На 2 февруари се навършват 77 години от края на Сталинградската битка която обръща хода на Втората световна война. Доста търсих стихотворение за превод по този случай, прерових близо 200 – военни и следвоенни, но някак си не успях да харесам – твърде много патос и ненавист към врага имаше в повечето от тях.

Тогава се сетих за известното стихотворение на Симонов „Жди меня!”. То е писано през август 1941 год., когато обезкървената и дезорганизирана съветска армия отстъпва град след град на германците. По това време няма много място за оптимизъм и да напишеш такова стихотворение се иска дързост, граничеща с безумие. Не случайно то е публикувано във „Правда” едва през януари 1942, когато германците са отблъснати от Москва и има проблясъци на надежда. В него войната е на заден план, но то дава много силно внушение че всяко зло може да бъде преборено, ако човек обича и вярва.

Да превеждаш едно толкова превеждано произведение също е голямо предизвикателство. Постарах се да не настъпвам вече съществуващите преводи. Дали съм успял – ще кажат читателите.

ЖДИ МЕНЯ

Жди меня, и я вернусь,        

Только очень жди.               

Жди, когда наводят грусть  

Желтые дожди,                     

Жди, когда снега метут,      

Жди, когда жара,                  

Жди, когда других не ждут,

Позабыв вчера.                     

Жди, когда из дальних мест            

Писем не придет,                 

Жди, когда уж надоест        

Всем, кто вместе ждет.        

Жди меня, и я вернусь,        

Не желай добра                    

Всем, кто знает наизусть,    

Что забыть пора.                  

Пусть поверят сын и мать   

В то, что нет меня,               

Пусть друзья устанут ждать,          

Сядут у огня,                                    

Выпьют горькое вино                      

На помин души...                 

Жди, и с ними заодно                      

Выпить не спеши.                

Жди меня, и я вернусь,        

Всем смертям на зло.                      

Кто не ждал меня, тот пусть           

Скажет: повезло.                  

Не понять не ждавшим, им,

Как среди огня                     

Ожиданием своим                

Ты спасла меня.                   

Как я выжил, будем знать    

Только мы с тобой, —         

Просто ты умела ждать,      

Как никто другой.                

Константин Симонов.       

«Правда», 14 января 1942 года

ЧАКАЙ МЕ

Чакай, ще се върна аз,

само чакай ти!

Чакай ме, когато дъжд

скръбно завали,

чакай ме в смразяващ сняг,

чакай в пек свиреп,

даже други да не щат

да ме чакат с теб!

Чакай ме, дори да спрат

вести отдалеч,          

и ти писне в самота

да ме чакаш веч.

Чакай, ще се върна аз,

и не слушай ти

някой – щом рече на глас

„Стига, забрави!”

Нека вярват мама, брат,

че съм мъртъв аз.

Щом другари се сберат

с чаши във ръка,

мълком да ме поменат

с глътчица вино –

чакай ме, не вдигай с тях

тост за упокой!

Чакай, ще се върна аз,

напук на всяко зло.

Някой ще рече тогаз:

„Туй късмет било!”

Няма как да разберат,

че сред огнен ад

с чакането си, смъртта –

ти да спреш успя!

Точно как съм оживял

двама знаем тук –

че да ме чакаш съумя

както никой друг!

превод Д.Г.