Ready_4_whatever (Филип Филипов)
149 625
7.07.2012 г., 10:40 ч.

Болката на едно събличане 

  Есета » Лични
1749 0 8
2 мин за четене

Болката на едно събличане

 

 

 Падам бързо.

 Много бързо!

 Мишената е зададена, векторите – изчислени.

 Свободно падане с примеси за самоирония. Не от Олимп, а направо от космоса!

 Идвам – свръхзвуково.

 Преминала отвъд червеното, индикацията за температура вече е бяла. Дрехите се разпадат на молекули. Кожата се покрива с мехури, после почернява. Започва да се лющи на големи парчета...

 Изпарени, сълзите вече не настигат очите ми.

 Тялото се бори, гърчи се, накрая се предава и изпраща сигнал към мозъка – силен, агонизиращ, молещ, отчаян...

 Стратосферата се опитва да обезформи всяко едно нервно окончание, съществуващо в тялото...

 Стигайки до повърхността, не е останало почти нищо. Зажадняла за хладна забрава, една димяща, овъглена, смачкана и кървяща от недоизказани истини душа се впива в океана.

 20 000 левги надолу – отрицателна плаваемост. Сол, разяждаща раните...

 Казват, че най-голяма била болката на душата. А дори не е орган...

 При нея няма пълно изгаряне, не може да бъде дресирана, нито можеш да забършеш праха, наслоил се по нея през годините.

 Като пръстените на дърветата - можеш да видиш изхабеността ù единствено когато я разрежеш...

 Истината е гола, а душата е истинска само когато боли. И тази болка дали ни прави малко по-добри? Поне частино! Тя не се вижда, а е нещо, което може да бъде усетено единствено като отражение в очите насреща.

 Защото има ли нещо по-дълбоко, нещо по-грандиозно от това да покажеш голата си душа пред някого и простичко да кажеш: "Боли!"

 

 

 

 

 

 

© Филип Филипов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??