Болката на едно събличане
Болката на едно събличане
Падам бързо.
Много бързо!
Мишената е зададена, векторите – изчислени.
Свободно падане с примеси за самоирония. Не от Олимп, а направо от космоса!
Идвам – свръхзвуково.
Преминала отвъд червеното, индикацията за температура вече е бяла. Дрехите се разпадат на молекули. Кожата се покрива с мехури, после почернява. Започва да се лющи на големи парчета...
Изпарени, сълзите вече не настигат очите ми.
Тялото се бори, гърчи се, накрая се предава и изпраща сигнал към мозъка – силен, агонизиращ, молещ, отчаян...
Стратосферата се опитва да обезформи всяко едно нервно окончание, съществуващо в тялото...
Стигайки до повърхността, не е останало почти нищо. Зажадняла за хладна забрава, една димяща, овъглена, смачкана и кървяща от недоизказани истини душа се впива в океана.
20 000 левги надолу – отрицателна плаваемост. Сол, разяждаща раните...
Казват, че най-голяма била болката на душата. А дори не е орган...
При нея няма пълно изгаряне, не може да бъде дресирана, нито можеш да забършеш праха, наслоил се по нея през годините.
Като пръстените на дърветата - можеш да видиш изхабеността ù единствено когато я разрежеш...
Истината е гола, а душата е истинска само когато боли. И тази болка дали ни прави малко по-добри? Поне частино! Тя не се вижда, а е нещо, което може да бъде усетено единствено като отражение в очите насреща.
Защото има ли нещо по-дълбоко, нещо по-грандиозно от това да покажеш голата си душа пред някого и простичко да кажеш: "Боли!"
© Филип Филипов All rights reserved.
