Не си ме викал, аз сама дойдох,
когато есента си тръгна.
И късно беше вече за гнездо –
след залез, догорял до въглен.
 

Ще постоя. Такава тишина

приижда в мене – девет бала!

И овърша сърцето ми вина – 
че те обикнах на раздяла.

Дори до болка да ми залюти – 
понеже всъщност си ми ничий,
ще те помоля само да простиш,
че закъснях да те обичам.

И нямам вече време да греша.
Все някой ден при теб ще вляза,
защото Господ даде ми душа,
която трябва някак да опазя.