Без Косвени Попадения
Без Косвени Попадения
Мразя нощите, в които си лягам в единайсет и стоя буден до пет. От преумора мозъкът вече не може да се изключи. Електрическите импулси прескачащи в главата ми са толкова интензивни, че карат очите да блестят в мрака. И да търсят...
Разрушителен парадокс, породен от прекалено голям капацитет време за мислене.
В хаоса има модел. Нищо изпуснато, нищо случайно.
Всяка мисъл е конкретна. За нещо, за някой, за някъде...
Противоречиво на твърдението, като светкавици, спомените ми поразяват винаги едно и също място. Хирургически прецизно, изрязват по една съвсем мъничка частица от мен всеки път.
Нищо излишно.
Сънувам – с отворени очи! Тези сънища са неподвижни. Диапозитиви на едно бълнуващо съзнание.
Ето, облаци и слънце. Ето те и теб – усмивка... Има даже и някакво проклето куче!
Ти си там... но теб те няма всъщност.
Сюрреализъм!
Улица и светофар. Свети червено! И хора. Хора бързащи, борещи се със сенките си, които им се пречкат в краката, дърпат ги за дрехите, преплитат се с ръцете им...
Очите ми се фокусират. Светофарът избледнява и се превръща в часовника върху телевизора.
Избавлението е близо.
Като болкоуспокоително, изгревът ще разлее наслада изпепелявайки очите.
Утрото, казват, било по-мъдро от вечерта.
Затова, без косвени попадения, нека този ден убие всичките ни вчерашни умирания.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Филип Филипов Всички права запазени
