Седя на стола... Навън ще вали... Мисля за толкова много неща, а музиката само допълва загубените части на мислите ми... И ето - включва се и бас китарата... Отпускам тялото си и оставям мелодията и текстът на песента да ме заведат някъде другаде... В една мечта, в един сън... Вече вали... Кап, кап... Душата ми се пълни...
Едно време бях момичето, чиито очи никои не бе виждал. Но аз ги виждах всяка сутрин в огледалото, а после пак ги скривах... И не само тях... Криех цялото си съществуване.
Стъпвайки по асфалта, вятърът ме обгръщаше, с обещанието, че никога няма да ме пусне от студените си прегръдки. Аз нямах нищо против, дори ми харесваха ледените тръпки полазващи по мен. Не бях от тези, които се усмихваха, нито пък от „популярните“ момичета в училище... Бях себе си, някъде дълбоко скрита в този свят и харесвах това чувство на потайност. Вървях по едни и същи пътища постоянно, без да се питам къде отивах... Нали вървях все на накъде. Имах чувството, че нямам душа... (сърце със сигурност имам)... И това ме измъчваше... Повече от всичко... Търсех приятели, на които да споделя... Но тях ги нямаше. Просто една тишина в обществения шум... И тогава разбрах, че все пак имам нещо до себе си - болката... Искрена, без лицемерност, без подвеждащи думи... - една стая, чиито стени крещяха от празнина... Хареса ми... Хареса ми да имам приятел. И я опитомих... Всеки път, когато се докосвах до нея, тя ми благодареше с усещането, че съм жива. Горяща и помнеща бе тази болка... Настаних се в средата на стаята, която моята приятелка ми предлагаше. И така, наслаждавайки се на своето откритие, не забелязах, че всъщност седя в подвижен пясък... Потъвах, а се нуждаех все повече от Болката. Тя се превърна в моя хероин.
Тогава открих, че и болката лъже... Уж ми предлагаше свят за мен и нея, а открих толкова много други хора в този пясък, в който ме бе примамила... Но не обидата, че отново бях излъгана ме накара да се измъкна от всичко това... Срамувах се от себе си... От това, в което се бях превърнала... От това, което правех. И още се срамувам, че бях толкова слаба. Потопих света си в тъмнина и така не забелязвах какво причинявам на хората, които ги бе грижа поне малко за мен. Не видях, че те са ми подавали ръка, защото бях закрила очите си.
Сега лицето ми е открито. Хората дори харесват очите ми... Казват, че виждат сила в тях... Нима? Имам приятели, винаги съм имала! И болката още е тук, но е нежелана.
Човек трябва да се докосне до нещо за да види, че пари... Но можеше и без тези неща... Сега ръката ми е покрита от белези и всеки ме пита откъде са те, от какво... Не знам как да отговарям на тези въпроси, но не искам да крия пак части от себе си... Нека си седят тези белези - за урок са ми, че не всяка мисъл е добра идея. Знам, че някъде там, в шкафа, в едно кашонче лежи потникът, с които увивах ръката си всеки път, когато виках своята приятелка. И бръснарското ножче е там, и бинтът... Но вярата, че тези неща ми помагат, изчезна. Не ми трябва болка, за да знам, че съм жива. Пламъчетата, които откривам в сърцето си, ме обнадеждават, че не съм това момиче,..
Знаете ли какво... - светът е хубав. И то точно болката ни помага да го разберем - под каквато и форма да я срещаме. Просто, ако я нямаше тази приятелка, не бихме могли да различим щастието от нещастието, истинската от фалшивата усмивка... нас самите от останалия свят.
© Моника Иванова Всички права запазени