Валеше сняг, натрупваше бързо. След половин час щеше да настъпи 2000-та година. Преди 15 дни бях станала майка, детето ми спеше, мъничко и беличко като снежинка, а аз, малко притеснена, чаках приятели да ни вземат с мъжа ми да отидем на НДК, където беше голямата веселба, за да посрещнем Новата година там! Дойдоха. Качихме се в ладата. Тогава имаха лада, тогава не бяха още женени, Васето и Инчето, тогава... Ладата не можа да запали - наложи се да бутаме... Тръгна, минутите течаха бавно... Беше дванайсет без двайсет...

Някъде пред кино "Петър Берон" двигателят на колата пак изключи. Пак излязохме да бутаме. Нямахме мобилни телефони, да звънна на свекървата да питам дали бебето не се е събудило, докато се тюхкахме... След пет минути напразни усилия, тръгнахме пеш към НДК. Веселба. Снегът валеше като невидял. Стигнахме в дванайсет без пет. Хората пееха, смееха се, пиеха твърд алкохол, за да се стоплят.

Беше ми трудно и объркано времето тогава. Приятелите ми заминават за чужбина, също толкова объркани в себе си... Няколко двойки се разделиха, "по взаимно съгласие"... Други се ожениха, а после се разведоха. Объркани и тъжни истории.

Гледам снимката от сватбата ми. На която сме с всички приятели с мъжа ми. Всички до един се завърнаха вкъщи, в България. Всеки от нас има нещо, за което се бори в живота си. Има нишка, има смисъл. Трудничко у нас, малко по-трудничко, откъдето и да е.

Един рожден ден на един от компанията ни събра отново. Е, не всичките, някои и не можем да ги върнем, освен в сънищата си и в мислите си, но ...беше почти като преди. Минахме през "Била"-та след Хиподрума и купихме пържоли за печене на скара, салати, купихме бира, безалкохолно и се качихме до хижа "Борова гора" на Витоша. Запалихме отвън огън, вътре приготвихме пържолите за скарата и разните салатки...и в разговори и спомени, в песни и майтапи нощта си премина. Навън, под звездите, незабравим приятен спомен с приятелите... А на сутринта чинно си платихме за легло в хижата, макар че леглата бяха непокътнати... Само дъщеря ми си отспа - на чистия планински въздух!

Днес всеки от нас си е свил свое гнездо. И ми се струва, че сме по-малко объркани отпреди. Макар животът да ни е притиснал. С различни професии сме, в различни занаяти. Но, обадим ли се един на друг, успяваме да се видим - за половин час, в китайския ресторант наблизо, помежду грижите и работата, или в Южния парк. Ето, задава се "Цвете за Гошо"... И е хубаво така. Някак не сме уплашени от света, въпреки че се пъчехме как ще го превземем. Приземихме се, ударихме се, вероятно още ще се удряме, но се научихме да се изправяме, и да правим по-уверени стъпки... И най-трудното май: да се усмихваме на живота си. И на себе си.

Защото се оказа, че не е съвсем вярно твърдението, че животът е това, което ние ще направим от него. Разбрахме, че има фактори. Икономически, социални, политически. Тук, и сега. И че моделирането на собствената съдба е илюзия. Но... има винаги едно "но". Има го онова хубаво "и въпреки това"... Въпреки това имам приятелите си, имам семейство, живота си. Имам всичко онова, което не може да се изкаже с думи, да се напише, което го няма в голямата История, по вестниците и не го предават по "Новините" (и слава Богу)...

"И все пак Тя се върти!" обичаше да цитира учителката ми по география великия астроном и физик в далечното социалистическо време, когато бях ученичка... Няколко години след моето завършване чух, че другарката Георгиева се е пенсионирала същата 1989-та и е починала в голяма мизерия...

"И все пак Тя се върти" е казал Галилео Галилей на духовниците и на своите съвременници, които вярваха, че Земята е център на Вселената и че Земята е плоска като тепсия...