слышали об ужасе джунглей — бродячих муравьях, колоннами марширующих по тропическому лесу и пожирающих всех и вся на своем пути, от клопа до человека. Уж сколько писано-переписано о них! Я подозреваю, что авторы сих опусов — латентные маньяки-извращенцы. Такое впечатление складывается у меня, когда читаю описания страшных и мучительных смертей жертв, виновниками которых стали полчища кровожадных муравьев-убийц. Знаете, быть может, где-то и обитают такие чудовища, но в северо-западных и западных районах Амазонии (а это ни много ни мало — половина всего бассейна Амазонки) ни разу не довелось слышать о них от индейцев, лучше которых джунгли не знает никто. Да, некоторые виды муравьев действительно странствуют внушительными колоннами, без конца и края длиной. Да, когда насекомые приходят к индейской хижине, то ее обитатели оказываются вынужденными на время покинуть жилье, и в этом видится некоторое неудобство. Да, муравьи могут даже несильно покусать. Но вот парадокс: питаются они исключительно мелкой живностью, вроде клещей, клопов и блох, так что после посещения бродяг индейские дома остаются продезинфицированными от паразитов. Да, и зовут этих «монстров» тамья аньянгу, что в переводе с языка кичуа означает «муравей-дождь».

   Отдельная и очень серьезная тема, которую мне хочется затронуть, — комары. И даже не столько они, сколько те инфекции, которые переносят эти насекомые. Как правило, неприятности поджидают в заболоченных джунглях и по берегам равнинных рек. Самая известная и распространенная — это малярия в своих двух имеющихся в Северо-Западной и Западной Амазонии формах. Более легкая — трехдневная «вивакс», и тяжелая тропическая «фальципарум», дающая осложнения и нередко приводящая к смерти. И ту и другую переносят комары рода Анофелес, заражающие человека при укусе.

   Теоретически обезопасить себя от малярии можно, принимая в качестве профилактической меры специальные таблетки. На практике этого в большинстве случаев не делается в силу разных причин. Именно поэтому в районах низкой сельвы малярия распространена среди индейцев и метисов настолько широко, что к ней относятся с философским спокойствием, как к насморку. Поэтому приезжий человек должен отдавать себе отчет в том, что рано или поздно, почти со стопроцентной вероятностью, приступ случится и с ним. Тогда единственная надежда — это таблетки хлорокина и примакина, гидроксихлорокина или аналоги. И не имеет значения, приедет ли он на неделю или проживет несколько месяцев.

   Малярия — вещь крайне неприятная. Ибо мало какая зараза умеет так вас вымотать в короткие сроки, как повторяющиеся через сутки приступы, длящиеся ровно двадцать четыре часа. Ломка во всем теле, дикий озноб, сменяющийся жаром, температура до 39 и выше и сильнейшая головная боль. К тому же малярия имеет устойчивую тенденцию к повторению, не важно, лечишься ты или нет. Она может вновь случиться через месяц, два, через полгода, в любой момент. И поскольку «болезнь плохого воздуха» в заболоченных районах, как показывает практика, неминуема, то обезопасить себя можно лишь единственно надежным способом: не посещать их.

   Тут уж каждый решает для себя сам. Тем более что, кроме малярии, существует еще несколько разновидностей «фьебрес», или «лихорадок», как они именуются в просторечии. В их числе так называемая лихорадка денге и печально знаменитая желтая. Последняя, к счастью, на сегодняшний день практически искоренена, хотя в тридцатых годах прошлого столетия она в буквальном смысле начисто выкашивала целые регионы в Эквадоре и Перу. Есть также масса других заболеваний, сопровождающихся аналогичными симптомами.

   Вот, кажется, мы более или менее разобрались с теми «рисками», которые поджидают человека, ищущего приключения на суше. Настало время перейти к водным и полуводным обитателям джунглей. Прежде остальных должно упомянуть черного каймана, анаконду, которую в Эквадоре и Перу называют боа или амарун, змей яку хергон и нака-нака, хищную пиранью и пакостливого сомика-карнеро, карниру или каниру.

