Аз знам, че според теб, твоето прикритие е видимо отражение на перфектния човек. Но ти не знаеш, че аз виждам през теб това, което наистина си. Лъжец за собствената си същност. Никога не си обичал никого, а сложиш ли си "белите очила", ставаш различен. Красивата игра, която представяш на всички, е една сива лъжа за очите ми. Сянката на истинския ти образ те преследва, защо не я виждаш? Или може би тя е частта от теб, от която толкова се опитваш да се скриеш. Добротата, към която се стремиш, няма да настъпи нито с фалша, нито с лъжливите преструвки. С прикритието си само залъгваш себе си, че се променяш, а всъщност предаваш истинското си Аз. Животът ти минава и изгубен във фалша, времето ти изтича пропиляно. Тихо любовта иска да те открие, но без "белите очила" ти я изпускаш, а с тях - се преструваш, че можеш да обичаш. Залъганото от теб сърце не може да види ясно равния път в душата ти и отново я обърква с пропастта. А в нея няма да откриеш пътеката, по която възможността да станеш човек е близо. Но дори и да я откриеш, къде е ключът за нея?... Махни очилата, погледни ме така, както аз цял живот те гледам тайно. В мен е ключът, ела с мен, не се страхувай, аз знам всичко за теб. Довери ми се така, както никога преди. Осъзнаваш ли, че Аз съм ключът и искам да те обичам, дори така, дори и без твоите "бели очила"!