Със сигурност има много по-живописни места. Със сигурност има много по-красиви пътища. Аз обаче съм очарована именно от берковския път. Той тръгва плавно, разгъва се по равното, после бавно се изкачва, докато стигне първото селце. Не си спомням дали навсякъде е така, но тук при всяко преминаване през село, задължително се минава покрай гробище. Може би да напомни, че всичко рано или късно свършва два метра под земята. Пътят ту се спуска стремително надолу, ту стръмно се изкачва, ту заобикаля ниски хълмчета и се вие край тях. На две места се пресича с железния път. Срещата им е потресаваща, особено ако самият ти се возиш в някоя раздрънкана бричка. Прелезите са неравни и минаването през тях трябва да става много бавно, като да се усети достолепието на старината, докато всички в колата се тресат неудържимо. И тъкмо се радваш, че си минал през това препятствие, следва друго - задължително следват мостове - с еднопосочно движение. Единият е на ляв завой, другият - на десен. Първият е обикновен мост с железни парапети. Но другият! Именно това мостче ме очарова толкова в берковския път. То притежава трогателна красота. Доближите ли, непременно спрете, за да ù се порадвате. Спрете! Не се радвайте от колата, докато шофирате. Има опасност да пропуснете самото мостче и да излетите право в реката, защото пътят се гмурва между двата каменни парапета внезапно с остър десен завой. Затова отдалеч се вижда цялото мостче, стария каменен парапет, двата обрасли с високи треви, къпини и ракитак, брега на реката, на фона на величествен бор и могъщи чинари в полите на невисок хълм. Зад мостчето - мъничко огледално езерце, което едва удържа щурма на тръстиките и папура. Снимала съм десетки пъти това място. Минавам по три пъти седмично от там. Виждала съм го през всички сезони, във всякакво състояние, през всяко време. Но е най-красиво в края на зимата, в онзи застинал миг преди пролетта да замаже пукнатините по тази величествена картина. И ако се случи и да вали и сивите облаци да са стъпили ниско над перилата на мостчето, едва ли бихте забравили някога тази картина.
Както не мога да я забравя и аз.
Беше един такъв мрачен ден, когато зимата току-що си беше тръгнала, а пролетта още не беше дошла. В това време на безсезоние няма кой да надзирава небето и то върши големи поразии. Дърветата бяха голи и мокри, клоните им изглеждаха черни. Дъждът направо шуртеше, силен вятър захвърляше струите му порив след порив право в предното стъкло на колата. Чистачките бяха на най-бързата степен, но въпреки това, трудно се справяха. И тогава го видях. Не е тайна, че по берковския път винаги има стопаджии. И в двете посоки. Обикновено не вземам стопаджии. Те се движат винаги по двама-трима, а моята кола е двуместна. Пък и нося отговорност за товара, все пак в тези смутни времена... Но този беше друг. Беше нито млад, нито стар - някъде по времето, когато лятото си е тръгнало вече, но есента още не е дошла. Носеше дълъг черен лоден, такива не се носят от случайни хора. Изглеждаше чист, много чист. Това беше единственият му отличителен белег. Изглеждаше чист - отвън и отвътре. Времето не ми позволяваше да карам достатъчно бързо, а закъснявах и изобщо не намалих. Той гледаше с надежда, махна, до последно се надяваше, че ще спра - аз или някой, който и да е, просто човек... не можа да повярва, че отминавам, приклекна: "Стига, какви хора сте?!", каза жестът му. И не усетих кога натиснах спирачките, кога включих задна скорост и се върнах - иначе не карам така уверено назад - „Качвай се, няма да те чакам цял ден!" - се чух да казвам. Той първо не повярва, после искаше вероятно да попита дали не се шегувам, но накрая пъргаво скокна на седалката до мен.
- Само до Монтана мога да те закарам.
- Аз там и отивам.
- Спешна работа или закъса?
- Амии... човек не знае точно какво - спешно ли е да си изсушиш палтото в този студ, или да останеш сам на пътя е вид закъсване... Защо спираш?
Колкото и да бързам, винаги спирам да се порадвам минута-две на моята любима гледка - каменното мостче с бора и чинарите, надвесени над огледалното езерце. Казах му го.
- Мдааа - мостчето-убиец - проточи замислено той.
После. После четох дълъг списък с жертви на пагубната красота на това място. Вече не спирам да се радвам на красивото мостче. Но ако минете от там, непременно спрете. Спрете, преди коварното място да е отнело още нечий живот.
© Ели Лозанова Всички права запазени