   Вам, уважаемый читатель, может показаться странным, что из десятков тысяч видов живых существ, населяющих Амазонку, я упомянул всего-навсего несколько видов, которые могут считаться опасными для здоровья и жизни. Парадокс, но так оно и есть, если отбросить в сторону красочные, леденящие кровь мифы и легенды, которыми столь богаты джунгли и к которым так любят обращаться некоторые авторы, закладывая их в основу сюжета своих произведений. Вероятно, вы еще больше удивитесь, если я попытаюсь убедить вас в том, что человек может неделями и месяцами путешествовать по рекам на лодке или каноэ, но так ни разу и не встретится ни с крупным кайманом, ни с анакондой, ни с водяной змеей. Куда проще отыскать их в зоопарке или аквариуме, нежели в реках и озерах Амазонии. Хотя они действительно там живут и достаточно многочисленны.

   Несмотря на это, отправляясь в джунгли, следует помнить следующее. Черный кайман, достигающий пяти метров в длину по официальным данным и семи метров по неподтвержденным, нападает на человека либо когда тот оказывается в воде, либо на берегу. Происходит это, когда хищник голоден, либо если человек наивно решит забрать яйца из гнезда, которые кайманы устраивают на земле неподалеку от воды. Эти яйца, когда их пошевелишь, издают своеобразный звук, похожий на звон колокольчика. Кайман, даже находящийся под водой и услышавший этот звук, молниеносно выскакивает на сушу и яростно набрасывается на человека или любое другое животное, которое оказалось рядом с гнездом.

   Если человек или животное случайно падают в воду или же купаются в местах малонаселенных или вообще диких, то риск нападения черного каймана достаточно велик. Сначала он утягивает жертву под воду и топит ее. Затем кайман вытаскивает добычу на берег, где и съедает. Не верьте тем, кто рассказывает небылицы, будто черный кайман пожирает людей в глубине реки или озера. Это неправда.

   В других случаях, когда разозленный чем-то кайман лежит на поверхности воды, прячась среди надводных растений, он, перед тем как напасть на каноэ или лодку, слегка выгибает хвост. Он поджидает приближения суденышка, чтобы затем перевернуть его молниеносным и сокрушительным ударом. В том, что удар пятиметровой зубастой махины сокрушительный, — можете быть уверены!

   Теперь поговорим об анаконде, любимом персонаже многих романов и кинофильмов, а также сказок, мифов и легенд. Повсюду в Перу, Эквадоре и Бразилии ее чаще зовут боа, яку мама или же амарун. Гигантский удав обычно живет в больших спокойных озерах и в заболоченных участках джунглей. На реках его видят реже. Эта змея — вопреки немыслимому количеству захватывающих душу историй — лишь в редчайших случаях атакует человека. В редчайших! Происходит это, когда анаконда голодна — питаться она может раз в полгода, а также если по ошибке примет человека за свою привычную добычу — пекари, капибару или любое другое животное размерами меньше ее самой.

   Анаконда всегда убивает жертву, обвиваясь вокруг нее кольцами и ломая кости грудной клетки. Среди жителей джунглей считается неблагоразумным слишком долго неподвижно находиться на берегу реки или озера в тех местах, где людей практически не бывает и удавы не знают страха перед человеком. Для этого есть свое объяснение: бытует мнение, что анаконда гипнотизирует свою жертву перед тем, как напасть на нее точно так же, как это делает черный ягуар.

   Лесные жители уверяют, что самый надежный способ освободиться из «объятий» анаконды — это изо всех сил укусить гигантскую змею, после чего она мгновенно ослабит хватку. На мой взгляд, способ несколько сомнительный, учитывая толщину и прочность пятнистой шкуры змеи; ее то и ножом не так просто разрезать.

   Как и черный кайман, анаконда может нападать на человека в воде, когда тот по неосторожности свалится в реку или же купается поблизости от берега. Точно так же, как и кайман, она утаскивает жертву под воду, а через некоторое время выбирается с ней на сушу. Как правило, вдали от места нападения.

   Если добыча крупная, то анаконда, съев ее, на несколько дней остается спать где-нибудь на стволе дерева или в скоплении плавника, переваривая жертву. В это время она резко уменьшается в длине, зато ужасно раздается вширь, потому что — как и любая другая змея — заглатывает добычу целиком, не разрывая на части. Ясно, что в таком состоянии исполинский удав теряет способность быстро двигаться и становится уязвимым.

   Мясо гигантской змеи съедобно, однако редко кто отваживается есть его. Индейцы же вообще избегают убивать анаконд, не то что использовать их в качестве источника животного белка. А вот что действительно ценится, так это прекрасная кожа боа, которую используют для тех же целей, что и кожу каймана. Жиру анаконды приписываются лечебные свойства: говорят, что он помогает при артрите и ревматизме.

