7.03.2006 г., 12:13 ч.
Болка
1 мин за четене
Април е.Падналия сняг постепенно изчезва в канала,под топлите лъчи на златистото слънце.Изчезва точно така,както изчезна и ти...А аз мислих,че любовта е вечна!Какво дете съм била!А може би трябваше да си остана дете,тогава поне бях щастлива!Вярвах в добротата,искренността,доверието...И най-вече-в любовта!
А сега?!Сега не вярвам в нищо.В нищо освен в болката,защото тя е всичко,което ми остана от теб.Болката и самотата,която тя ми донесе,са единственните неща,които ми напомнят,че съм жива!
А може би и тя ще си отиде,а с нея и спомена за твоите очи,за ласките и целувките,които жадувам със всяка частичка от тялото си.
Но ако тя си отиде наистина,какво ще ми остане на мен-нищо.Нищо,освен отдалечаващия се спомен за есентта,последната есен на моето детство.А може би и той ще изчезне,както всичко друго и тогава кой ще ми напомня,че съм още жива?Че дишам и че все още мога да обичам,ако не друго,то поне листата на дърветата,които капеха заедно с моите сълзи и сякаш цялата природа плачеше с мен и беше част от мъката ми.
Но нищо,аз може да изгубя всичко,но не и спомена за своята илюзия.Защото въглените на първата любов никога няма да изгаснат.В сърцето ми ще тлее жарта,чакаща някой да я пробуди,някой да разпали пламъка и да ми припомни какво значи щастие,усмивка и най-вече-обич!Някой който да ме подсети,че мога да живея и без болката по теб!
Но това си остава една мечта,а на мен ми се налага да се върна в реалността.Където ме чака сивото ежедневие,еднообразния живот,но най-нетърпелива да се върна при нея е болката,тя и нейната най-добра приятелка,станала вечна моя спътница-самотата...
А сега?!Сега не вярвам в нищо.В нищо освен в болката,защото тя е всичко,което ми остана от теб.Болката и самотата,която тя ми донесе,са единственните неща,които ми напомнят,че съм жива!
А може би и тя ще си отиде,а с нея и спомена за твоите очи,за ласките и целувките,които жадувам със всяка частичка от тялото си.
Но ако тя си отиде наистина,какво ще ми остане на мен-нищо.Нищо,освен отдалечаващия се спомен за есентта,последната есен на моето детство.А може би и той ще изчезне,както всичко друго и тогава кой ще ми напомня,че съм още жива?Че дишам и че все още мога да обичам,ако не друго,то поне листата на дърветата,които капеха заедно с моите сълзи и сякаш цялата природа плачеше с мен и беше част от мъката ми.
Но нищо,аз може да изгубя всичко,но не и спомена за своята илюзия.Защото въглените на първата любов никога няма да изгаснат.В сърцето ми ще тлее жарта,чакаща някой да я пробуди,някой да разпали пламъка и да ми припомни какво значи щастие,усмивка и най-вече-обич!Някой който да ме подсети,че мога да живея и без болката по теб!
Но това си остава една мечта,а на мен ми се налага да се върна в реалността.Където ме чака сивото ежедневие,еднообразния живот,но най-нетърпелива да се върна при нея е болката,тя и нейната най-добра приятелка,станала вечна моя спътница-самотата...
© Стефани Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
мерси
много сте мили и се радвам,че сте харесали есето ми -
Когато душата се е докоснола и вкусила от Любовта,тя говори по този начин!Иситнската Любов е жестока,но аз вярвам,че за всеки е отредено късче щастие с порция Хубава Любов!
-
Браво страхотно си отразила чувствата си...прекрасно те разбирам защото в момента се намирам в същото положение като теб...ужасно е да обичаш и чувствата ти да не са споделени...от все сърце ти желая успех...дано да си върнеш изгубената любов!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
са все там...
при любовта...
всички ли сме ...
така