Отваряш очи, събуден от някого или алармата ти напомня, че е нов ден.

Добро утро! Поглеждаш през прозореца с чаша горещо кафе в ръка. Денят е хубав. Чуваш чуруликане на птичка и се усмихваш. Хора минават забързани, всеки по своите задачи. А твоят ден е изпълнен с нови предизвикателства и нови възможности. И ти си готов да ги приветстваш.

Събуди се. Не такава е действителността ти.

Добро утро! – Че какво му е доброто? – питаш ти навъсен, че днес отново си на работа. В почивен, уж, ден. Пиеш си кафето, поизстинало и не както ти харесва, но нямаш време да се оплакваш. Гледаш през прозореца. Отново ще вали и това не помага особено на сутрешната ти сприхавост. Виждаш хора, минават забързани и те така замислени и навъсени. А денят, който те очаква, няма да е лек. Колегата ти точно сега е решил да си вземе отпуск и всичката работа пада на твоите рамене. Но какво пък, шефът ти няма да отбележи двойната ти работа и няма да ти даде така желаното повишение.

Добро утро! – Че какво му е доброто?

Ето, пак е ден. Да, нови възможности те очакват. Усмихни се, нали си се събудил. Не е пролет, както ти се иска на теб, но можеш да намериш красотата и в мрачното време. Какво? Не ти се занимава с глупости?

Оправяш се за предстоящия ден. Поемаш си дълбоко въздух, надявайки се днес да е по-различен ден. Поглеждаш се в огледалото. Въздъхваш тежко и извърташ поглед. Сам знаеш, че си пропит с малки лъжи, надежди, попарени мечти. Не така си беше представял живота си преди 10 години, нали? С детския си ентусиазъм беше строил замъци в небето, беше готов да преброиш песъчинките по плажа, беше готов да превземеш света. А какво стана? Реалността те хвана за гушата и ти се предаде, защото така е по-лесно. Оставяш се да бъдеш изцеждан всеки ден. Но какво пък? Това няма да продължи още дълго. Само до края на живота ти. Нямаш сили и да се усмихнеш, нали? Нямаш сили и да помечтаеш малко. Недей така. Винаги има време за малко откъсване от това, което ти се случва. Нали искаш да избягаш? И какво искаш? Да си пак дете. Разбираемо. Тогава нищо не зависи от теб. Никой не очаква нещо велико от теб. Но нали пак ще дойде този момент, в който ще трябва да избереш сам? Ще дойде времето да оправдаваш някакви очаквания. Ще му мислиш тогава. Да, ама не. И тогава така каза. И какво стана? Сега работиш нещо, което не ти доставя удоволствие, не харесваш шефа си, колегите си смяташ за ужасни, но им се усмихваш. Всеки ден лицемерничиш, но си казваш, че е за добро. А какво стана с онези детски принципи? Нали смяташе за грешно да се преструваш? Защо тогава сега си толкова добър актьор? Да, ситуацията го налага. Не е ли това просто поредното оправдание? Къде е човекът, когото обичаш? На работа? Нощна? Не можете да свържете двата края. Кога за последно погледна любимия и откри онзи прекрасен блясък в очите? Преди години? Но защо? О! Изгубил се е още преди време. Сигурно много ти липсват старите дни? Доизживяваш живота си? Но не си ли прекалено млад, за да говориш така?

Действителността те притиска и не можеш да дишаш. Тогава защо пушиш толкова много? Помага ти да дишаш свободно. Огледай се. Какво виждаш? Тъга? Всеки е тъжен понякога. Помисли си и се сети за нещо хубаво. Нещо, което те кара да се усмихваш. Младежките ти години. Казваш, че си купонясвал доста. А сега? Не. А защо спря да се забавляваш? Къде изчезна авантюристичното ти Аз? Нямаш време? Отпуската ти е твърде кратка и вършиш всичко онова, което си отлагал. Но защо просто не напуснеш? Няма какво друго да вършиш. Мислил си за учене, но не ти стигат парите.