   В джунглях Амазонки водятся две разновидности анаконд, обитающих в воде, — черного и желтого цветов. Помимо них, на суше живет еще одна боа, называемая сача мама, что на языке индейцев кичуа означает «хозяйка леса». Черную анаконду считают самой злобной, но и преследуют чаще, так как ее жир, говорят, намного более эффективное снадобье, чем жир желтой анаконды. Также утверждают, что, будучи взят в ладонь даже в небольшом количестве, он способен разойтись по всей руке. А если этот жир попадет на металлическую деталь какого-нибудь механизма, то последний безнадежно испортится, так как субстанция производит сильнейшую коррозию.

   Что касается желтой анаконды, то она встречается значительно чаще и не столь опасна для человека. Сача мама — красивейший боа констриктор, живущий на суше, также не представляет опасности для человека из-за своих небольших размеров. Однако и он окружен ореолом тайны, и в джунглях ходит немало легенд о хозяйке леса.

   Водяные змеи обитают по топким речным берегам и в джун-глевых болотах. Все они крайне ядовиты, но кусают человека только тогда, когда он пробирается по жидкой грязи, не соблюдая осторожности и не производя предупреждающего шума. В остальных случаях они, как и прочие обитатели джунглей, моментально скрываются при малейшем подозрении на присутствие человека. Большинство водяных змей небольшого размера и редко вырастают до одного метра. Их несколько видов. Яку хергон похож на сухопутного хергона. А нака-нака окрашена в красивый красный, черный и желтый цвета и напоминает аспида, обитающего в джунглях на суше.

   Теперь я предлагаю вам перейти к рыбам, представляющим реальную или мнимую опасность для человека. Пиранья, или панья, — хорошо известная рыбка, прославившаяся далеко за пределами Амазонии благодаря своему хищному нраву. Есть несколько видов, различающихся размерами и особенностями биологии. Обыкновенно при слове «пиранья» в сознании предстает обезображенное тело человека или животного, имевшего несчастье оказаться в воде там, где обитают эти маленькие, кровожадные убийцы. Однако действительность куда менее зловеща, чем людская фантазия. Мне, например, неоднократно приходилось купаться в реках, где водились пираньи, и есть уху из пираний, выловленных там же. И, признаться, уха из них получается пре-славная! И никто из индейцев не пугал тем, что есть риск превратиться в обглоданный скелет, если залезть в воду.

   Чуть менее оптимистично обстоят дела с другой рыбкой, не столь известной за пределами мест ее обитания. Я имею в виду сомика-карнеро. С испанского языка его имя переводится как «мясник». Он живет преимущественно в реках, реже в озерах. Проворный карнеро проникает в тело человека или животного через различные отверстия и способен пробраться глубоко внутрь, повреждая любой орган, который встречается на его пути. Если карнеро попал внутрь, то вытащить его оттуда нелегкая задача, так как рыбка растопыривает плавники и застревает в отверстии.

   Есть два вида карнеро: маленький и тонкий, едва-едва достигающий пяти сантиметров в длину, и второй, вырастающий до пятнадцати сантиметров. Первый считается наиболее опасным, потому что благодаря своим незначительным размерам с легкостью проникает в отверстия на теле. Другой же чаще присасывается к незащищенным или поврежденным участкам кожи.

   Рыбки-мясники нападают на человека или животное, когда те неподвижно стоят в воде. Поэтому стоит ли удивляться, что в выловленных трупах карнеро кишмя кишат.

   Чтобы избежать нападения зловредной рыбешки, не следует пренебрегать следующими мерами предосторожности. Входя в воду, надо производить как можно больше шума. Не останавливаться надолго в одном месте, постоянно двигаться и носить плотно прилегающую к телу одежду, надежно прикрывающую «причинное место».

   Если же карнеро все же проник внутрь, то есть — я, правда, не проверял — несколько верных способов изжить его оттуда. Помимо хирургического вмешательства — от одной мысли об этом мне становится дурно! — индейцы и метисы практикуют свои методы. Так, рекомендуют пить настой из плодов дерева уиту. А если его нет, то настой амазонского табака-самосада, отвратительнейшего на вкус. В обоих случаях паразиты выходят из человека уже мертвыми, и я понимаю почему.

