Без Косвени Попадения
Без Косвени Попадения
Мразя нощите, в които си лягам в единайсет и стоя буден до пет. От преумора мозъкът вече не може да се изключи. Електрическите импулси прескачащи в главата ми са толкова интензивни, че карат очите да блестят в мрака. И да търсят...
Разрушителен парадокс, породен от прекалено голям капацитет време за мислене.
В хаоса има модел. Нищо изпуснато, нищо случайно.
Всяка мисъл е конкретна. За нещо, за някой, за някъде...
Противоречиво на твърдението, като светкавици, спомените ми поразяват винаги едно и също място. Хирургически прецизно, изрязват по една съвсем мъничка частица от мен всеки път.
Нищо излишно.
Сънувам – с отворени очи! Тези сънища са неподвижни. Диапозитиви на едно бълнуващо съзнание.
Ето, облаци и слънце. Ето те и теб – усмивка... Има даже и някакво проклето куче!
Ти си там... но теб те няма всъщност.
Сюрреализъм!
Улица и светофар. Свети червено! И хора. Хора бързащи, борещи се със сенките си, които им се пречкат в краката, дърпат ги за дрехите, преплитат се с ръцете им...
Очите ми се фокусират. Светофарът избледнява и се превръща в часовника върху телевизора.
Избавлението е близо.
Като болкоуспокоително, изгревът ще разлее наслада изпепелявайки очите.
Утрото, казват, било по-мъдро от вечерта.
Затова, без косвени попадения, нека този ден убие всичките ни вчерашни умирания.
© Филип Филипов All rights reserved.
