11.12.2022 г., 9:41 ч.  

Цената на мечтите 

  Есета » Философски
751 3 0
15 мин за четене

Стърчащите мачти на подредилите се на Голямата река кораби иронично наподобяват поредния зеленчук в неправилна форма, набоден от вечерната ни салата. Странното клатушкане на тези подредени в редица, заобиколени от малки корабчета баржи са в някаква изопачена реалност в едно полупрозрачно и призрачно нощно пространство. Те пътуват нанякъде и не успяват да достигнат своя безопасен кей в тази си нощ, а са останали в дремещо очакване на деня. Мъгливата реалност е лепкаво студено приветлива и недобронамерена към всички крачещи и забързани хора покрай почти безмълвните тъмни води на тази наша Голяма река.

 

Погледите на последните посетители в крайречната кръчма са нереално показващи своето щастливо очакване без да знаят какво е то и кога ще настъпи. Известното алкохолно опиянение помага на това ни усещане за някакво очакване на нещо, което дори не разбираме и не знаем какво е нито кога ще дойде при нас.

 

Нещата са разбъркани в такъв безочливо арогантен хаос, че дори неколкократните бързи опити да ги подредим в позната логическа известност ни поставят в трудно измерение на иначе уж простата задача, която многократно сме решавали. Каква особеност на това ни очакване и каква неуравновесеност на възможността ни да го поставим в обуздана възможност на случващото се. Каква ли е възможността да се подредят в така илюзорното ни звездно привличане и да ни покажат своята същност на пребиваването си в ситуация на пълна необратимост.

 

Тъгуват, боли ги.

И не знаят защо ги боли.

И не знаят защо тъгуват.

О, Скръб,

Която изпреварва Основанието си за скръб!

О, Болка,

появила се преди Причината за болка!

Ще дойдат Те –

Причината и Основанието –

ще се появят.

Макар и закъснели.

И двойна Скръб,

и двойна Болка

ще порази душата на Нещата –

защото е непоносимо тежко

да видиш как Причината за болка

е обезсмислила Самота Болка,

а Основанието на скръбта

се подиграва на Самата Скръб.

И ще заплачат пак Нещата.

„Плачат нещата“, Константи Павлов

 

Няма усещане нито за болка, нито за скръб – та те са изгубили вече своята човешка същност. Идват и си отиват в някакъв забързан рояк – подобно на коледни фойерверки, проблясващи в далечината. Все още имат своите цветни оттенъци, но нямат присъствието на своята потрепваща душевност и на крилата, с които поне да се опитаме отново да полетим. Крилата са останали вече само като някакви оттенъци на бялото и нямат сили да се отърсят от полепналата мръсотия върху тях. Напускащите сили на тези птици с изчезваща грациозност предвещават страшен и сигурен край. Дали и последните мечти вече безвъзвратно са отлетели в някое неосветено и неугледно място и дали ще имат сили да направят поне още един опит да се върнат при нас.

 

Не питай за цената на мечтата –

бори се, литвай, падай и умирай!

Носи я винаги напред – в ръката,

възкръсвай, ставай, искай и намирай!

Не я затваряй в себе си, в душата...

Изправен дишай, никога не спирай,

мечтай за радостта, за красотата.

С възторг и трепет, с вяра в чудесата –

тя ражда и умира и светлината,

с кръвта заплаща любовта и свободата.

Не питай за цената на мечтата.

„Не питай за цената на мечтата“, Людмил Янков

 

Небето е тъй мрачно – уж изпълнено с безброй звезди, а изглежда непрогледно неприветливо. Дори не е навъсено, а притихнало по неочаквано тъжен начин. Идва към нас всеобгръщащо и нищо не успява да попречи на неговото неочаквано и въпреки всичко – случващо се присъствие.

 

Безчет звезди се стичат в небесата,

на светъл пир призвани от нощта,

и в кротко упоение душата

заспива в златний скут на вечността.

Из „Смърт“, Димчо Дебелянов

 

Тишината е така пронизително навсякъде, че не можем да чуем дори приглушения звук на забравените да работят двигатели на корабите и клатушкащите се баржи, отседнали като на среднощна среща по фарватера на Голямата река. Светлинките вече са прикрили своето присъствие от гъсто пристигналата вечерна мъгла и само някакви неугледни силуети се влачат в тъмната реалност. Непростимо присъствие, което става свидетел на неизбежното пристигане на нещата.