   Помимо всех вышеперечисленных неприятностей, в джунглях белый человек рано или поздно столкнется с болезнями. Порезы, ушибы, отсутствие привычной пищи, очень редко — инфекционные заболевания. Все путешественники проходят через это и, в конце концов, начинают относиться к подобным напастям философски. Было время, когда я таскал с собой аптечку, до отказа набитую всевозможными таблетками и пилюлями. С каждой поездкой их число неумолимо сокращалось, и в один прекрасный день остались лишь те, которые предназначены для жизни «в цивилизации». Ибо именно в городах путешественника подстерегают неприятности с желудком, быстро проходящие, стоит ему углубиться в джунгли. Исключения есть. Например, я и сегодня запасаюсь большим количеством мази-антисептика и каплями от насморка, так как это самые востребованные лекарства. Причем не столько мною, сколько другими людьми, нуждающимися в помощи. Приятно помочь больному человеку, особенно если это ребенок, даже если ты сам не получишь ничего, кроме скупых слов «Кай рукуга альи щунгу руна мау», которыми тебя опишут индейцы, рассказывая родственникам и знакомым. «Этот старик — человек с хорошим сердцем», — скажут они.

   На собственном опыте узнаешь, что, живя среди индейцев, всегда можно рассчитывать на помощь шаманов или даже рядовых членов племени, хорошо разбирающихся в лекарственных растениях и разного рода снадобьях.

   Индейцы — отличные этноботаники. Индейская медицина знает множество лекарственных растений. Например, больса мульяка, маленькое растение, листья которого варят, а горький, отвратительный на вкус отвар пьют как средство от лихорадок и малярии. Ядовитый сок дерева катауа используют как верное средство от чесоточного клеща и других кожных заболеваний. Отваром из скорлупы кокосового ореха лечат дизентерию. Корой чучуваши, настоянной на самогоне из сахарного тростника, борются с ревматизмом и простудными заболеваниями. Кроме того, настойка из чучуваши славится как весьма сильный афродизиак. Плоды дерева гуайяба хорошо помогают при расстройстве желудка. От кашля и бронхитов применяют сироп из зрелых плодов дерева уиту, а зеленые используются для приготовления стойкой черной краски: ею раскрашивают тело, спасаясь от мошек и комаров. Размочаленную кору и листья ренако прикладывают к ранам и порезам. Белым млечным соком дерева охе индейцы изгоняют глистов и лечат анемию. Из растертого корня растения юкилья извлекают сок, который помогает при глазных заболеваниях. Для этого его закапывают по две-три капли в каждый глаз. Кроваво-красным соком дерева сангре-де-драго — «кровь дракона» — в джунглях лечат язву желудка, а также всевозможные раны, порезы и ушибы. Этот сок в малых количествах смешивают с медом, водой и пьют или же прикладывают к больному месту.

   Помимо растений, индейцы и метисы пользуются разнообразными лекарствами животного происхождения. Так, жир пресноводного ската-хвостокола восстанавливает силы ослабленного организма. Его применяют при астме и болезни бронхов, а также практикуют втирания, когда болят мышцы.

   Вонючее мясо хохлатого гоацина — удивительной древней птицы — употребляют в пищу только больные астмой, ибо здорового человека стошнит. Жир, добытый из анаконды, применяют при острых и хронических мышечных болях. Причем считается, что наиболее действенное лекарство дает не желтая, а черная анаконда.

   Хорошим средством от астмы, бронхитов и туберкулеза считают и жир каймана, который также обладает восстанавливающими свойствами и помогает при ревматизме. Правда, найти жирного каймана не так-то просто.

   Жир лесной черепахи помогает при вывихах и ушибах, а ее желчь восстанавливает печень и лечит другие болезни.

   Жиром очкового медведя излечиваются от ревматизма и втирают в мышцы для их укрепления.

   Жир игуаны успокаивает мышечные боли.

   Яичники самцов обезьяны-капуцина и прочих маленьких обезьян содержат большое количество гормонов, способствующих продолжительной сексуальной активности, причем даже в преклонных летах. Для этого у недавно убитого самца отрезают тестикулы и поедают их сырыми, чем-нибудь запивая при этом. Насколько действенен последний рецепт — я не знаю, ибо есть сырые обезьяньи яйца. Хотя чем черт не шутит!

