Безразличие
Затворя ли очи, цялото ми същество се поддава на болката. Адът в мен ме изгаря с такава сила, че нямам волята да си пожелая всичко това да спре.
За това вече не затварям очи. Държа ги широко отворени. Забранявам си да мисля, а сторя ли го неволно, разумът ми вече не търси изход, в него властва единствено самосъжалението. Казвам си: “ Не! Ти не си слаба! Ти не може да се предадеш! ”. Само тези думи ме крепят. Само те ме спират да не сложа край на мъката си. Осъзнавам, че не ценя живота си. Ако след час ме блъсне кола,аз ще посрещна със спокойствие образа на смъртта. Но аз винаги съм осъждала слабите и покорни души, неспособни да се борят до край. И аз като тях не намирам у себе си нужните сили за борба, но няма да се погубя.
Стоя без да помръдвам. Мислите ми минават една след друга, но нито една не докосва сърцето ми, нито една не ме трогва. Виждам хора, чувам музика, но всичко ми се струва някак далечно. Единственото, което чувствам е, че съм се отучила да чувствам. Сякаш и ...