Усмихни се. Беше толкова весел човек. Хлапето в теб завинаги ли изчезна? Порасна бързо детето в теб. Не си ли се предал твърде бързо, твърде лесно?

Погледни се отстрани и ми кажи какво виждаш. Не се обиждай, защото не е вярно. Не си жалък, просто действителността те е отнесла и източила живеца в теб. Виновен си само за това, че си слаб. Но какво пък? Кой не е слаб? Но спри да гледаш толкова песимистично на случващото се с теб.

Второто ти кафе за деня, а още е преди обяд. Колко още са ти необходими, за да издържиш деня? Не ги броиш, а? Толкова много кафета си изпил, не се ли питаш дали не си развил зависимост към кофеина? А защо и не се научиш да гледаш на кафе? Пробвал си се? Не ти се е получило. Не се ли замисли, че може би не си отворил съзнанието си  не си се освободил наистина от ежедневните проблеми, за да можеш да получиш някакви отговори? Може би си се стегнал прекалено много и си забравил как да бъдеш самия себе си, нали вече си някой друг, за да се харесаш на този, от когото зависи работата ти. Кариерист ли си тогава? Нали не се издигаш в йерархията в службата ти? Тогава защо ти пука толкова? Материалист ли си? Как не? Трябва да ядеш нещо. Но май си свикнал само с огризки. Не принизявай така! Всеки заслужава повече, стига да се бори и да го иска достатъчно силно.

Подреди сега всичките си приоритети по важност.

Браво! Парите са ти първи. И после ми говори, че не си материален. И аз съм, но ти си прекалено зависим. Прав си. Все още съм грижа на друг. Мислил си и ти за деца. Искаш хубаво детенце някой ден. Ах, готов си дори да започнеш работа на три места, но да си имаш здраво детенце. Не мислиш, че ще си добър родител. Тогава защо искаш да имаш дете? Дано не е, за да запълва празнините в живота ти! Твърде жалко ще е. Не, не се съгласявам с това, че си жалък. Мен питаш каква е формулата да си добър родител? Не започвай пак с парите. Да, те са важни дотам, че да имаш какво да ядеш и от време на време да не се лишаваш от глезотийки, но не мислиш ли, че си станал твърде материален? Лишаваш картината на живота ти от цветове. Затова всичко ти се струва скучно, еднообразно, сиво. Кажи ми честно, защо спря да се усмихваш? Защо пусна детето в теб да си отиде? Защо се предаде толкова лесно?

Попита ме каква е формулата за добър родител. Лесно е. Да запазиш детското в себе си. Онази чистота и искреност, която притежават само децата. Престани да лицемерничиш, да броиш недостатъците, както твоите, така и чуждите. Светът ще ти се стори далеч по-красив, ако се отпуснеш малко. Отвори малко себе си. Забавлявай се. Никой не иска стегнат, скучен и сив човек. Усмихни се. Не се лишавай от малките неща, от на пръв поглед дребните радости.

Опитай се да извикаш отново детето в себе си. Какво каза? Не ти се бори? Но защо? Нямаш сили. Бори се за него!

Животът ти е платно. Не оставяй околните да решават какво да има нарисувано на него. Ти си художникът. Само ти можеш да запълниш платното си. Използвай цветовете, но не го прави минорно. Достатъчно много сивота те заобикаля, за да я пренасяш в твоя свят. Но за да получиш резултат, който след време ще те накара да се усмихнеш доволно, поглеждайки към платното на живота си, трябва да се освободиш от терзанията си като – Ами ако...? Но дали? Само ако бях... Да, само ако беше, щеше да е друго, но не съжалявай за изборите и решенията си. А се стреми да са такива, че да има по-малко ако-та и дали-та след това.

Е, ще се бориш ли за хлапето в теб? Да? Радвам се за теб! Но знай, няма да се научиш изведнъж да бъдеш с детска душа отново. Просто се опитвай да загърбиш лицемерието, жаждата ти за още. Върви напред. Стъпка след стъпка, но само напред. И не забравяй усмивката, онази искрената, чистата. Онази детската.

Та, какво казваше? – Добро утро!