 

Смъртта ще се разшета някой ден...

 

И не заради друг – заради мен!

За моето последно пиршество,

за моето последно тържество,

най-верните ми хора ще покани,

ще плисне черно вино в бели кани

и те за първи път без мен ще пият,

и горестно в сърцата им ще вият

избухналите спомени за мен.

 

Смъртта ще шета дълго този ден...

 

Сред моите другари и роднини,

като гостоприемна домакиня,

ще черпи тя с бонбони и със жито.

Но гостите ми все ще бъдат сити –

и няма да ядат. Не, те ще пият

и яростно в сърцата им ще вият

вилнеещите спомени за мен.

 

Смъртта ще шета дълго този ден...

 

Ще шета чак до оня миг, когато

се спусне ален облак от луната

и нежно с родна пръст ме припокрие...

 

За този ден, аз искам – днес да пия!

Приятели, седнете днес до мен!

 

Смъртта ще се разшета в близък ден...

„Смъртта“, Чавдар Тепешанов

 

Преди да прелеем с червено вино влажната пръст на отиващите се мечти се опитваме в някакво световъртежно присъствие да съберем всички ненадейно пристигнали образи. Деца тичат подир колички, други деца плачат за това, че не сме купили тортата на близката витрина, която няма дори да пробват, изпуснато хелиево кълбо от балони отлита в многоцветно съчетание и твърде бързо се загубва някъде, пейките в парка са пусти и само тук-там приседнали хора с цигара в уста подритват насъбралите се листа около тях, пороен дъжд намокря всяка част от прогизналото ни тяло и нито частичка влага в очите, която да сподели тъга. Картините, които са цветни, са съвсем беззвучни, въртят се в бърз бяг около нас и не определят нито мястото, нито времето. Несполучливите опити да влезем в тази измислена, но много постоянна реалност, леко започва да ни кара да бъдем притихнало неспокойни и без сили да спрем това бързо движение на сменящите се картини.

 

Започваме като в транс заучени приготовления без да усещаме дори пръстите на ръцете си. Мисълта ни отказва да приеме случващата се реалност и оставя всичко за по-късно. Късното ще бъде болезнено прикрита болка от пристигналата нелепост, която не успяхме да посрещнем по правилата на останалото ни парадното достойнство и вече неискащи прикриваме с чувство пристигналата безпомощност.

 

Недокоснат и слънчев,

януарски ден

носи пак неотлъчна

ранна мъка за мен.

В най-тревожната зима

и най-белия сняг

ясно, необяснимо,

виждам траурен знак.

И жестоката горест

с бледи думи теша.

Зрее някаква повест

в мойта жива душа...

Тъмна сянка се спира

на студения праг.

Черен кон ли умира

там на белия сняг?...

Няма вече двуколка,

няма шеметен бяг.

Само черната болка

върху белия сняг.

Детска мъка извира

от далечния мрак...

Черен кон не умирай

върху белия сняг!

„Не умирай“, Павел Матев

 

Имаме нова неискана реалност, която трябва да лекуваме с интимните си молитви и в безконечна разпра с несправедливо настъпилото време на тази черна болка. Отбягваме появилата се черна сянка, потръпваме от пристигналата студенина, но обзелата ни безчувственост ни помага да не я усещаме. Налага ни се да съберем мечтите си в болка и да ги покрием в черна жалейка, която погалваме с останалата ни последна нежност. Прощален поизстинал хляб раздаваме на всички каменни лица, които нямаме сили дори да чуем. Няма как да приемем тяхното състрадание, защото вече няма да има двуколка и шеметен бяг, а детската мъка е толкова силна и дошла с безчувствения поглед на леденото ни лице.

 

Отиде си.

И беше време.

И с мен е тъй.

И ми е мъчно.

И права си.

И е съвременно.

Очаквах го.

И ми е мъчно.

И е Любов.

И все я няма.

И има друг.

И ми е мъчно.

И има друга.

И сме двамата.

Отивам си.

И пак е същото.

„Равноденствие“, Александър Белчев

 

Вече тръгнахме към пълното всеопрощение на греховното ни съществуване в очакване на своето ново възкресение. Някак е по-лесно да си останем само с първото ни рождение.

 

проф. д.н. Венелин Терзиев

© Венелин Терзиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??