18.05.2011 г., 23:20 ч.

Безсмислено 

  Есета » Други
1470 0 4
1 мин за четене

 

,,Отлетяло време във нереално пространство, измислен живот във безсмислено време и празни надежди в заключена ракла''...

Така започна сутрешният ми ден, с тази мисъл, която тровеше съзнанието ми.

Мъжът ми се прибра от работа и най-официално ми заяви, че сме пропуснали живота си в един безсмислен брак, който ни е превърнал в слепци. Изгубени, скитащи по пътища без край и живот, изпълнен с разочарования. Как можех да опровергая думите му,  звучащи като най-голяма истина, изказана до сега. Залъгвахме се един друг в постъпки, които изобщо не отговаряха на вътрешните ни чувства. Безсмислено поддържахме един фалш и за огромна моя изненада това му решение ме правеше щастлива. Нито се интересувах къде ще отида, нито как ще продължи животът ми. Знаех просто, че съм свободна да избера сама своят път.  Но...

Всичките тези години, които ми се струваха като преминал нощен сън, някак ми тежаха. Не бях дете, което приемаше лъжата буквално за истина. Не знаех как ще ползвам  тази нова за мен свобода.

Обвинения не хвърляхме върху никой, защото годините ни бяха научили, че споровете ни водеха до безизходица, която изглеждаше точно като задънена улица. Жалкото е, че до правилното решение стигнахме, точно когато дойде и краят.

Притеглях на кантар хубавите и изтерзаните ни моменти и не успях да стигна до никакво заключение. Всичко бе първоначалната ми мисъл.

Надеждите, които градяхме, оставаха заключени и блуждаещи в решения, които променяха хода на съдбите ни. Всичко изглеждаше до навици и разбира се, обичайното - страхът от самотата.

Надеждата нямаше да промени решенията ни, затова тя просто бе изгубила смисъла си.

Всеки очакваше от другия да постъпи правилно, а всъщност правихме грешка след грешка.

Най-хубавото от всичко това беше, че нямаше странични, които да страдат от постъпките ни. Всеки можеше да поеме своя път, без да наранява никого. Но как се получаваше, че никой от двама ни не успяваше да издържи и минутка без другия, не разбирах. Дори и на края на света да отидех, аз бях в сърцето му и той в моето. Как се нарича това? Може би Любов или Омраза...

 

 

© Елeна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??