Ако зависеше от мен, бих...

            Ех, ако зависеше от мен, само ако зависеше от мен... Колко неща бих направила, колко светове бих построила, колко щастие бих дарила, колко приказни кули бих сътворила... Ако зависеше. Но тук идва проблемът: не зависи от мен, нито от никой човек, взет по отделно. Зависи от нас, от всички нас, от всичките шест милиарда и половина човешки живота, попаднали на това място като по подигравка на съдбата. И ето затова нищо не се променя, и ето затова въпросът “Ако зависеше от мен...” винаги ще си остане хипотетичен, просто игра на въображението, неосъществими планове. Защото шест милиарда и половина не могат да бъдат един екип, защото колкото хора, толкова и мнения, защото всеки прави каквото си иска и каквото си знае и накрая се получава едно голямо нищо.

            И все пак, да вземем изтърканите парченца от пъзела, минали през толкова много ръце, и да започнем да творим, да разрушаваме и да си играем на “аз съм господарят на света” или по друг начин казано “всичко мога, всичко знам и ще правя каквото си искам”. Да полетим в облаците и да помечтаем, да седнем в скута на Клеопатра и да започнем да градим нашите пясъчни кули. Или пък да ги рушим.

            Взимам прашната кутия с пъзела, повдигам капака с разръфани крайчета и подреждам парчетата на пода. Този пъзел е вълшебен: когато го отвориш, виждаш картините от реалния живот, но което не ти харесва, можеш да промениш както си искаш. Парчетата са милиони и на мен повечето не ми харесват. Но как да променя един милион неща? Та това ще ми отнеме всичкото време не света. Погледът ми започва да шари наляво-надясно и да се спира по отделните картини. Господи, аз знаех, че има много мъка по света, но никога не съм си представяла, че Земята  е такъв кървав океан. Арена на сблъсъци, една постоянна и неуморна война, в която всички са жертви и победители няма. Кървави локви и сълзи заливат целия пъзел. Не всички ги забелязват обаче, повечето просто си затварят очите. Но аз, аз сега виждам всичко.

            Тъмна уличка и двама мъже, или пък мъж и жена, дори две деца... Едната фигура - с нож. Нож, който ще реши една човешка съдба и ще помрачи още толкова много. На следващата картинка: гроб, отрупан с цветя и скърбящи близки наоколо. Ето го отново този проблем. Човекът е станал твърде самонадеян и си мисли, че може да прави каквото си иска. И прави каквото си иска. Нима човек има правото да посегне на друг човек? Нима той е създал живота и той е неговият господар? Можеш да се разпореждаш само със своята собственост, но нямаш право да посягаш на чуждата. Когато разгадаеш тайната на живота, когато разбереш какво има след това, когато проумееш защо точно в този момент, на точно това място, се случва точно това определено събитие, когато разбереш защо точно в този момент, точно на това място, се ражда точно това дете, а не някое друго, тогава ще имаш право да се разпореждаш с живота. По-рано не.

            И продължавам нататък. Навсякъде картини на мъка и страдание. Лицата на хора, гледащи злобно, играещи си с човешките съдби като с кукли на конци. Дори децата, дори те са покварени от цялата злоба на света. Но как, не бяха ли те най-чистите души? Невинните, добрите? Били са може би. Но на някое друго място. В някое друго време. А сега, сега дори техните души са удавени в лошотията и това личи отвсякъде. Дори от игрите им, дори от слънчевите юлски следобеди, когато навсякъде трябва да се носят смях и глъчка. На една от картините се вижда разплакано момиченце, бутнато в прахта, а едно друго злобно и се присмива и я гледа от високо. Насъбралите се деца стоят отстрани и също се смеят - високо и студено. Не смях, породен от щастие, а злобен и ехиден смях. Такава ще бъде съдбата на бутнатото момиченце и в бъдеще. То ще бъде агнето, обградено от глутница вълци.

            А цветовете... Тези тъмни цветове... Ако плъзнеш погледа си върху пъзела просто ей така, без да се вглеждаш, ще видиш една тъмна каша. Сиво-черна, безцветна и безвкусна. Навсякъде - всичко еднакво. Хора, превръщащи се в машини, хора, принизяващи и най-пламенните чувства до нещо всекидневно и лишено от чара, който би трябвало да има, хора, които са отвикнали да мислят, хора без мнение, хора, виждащи само повърхността...

Очите ми започват гневно да приблясват. Защо? Защо толкова нещастие? Защо лошите неща винаги се случват на тези, които не го заслужават? Погледът ми започва да шари още по-бързо по тези картини и изведнъж ръцете ми се стрелват към цветните парченца. Набутвам ги грубо в кутията и я запращам към пламъците. Огнените езици целуват крехката хартия и образите се стопяват, превръщайки се в черна пепел. Не сива, не бяла, а черна.

            И докато пъзелът догаря, аз вече знам какво бих направила, ако зависеше от мен. Бих натиснала червения бутон, върху който с искрящи букви е написано “Стоп!!!”. Да, на света просто му трябва рестартиране, трябва му едно ново начало. Ние до такава степен сме се удавили в лошотията си, до такава степен сме пропаднали в гроба, който сам си копаем, че вече просто няма смисъл от нас. Всичкият технически напредък, всичкият прогрес в науката, всяка стъпка, която си мислим, че ни води по-нагоре не могат да компенсират упадъка на човешката ни същност. Всяко нещо си има край, а на нас краят ни е вече нужен. Вече не създаваме нищо важно и стойностно, вече само рушим. Рушим душите си, рушим човешките си взаимоотношения, рушим земята, върху която живеем.

            Трябва някой да натисне бутона “Стоп!!!”, трябва някой да сложи точката на цялата тази лудост, за да може Земята да си почине от всички издевателства и да посрещне следващите. Да се надяваме по-добри от нас.