   На экзотических рынках в городах и поселках, спрятанных в джунглях, все вышеперечисленное доступно каждому страждущему. Я, например, регулярно заглядываю сам и вожу с собой товарищей по экспедициям и клиентов на большой рынок в перуанском городе-анклаве Икитос, что расположился на самой Амазонке. Этот колоритный видами и запахами рынок — по-испански Белен, а по-русски Вефлеем — предлагает полную линейку традиционных для амазонского региона лекарственных средств от марихуаны, мазей и примочек до десятков разновидностей животворящих настоек на травах и меде, исцеляющих сразу и от всего на свете. Состав некоторых из них определить невозможно и приходится полагаться на броские названия, в которых явственно читается юмор жителей Амазонки. При желании в торговых рядах под любопытные взгляды сотен черных грифов каждый может приобрести стеклянную емкость 0,75 л с многообещающей этикеткой «SVSS», что на человеческий язык переводится как «Семь раз не вынимая». Ну, вы догадались, ага?

   Вот, пожалуй, и все, о чем я хотел бы рассказать относительно «выживания» в джунглях Амазонки. Если разобраться, жизнь в этих Богом забытых краях не более опасна, чем наше существование в городах, в безводных пустынях, в горах или на просторах арктических тундр. Просто надо изучить ее, понять, прочувствовать и не пренебрегать элементарными нормами поведения. Как говорится в мудрой пословице: «Перестань бороться со средой, и она перестанет бороться с тобой».

   Теперь, разобравшись с опасностями реальными и мнимыми, поговорим о приметах в джунглях, которые дошли до нас благодаря многовековому опыту, накопленному и сохраняемому индейцами.

   В джунглях — как, впрочем, и в других местах — обитает множество животных, подглядывая за которыми нетрудно определить свое местонахождение, сориентироваться и узнать, как изменится погода в ближайшее время, и изменится ли вообще. Нетрудно, если знаешь и умеешь. Я назову лишь некоторых, самых распространенных представителей животного царства, к подсказкам которых прибегают не только лесные индейцы, но и белые, волею случая заброшенные в бескрайние джунгли Амазонки.

   Вот маленькие изумрудные попугайчики-пиуичу, иначе — ло-рито. Они всегда носятся крикливыми неугомонными стайками, всегда заметны. Эти птички никогда не улетают далеко от воды, гнездятся поблизости от рек и озер. Поэтому, если я услышал крики пиуичу, даже не видя их, то, скорее всего, до реки недалеко. То же справедливо и в отношении цапель. Эти птицы постоянно держатся возле воды: как правило, на озерах и по рекам, богатым рыбой. Следовательно, увидев цаплю, можно быть уверенным в близости водоема.

   А вот услышав громкие, резкие крики небольшой хищной черно-белой каракары — ататао, разорительницы осиных гнезд, я буду знать, что забрел в самую глубь джунглей. «В центр», как принято говорить в перуанской Амазонии. Дело в том, что ата-тао селится вдали от рек и от человеческого жилья. Поистине она — глашатай тропического леса, так как начинает громко и настойчиво кричать, если завидит в своих владениях человека или хищного зверя.

   Если, блуждая в джунглях, я услышу крик рыжей кукушки-чикуан или маленького звонкоголосого хищника — ястреба-уанкауаи, то могу быть уверен в грядущем ненастье. Неспроста же за этими птицами закрепилась слава предсказателей дурной погоды. Также и непрерывная тоскливая песня большого тукана предвещает скорое начало дождя.

   Вблизи крупных и средних по ширине рек обитает гигантская лягушка, в народе называемая коно-коно. Иногда между шестью и восемью часами вечера, едва ночь окутает джунгли, раздаются громкие крики этой амфибии: «ко-ко-ко-ко-ко… ко-ко-ко-ко… ко-ко-ко-ко-ко.» Заслышав их, надо готовиться к длительной засухе и, как следствие ее, к обмелению рек. Иными словами, коно-коно предупреждает: амиго, готовься перетаскивать долбленые каноэ через перекаты на собственном горбу.

   Следы собаки, которые, в отличие от следов диких кошек, имеют отпечатки когтей, указывают на близость расчистки и человеческого жилья. Эти вечные спутники людей никогда не уходят одни далеко в джунгли. Главное не ошибиться и не спутать следы домашнего пса со следами его диких сородичей, «лесных собак» сача альку.

