Какво очакват другите от мен? Какъв съм в техните представи? Как да живея удобно с другите, не забравяйки също и себе си? Към какъв живот да се пригодя, за да почувствам истинско удовлетворение?
Аз съм сравнително млад човек. Работя и се старая и да уча по нещо. Живея в малък български град и отпивам жадно това, което се случва в света и по непознати за мен места. Истински копнея някога да почувствам топлия бриз на далечните южноамерикански плажове, да видя подскачащо кенгуру в австралийска пустиня, да чуя незабравимите мелодии на индианските песни. Но днес съм доста объркан. Какво е моето бъдеще? Неясно. Чувствам се сам и изоставен, живеещ в общество, което в голяма степен се интересува предимно от материални придобивки, власт и развратна показност. За какво да се боря в този свят? И ако и навън хората и светът са устроени по този начин, накъде отиваме тогава? Често се замислям за това. В най-светлите си и далечни мечти желая да работя в полза на хората, да дарявам надежда на болните, хляб на гладните, утеха на самотните. Но как мога да постигна всичко това? Истината е, че се чувствам като чужденец в собствената си държава. Никой не се интересува от младите и способни хора, всеки иска да те унизи и погълне онова, което сам си сътворил. Ето защо младежта се губи нейде из чужбина и забравя тази, като че ли застинала някъде по времето на Османско робство страна. И защо ли да се връща?
Имаме славно минало, към което обръщам поглед и се изпълвам с гордост и уважение. Прекланям се пред Кирил и Методий, дарили онова, без което сега едва ли бихме се наричали българи. През отминалите векове има редица велики личности, пожертвали се за съществуването ни днес. Но сега кой ще го оцени? Именно от миналото можем да черпим високи идеали, които днес ми се струва, че напълно отсъстват от живота ни. Все едно, че светът е изхвърлил в кошче за боклук идеалите си и моралните ценности някъде в края на миналия век и днес очаква само да се роди и да умре. А какъв ще бъде пълнежът между това? С какво да запълним празните страници на ежедневието си, освен в очакване на нещо или някого, който никога няма да дойде. Чудя се как да продължа така, във вечна измама, неспирно страдание и банална суета. Как да открия истинските неща в този живот? Как да обичам, да създам семейство, да направя онова, за което съм сътворен? На кого да се моля? На бог,чийто център днес се измества и заема една празнично-прикрита измислица. На кого да споделя, на кого да се оплача? Хората искат само да те изстискат и получат само онова, което ще ги впечатли. Къде изчезна истинският свят? Кога забравихме, че Бог ни е създал да се обичаме и да попълваме празнините в себе си само и единствено чрез сродна душа? Откога си мислим, че по света няма зло, войни болести и глад? Как можем да сме сигурни, че и нашият ближен не страда? Как да се събуждам всяка сутрин, вървейки по един пуст, механичен път, превръщайки се бавно, но сигурно в полуробот, с полуусмивка и полужелания? Как да заспя, знаейки, че съм сам и безсилен, обезверен от чуждата апатия, погълнат от собствената си слабост?
Прелиствам книгите с уважение и им благодаря, че са скътали за мен малко прашна светлина, която да блести в морето от безвремие и безпространственост. Прекланям се докрай на хората, пожертвали се изцяло на другите: Евита Перон, Оскар Шиндлер, Майка Тереза (това е само малка част, но днес са най-ярките ми примери). Живеейки в една антикултурна страна, искам да бъда като тях и да се пожертвам, макар и грозен от опасността да бъда обезглавен, подобно на моето вдъхновение.
(Благодаря Ви, ако сте отделили от времето си, за да прочетете.)
© Златко Тошков Всички права запазени