Април е.Падналия сняг постепенно изчезва в канала,под топлите лъчи на златистото слънце.Изчезва точно така,както изчезна и ти...А аз мислих,че любовта е вечна!Какво дете съм била!А може би трябваше да си остана дете,тогава поне бях щастлива!Вярвах в добротата,искренността,доверието...И най-вече-в любовта!
А сега?!Сега не вярвам в нищо.В нищо освен в болката,защото тя е всичко,което ми остана от теб.Болката и самотата,която тя ми донесе,са единственните неща,които ми напомнят,че съм жива!
А може би и тя ще си отиде,а с нея и спомена за твоите очи,за ласките и целувките,които жадувам със всяка частичка от тялото си.
Но ако тя си отиде наистина,какво ще ми остане на мен-нищо.Нищо,освен отдалечаващия се спомен за есентта,последната есен на моето детство.А може би и той ще изчезне,както всичко друго и тогава кой ще ми напомня,че съм още жива?Че дишам и че все още мога да обичам,ако не друго,то поне листата на дърветата,които капеха заедно с моите сълзи и сякаш цялата природа плачеше с мен и ...