БЪЛГАРСКИЯТ СТАЙНБЕК

НАПИСА „ФУСТАНЕЛА”

   ¨ За Атанас Липчев литературната критика ще пише тепърва, а авторът на „Тихият бял Дунав” ще бъде превеждан на много езици

   Не съм литературен критик, за да правя обстоен обзор или да оценявам професионално написаното от такъв талантлив български писател като Атанас Липчев, който си отиде от нас твърде рано и загубата за родната ни литература е голяма, но поне от позицията на читател не мога да устоя на изкушението да изразя мнение, което не претендира за изчерпателност и същевременно вероятно рискува да се повтори в нюансите си с написаното за творбите му досега.

   Спомням си, че, когато четях романа „Фустанела”, подсъзнателно у мен изплуваха образите на Стайнбекови герои. Осъзнах, че, както съм се възхищавал на майсторското повествование на Стайнбек, четейки „Улица консервна”, „Безпътният автобус”, „За мишките и хората”, „Гроздовете на гнева” или „Небесните пасбища”, така се любувам в момента и на това четиво. Странно чувство и странен паралел, но си беше така. И още го усещам по този начин. Всъщност, и Атанас Липчев, и Джон Стайнбек, макар и живяли в различни времена и писали на различни езици, си приличат по това, че са майстори разказвачи, добри познавачи на човешката душа, почерпили сюжетите си от самия живот. Героите на творбите им са обикновени хора, обичащи и страдащи, мечтаещи и разочароващи се. Най-ценното у тях е, че те са от плът и кръв; че, колкото и да са плод на творческа измислица, от тях лъха живот и истинност, струи една дълбока и неподправена човещина.

   С Атанас Липчев сме разменяли неведнъж мнения за нещата, които пишем, макар те да са твърде различни по жанр. Миналата година, в изблик на възхищение от прочетеното във „Фустанела”, една вечер звъннах на Наско и спонтанно му казах, че е българският Стайнбек. И това сега ми е до известна степен малка утеха – макар и капка утеха в бездънната мъка по загубата на писателя, човека и приятеля Атанас Липчев. И понеже той беше човек, който се притесняваше от всякакви хвалебствия по свой адрес, добавих, че е добре да си казваме открито и честно какво мислим един за друг и за сътвореното от нас, докато сме си още живи... Той ми благодари и се съгласи с мен... 

   „Тихият бял Дунав”, двете части на романа „Тежки пари”, романите „Крадци”, „Фустанела” и „Пътят към зимата” изригнаха като отприщена огромна стихия, таена у писателя през неговите 15 години мълчание след сборника му с разкази „Вълча любов”. Той не можа да види в ръцете си последния си роман – „Другият бряг на реката”, който сега е под печат и откъс от който бе публикуван в януарския брой на в.”КиЛ” от тази година, но ние, живите, ще го прочетем и ще разберем какво е вълнувало автора през последните месеци от живота му...

   Убеден съм, че за писателя Атанас Липчев и творбите му литературната критика ще пише тепърва, защото засега му е длъжница... Мисля, че романът му „Тихият бял Дунав” е препоръчително четиво за всеки нормален пълнолетен български гражданин, който умее да си служи с кирилицата. Романът няма аналог в съвременната ни българска литература и ми се струва, че след тази разтърсваща душата творба едва ли някой би имал дързостта да опита да подхване сериозна художествена творба, свързана с Белене, Скравена и майсторски водените успоредни сюжетни линии, олицетворяващи живота в България извън лагерите и в самите лагери на смъртта и човешкото унижение...

   Няма съмнение - времето не стигна на Атанас Липчев да реализира докрай носените толкова години идеи, да разпали бъдещите си творчески търсения и да ни дари с палитрата на един неподозиран „късен Липчев”, нарамил тежестта на опита и моженето, изкусно наситил сюжетите и повествованието си с още много пълни кошници със зрели – сладки и горчиви житейски истини. И съм сигурен, че, рано или късно, творбите на българския Стайнбек ще бъдат превеждани на много езици извън пределите на страната ни!

Ванилин Гавраилов