Винаги съм си задавала въпроса, защо хората обичат да пишат тъжни неща.  Не отричам, че от друга страна има и много забавни произведения. Но определено ми прави впечатление, че не можем до край да опишем хубавите емоции и те не могат да стоят така добре на белия лист. За разлика от мрачните - те са като отдушник, все едно си дръпнал запушалката на ваната и всичко се излива и носи във водовъртежа на собствената ти душа. Защо пиша това и аз не знам, може би защото наскоро си зададох въпроси и си правих равносметки, че всичко, което съм написала в съзнателния си и естествено грамотен живот, е било под влиянието на любовна мъка или шумен скандал, долни сплетни по моята мила личност и какви ли не проблеми. И нито един път нещо весело, позитивно и енергично. Ако ми се случи нещо и някой открие моите "произведения" (далеко съм от мисълта, че съм надарена да пиша красиво и разбираемо) ще помисли, че съм била най-нещастният човек на планетата. 

Естествено, фактът, че прекарах часове, забила нос в гореописаното ми творчество, пробуди в мен стари спомени. И въпреки че не съм човек, обърнал глава към миналото си,  се оказа,  че нещо в мен скърца. С големи усилия затворих старите тетрадки и реших, че повече няма да се връщам към тях (всъщност ме достраша от скърцането, затова побързах да подмажа пантите на разхлопаното ми сърце и да затворя шкафчето, като на вратичката сложих табелка с огромни букви - "АРХИВ". Това до някъде заблуди и без това заблудения ми мозък, който пък от своя страна заблуди мен и другите в мен, в това число и душата.) и естествено колкото повече се стараеш да отбягваш нещо, то от своя страна толкова повече ти се натрапва на всяка крачка.

И докато аз се бях улисала да измислям начин да избягвам "АРХИВА", се оказа, че моята мила приятелка е попаднала в положение, което я измъчва. Както обикновено, любовните терзания нямат край. Реших да я разведря и да ù дам няколко малки съвета (знаех, че така или иначе тя няма да се вслуша в мен, защото никога не го прави, но от опит глава не боли) и докато говорих и се правех на шут в опит да изтръгна една бегла усмивка (тук отварям скоба, за да си призная, че я насърчавах да използва тежки предмети и да се цели в главата) ми се наложи да дам пример с моя не до там сполучлив любовен живот. Трябваше ми "АРХИВА"!!! Замислих се, преди да посегна към него, ако сега го отворех и всичко се разбърка, ще са ми необходими  седмици, за да го наредя и отново да го запратя да събира прах (знаех дълбоко в себе си, че това не е архив, знаех, че на мен ми се иска да е така, затова и беше този страх), но приятелството е по-важно и от най-големите любовни терзания. Смело разгърнах досието на миналата ми любов, която в общи линии  си приличаше с нейната сегашна. Споделих, че е лесно да обърнеш гръб и да си тръгнеш, дори без да дадеш обяснение, че всичко минава за няколко дни или седмици, че после ще помни само добрите весели моменти, че животът продължава и ще има и други, че всичко е само моментно (не че тя не знае всичко това, но в такива моменти човек има нужда да види, че някой вече се е справил и го е преодолял). Но аз съм един голям лъжец, лошото е, че лъжа себе си - не ми беше минало, още усещах пареща болка и вече беше късно да затворя шкафа.

След като се прибрах, знаех, че всичко е отишло по дяволите! Години старание да забравя всичко, а сега знаех, че е все същото. Излязох на терасата и запалих цигара - мамка му на белия ми дроб и на черния също, налях си нещо силно и извадих старите тетрадки. Нямаше смисъл да лъжа себе си... И докато аз отново изживявах минало, разбрах, че съм написала поредно си тъжно "произведение", но най-лошото е, че ще има и други. Разбрах и още нещо, като го напишеш, ти става по-леко... Но въпреки всичко, нека се усмихваме повече!