   Заблудившись и найдя тропу, которую оставили после себя белогубые пекари-уангана, можно пройти по ней. Она непременно выведет либо к реке, или озеру, либо туда, где живут эти звери, похожие на крупных свиней. В последнем случае есть смысл пойти по одной из троп, ведущих к водопою. А оттуда, если пекари ходят пить воду к ручью, двигаясь вниз по течению, рано или поздно выйдешь к более крупной реке, на которой, скорее всего, живут люди. Или, по меньшей мере, идя вниз по реке, рано или поздно отыщешь их следы.

   Найдя в джунглях труп или останки животного и внимательно осмотрев их, я узнаю, было оно убито «полуцивилизованными» индейцами или «дикими», хищником или же умерло своей смертью. Можно даже с большей или меньшей точностью установить время смерти и в каком направлении ушли охотники. Опытный глаз поймет, с какой целью убили животное. Индейцы берут мясо, тогда как белые охотники за шкурами ошкуривают добычу, а большую часть мяса бросают в лесу.

   Наткнувшись в джунглях на пустующую стоянку людей, нетрудно установить, как давно она была покинута. В этом неоценимую услугу оказывают вездесущие муравьи, большие охотники до соли и сладкого. Назойливые насекомые появляются на биваках, едва человек покинет их. А нередко еще и при нем. Поэтому, приглядевшись к количеству муравьев, я пойму, как давно ушли те, кто отдыхал здесь.

   Можно до бесконечности перечислять животных, которые помогут заблудившемуся в джунглях охотнику. Однако я остановлюсь и тем самым дам возможность вам, уважаемый читатель, на собственном опыте познать тайны джунглей, проявить личную наблюдательность и смекалку.

   Не только животные и птицы служат нам знаками и подсказками. Как ни посмотри, а даже в самых удаленных районах тропического леса живут люди. А где есть люди, там непременно встретишь и следы их жизнедеятельности. Прежде всего, это тропы. Они бывают двух видов: хорошо натоптанные, соединяющие между собой индейские деревни, и другие, едва заметные, которыми пользуются охотники. Взглянув на тропу, нетрудно понять, принадлежит она «цивилизованным» людям или «диким» индейцам. В последнем случае на земле остаются босые отпечатки ступней с хорошо заметными оттисками носка и широко разведенными в стороны пальцами.

   На тропах — если ты внимателен — глаз замечает разного рода «подсказки», оставленные человеком. Это и зарубки на корнях и стволах деревьев, сделанные мачете, и надломленные ветки, и сорванные или срубленные листья. По их внешнему виду легко узнать, когда прошел человек. Редко-редко на тропах можно наткнуться на участки, густо покрытые ветвями и листьями. В таких случаях нелишне проявить бдительность: под этим ворохом, возможно, скрывается настороженная западня.

   «Дикие» индейцы — еще остались такие племена, не вступающие в мирные контакты с внешним миром, — редко пользуются открытыми, хорошо заметными тропами. Они передвигаются по джунглям, не оставляя столь явных следов, и не афишируют свое присутствие, отмечая путь лишь загнутыми или закрученными веточками, которые заметит только наметанный глаз. И только в том случае, если знает, что искать.

   В пальмовых заболоченных джунглях — агуахалях, отыскав следы человека, по мутности воды очень просто определить, когда он побывал здесь. Как правило, муть оседает на дно следа-углубления в течение одного или двух дней, что зависит от того, проточная вода или же застоявшаяся.

   Как и повсюду на земле, в джунглях люди оставляют после себя кострища, а также пустые консервные банки, стреляные гильзы, пришедшие в негодность пластиковые мешки и многие другие ненужные вещи. По виду мусора с большей или меньшей точностью определяется, когда его выбросили, была ли стоянка длительной или на одну ночь.

   Наткнувшись в джунглях на засеянную расчистку, я буду уверен, что поблизости есть люди. То же справедливо, когда находишь заброшенную расчистку — пурма, на которой еще растут посаженные индейцами плодовые деревья. В последнем случае человеческое жилье может находиться далековато.

   Если же пурма очень старая и окончательно заброшенная, то искать поблизости людей нет никакого смысла. Из этих мест они могли уйти и пять, и десять, и двадцать лет назад. Но в любом случае, найдя в джунглях расчистку, следует подготовиться к тому, что ее могли сделать как «цивилизованные» или «полуцивилизованные» индейцы, так и «дикие» племена.

