Безразличие

Затворя ли очи, цялото ми същество се поддава на болката. Адът в мен ме изгаря с такава сила, че нямам волята да си пожелая всичко това да спре.

За това вече не затварям очи. Държа ги широко отворени. Забранявам си да мисля, а сторя ли го неволно, разумът ми вече не търси изход, в него властва единствено самосъжалението. Казвам си: “ Не! Ти не си слаба! Ти не може да се предадеш! ”. Само тези думи ме крепят. Само те ме спират да не сложа край на мъката си. Осъзнавам, че не ценя живота си. Ако след час ме блъсне кола,аз ще посрещна със спокойствие образа на смъртта. Но аз винаги съм осъждала слабите и покорни души, неспособни да се борят до край. И аз като тях не намирам у себе си нужните сили за борба, но няма да се погубя.

Стоя без да помръдвам. Мислите ми минават една след друга, но нито една не докосва сърцето ми, нито една не ме трогва. Виждам хора, чувам музика, но всичко ми се струва някак далечно. Единственото, което чувствам е, че съм се отучила да чувствам. Сякаш и да убият човек пред очите ми, аз няма да трепна - толкова съм погълната от празнотата и безсилието. Заглеждам се в природата. Сякаш търся помощ от буреносните облаци, покрили вечерното небе и разбушувалото се море. А те са така безмълвни. Преди се възхищавах на красотата на природата. Сега усещам само нейното могъщество, и то не със сегивата, а единствено с душата си.

Чак сега забелязвам него…” Боже, нима съм ненормална! ”. Та аз имам всичко, за което другите копнеят през целия си жевот. Аз нося в сърцето си истинска, силна и при това споделена любов. Нейната искра би трябвало да ме пари отвътре и да насища миговете ми с емоция. Но защо не чувствам нищо? Имам те, ти ме имаш, ала не си ми нужен. Гледам те толкова мрачен, умислен. Опитваш се да ме успокоиш с мили думи, но не разбираш, че аз никога не съм била по-спокойна. Нямам нужда от утеха. Ти не можеш да спреш своите сълзи, а камо ли да изтриеш моите.

Мислех, че за да е щастлив човек, то той се нуждае само от любовта. Към нея съм се стремяла винаги и аз спечелих, аз я открих, аз бях щастлива…Но защо всичко бе толкова кратко? Преди имах всичко освен любовта, а сега имам нея, но нямам нищо друго. И тази убиваща мъчителна липса ме отдалечава и от любовта – единствената сламка, която ме свързва с живота.

Аз мислех, че пълно щастие няма, но го открих. Жалко само, че го загубих преди да осъзная какво притежавам. Също не вярвах, и че съществува такова нещастие, каквото изживявам сега…дори не, това не е нещастие, това е нещо много по-сурово и тежко, това е пълното безразличие. Дали ще умра или ще живея? Ако не съумея да се справя, то явно съм се оказала недостатъчно силна да съществувам в този свят на пороци и озлобление. И друг ще заеме мястото ми. Друг, който ден след ден ще разбере нерадостната истина за света. Дано той поне се справи. Дано съумее да съхрани душата си. И ако той победи, ако надвие страха и страданията, аз ще знам, че човечеството ще успее да се пребори, нищо че аз не съм успяла.

А исках да сторя нещо велико, исках да бъда полезна на някого, бях станала добър човек, бях готова да дам живота си за друг човек. А сега нямам сили дори да затворя очи…