Седя на стола... Навън ще вали... Мисля за толкова много неща, а музиката само допълва загубените части на мислите ми... И ето - включва се и бас китарата... Отпускам тялото си и оставям мелодията и текстът на песента да ме заведат някъде другаде... В една мечта, в един сън... Вече вали... Кап, кап... Душата ми се пълни...
Едно време бях момичето, чиито очи никои не бе виждал. Но аз ги виждах всяка сутрин в огледалото, а после пак ги скривах... И не само тях... Криех цялото си съществуване.
Стъпвайки по асфалта, вятърът ме обгръщаше, с обещанието, че никога няма да ме пусне от студените си прегръдки. Аз нямах нищо против, дори ми харесваха ледените тръпки полазващи по мен. Не бях от тези, които се усмихваха, нито пък от „популярните“ момичета в училище... Бях себе си, някъде дълбоко скрита в този свят и харесвах това чувство на потайност. Вървях по едни и същи пътища постоянно, без да се питам къде отивах... Нали вървях все на накъде. Имах чувството, че нямам душа... (сърце със сигурно ...