   Найдя в лесу ловушку, полезно выяснить, исправна ли она и как давно насторожена. Если верно последнее, то это верный сигнал близости человека. По тому, как сделана западня, я пойму, кто ее хозяева: индейцы или белые. Знающие люди могут по конструкции ловушки определить даже принадлежность охотника к тому или иному племени.

   Ну и если, выйдя к берегу реки, я вижу привязанное каноэ или плот, то — ура! Его владелец появится в ближайшее время.

   Пожары в перенасыщенных влагой джунглях случаются крайне редко. Следовательно, почувствовав запах гари или увидев вдали клубы дыма, я пойму, что индейцы выжигают лес под свои огороды. Лай собак и крики петухов, наряду с запахом дыма, неоспоримое свидетельство близости человека, «цивилизованного» или нет.

   Изредка случаются курьезы. В самой чаще раздается звук ружейного выстрела. Однако по всем признакам поблизости людей быть не должно. Индейцы-кичуа, живущие в джунглях, говорят в таком случае, что это Ильяпа Супаи, то есть демон ружья. Не стану спорить, может, так оно и есть. Но, скорее всего, за выстрел принимают характерный шум, который производит бросающаяся на жертву анаконда, всей своей массой выскакивая из воды и со всего размаху плюхаясь обратно. Поэтому следует с особой осторожностью относиться к «выстрелам», если уверен: людей поблизости быть не должно.

   Постоянно живя в джунглях или же путешествуя по диким лесам, не менее важно, чем ориентироваться на местности, уметь предсказывать погоду. Я перечислю лишь некоторые атмосферные явления. Их важно знать, планируя пешие переходы, охоту, рыбалку и многое другое.

   Низкие свинцовые тучи, разбавленные туманом и неподвижные, — верный признак приближения дождя. Однако если облака несутся по небу, гонимые сильным ветром, и рвутся в клочья, то, скорее всего, дождь или минует, или будет непродолжительным.

   Когда небо затянуто белесой полупрозрачной облачностью, которая или неподвижно висит, или же едва заметно движется, то дождь выпадет почти наверняка, но случится это не слишком скоро. Зато дождить будет долго, и погода испортится на несколько ближайших дней.

   Когда, бродя в джунглях, слышишь далекие раскаты грома, видишь зарницы или вспышки молний, то вероятность того, что гроза захватит и тебя, мала. А вот если небо почернело — тропического ливня не миновать, и он накроет в ближайший час.

   Затянутый черными тучами горизонт и свесившиеся «ноги» дождя, в то время как часть неба чиста и над головой сияет солнце, означает, что осадки прольются вдали. Если же завеса дождя быстро и неумолимо надвигается, то следует спешно ставить укрытие или быть готовым промокнуть.

   Красный закат, заливший весь западный горизонт, с вытянутыми, словно пылающими огнем облаками — предвестник длительной засухи. Почти наверняка в ближайшие неделю или две не выпадет ни капли влаги.

   Густые туманы по утрам обещают жаркие и солнечные дни, которые особенно тяжело переносятся при путешествии по рекам и озерам. И напротив, если днем или ночью жара начинает усиливаться и духота становится нестерпимой, то это верный признак надвигающегося ненастья.

   Стволы деревьев, ветви, листья, хлопья пены и всякий сор, плывущий по реке в солнечную погоду, верный признак выпавших в верховьях сильных дождей. В предгорьях сплошь и рядом случается, что дождь проливается лишь по одну сторону водораздельного хребта. И тогда приток главной реки вздувается и становится настолько бурным и неистовым, что переправиться на другой берег в месте слияния двух потоков подчас невозможно. Однажды я по собственной глупости чуть было не утоп, рискнув ночью переправляться через разбушевавшуюся реку.

   Наконец, есть еще один вернейший признак, по которому можно узнать о приближении дождя. Если вам не посчастливилось, вы где-то подхватили чесотку и зуд вдруг стал нестерпимым, то знайте — погода изменится к худшему. Впрочем, совсем не обязательно самому обзаводиться чесоточным клещом: можно понаблюдать за пораженными им животными.

   А для этого надо отправиться в глубь джунглей, не побояться открыть себя приключениям. Почувствовать дыхание жизни.

 

© Леснич Велесов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??