Днес прочетох стиха на Парнар "Оживяване". Ако кажа, че ме развълнува, ще бъде слабо казано! Прободе ме с най-острия нож, усетих болка не само в сърцето си, но и в своята утроба. Аз чакам, още чакам тази болка да изчезне и празнотата да се запълни. Моят първи стих, който написах и публикувах в "Откровения", се казва "Ще те чакам".
Трудно ми е да пиша за тази празнота, но не защото изпитвам срам или нещо подобно. Трудно е, защото всеки път, когато аз заговоря за това, или се замисля, пред очите ми е Детето, моето Дете, което още не познавам, но усещам, че е там и ме чака.
Всяка жена знае през колко много процедури - болезнени, дълги, стресиращи тялото и психиката се преминава. Как всеки месец тя е в очакването на онези две чертички. Как удоволствието от интимността остава на заден план, защото днес е моментът за зачеването. Всичко става по план, програмирано, според овулацията, след поредната болезнена процедура. Да, минах и през това. Физическата болка се забравя, но другата остава и не ти дава покой. Пътят, който извървях, бе дълъг. Четири инсеминации, два пъти така желаните две чертички, но за кратко. Много дни и нощи, изпълнени с очаквания, трепет, страх за деня, когато ще се разбере дали е успешна или не. И този ден идваше, ооо, не ме пропускаше. И всеки път ми напомняше за празнотата ми. А сълзите, знаете ли какво е океан от сълзи? Аз се удавих в него, там няма спасителна сламчица, за която да се хванеш. Но вече и тях ги нямам. След поредното разочарование аз не заплаках. Усмихнах се, обадих се на приятелките си и се видяхме. И се питам, докога мога да издържа? Знам, че това е нещо, което си заслужава. Но заслужава ли си да се изгубя още повече? Знаете ли кое ме крепи? Аз ще имам дете! Ето, сега се ражда някъде. И ще стане мое! Да, ще осиновя. Минах през цялата бюрокращина, само за подаването на документите, а ме чака още много дълъг път. И ще го извървя докрай! Ще има много трудности, ще има сълзи, но накрая те ще са от радост. Ще гушна своето малко човече и никога няма да го пусна от себе си! Ще му дам любовта си, времето си, усмивките си! Исках, много исках да усетя това невероятно чувство да дариш живот! Но ще усетя другото, също така необяснимо чувство, да дариш любов! Да се грижиш за този Дар, да си неговата опора, да си там за него, когато плаче, когато се смее. Когато има нужда от теб. Когато един ден ме попита, откъде е дошло. Когато ще иска да знае, защо е било изоставено. Когато ще попита, защо съм избрала него.
© Людмила Нилсън Всички права запазени
Точно така