Светлинки... малки, нежни. Кристални и блещукащи.

Обляни в сълзи.

Красиви, чудновати...

Прокълнати.

Замечтан. Поглед зареян. Далеч.

Някога.

Но не сега.

Живот, мечти. Слънце.

Но не сега.

Разпиляни коси. Вятър, тъга. Последен дъх. И тишина. Плахи детски ръце. Протегнати, но към чудовище. Тиха молба, в отговор - ругатня.

А то молеше... Само за тишина. Но вече ни дума. Само чудовището още ръмжи. Кълне. А то беше дете. Обикновено дете, но с повече мечти.

Сринати. Безсмислено и злобно стъпкани. Сега то играе в прахта им. Плаче. Плаче и пее. Напява тъжна, печална песен. Стиска в шепички куп прах, изплъзваща се от бледните ръчички. Сякаш игра със счупена играчка. Малки, студени пръстчета, играещи с изпепелени мечти. Пепел от рози. Пепел от стремежи. От надежди. Дори в пепелта и въглените стъпкани. Всяка искрица грозно заплюта. Груб поток от злобни, безсмислено жестоки думи. Премиерни наказания. Живот по указания...

И следващата играчка - счупена... Докога...? Може би, докато детето не порасне и вече няма нужда от играчки.

И този ден ще дойде. Глух тътен. Стегнато до болка сърце. Очи, подути до слепота.и порасналите, но все още нежни ръце, треперещи. Зареян поглед пак. Но без мечти. Без стремежи. Просто живот по поток. Еднообразен. Безсмислен?

Не.

И пак дете. Но усмихнато. Топъл поглед, мила прегръдка. Детски пръстчета, свити в майчина длан. Малки ръчички, свити около тези на предишното дете.

Очи - искрици... Това е бил смисълът!

ПС: Посвещава се на всички онези деца, които раснат в насилие, които лягат и стават със сълзи в очите, както и на всички тези родители, които не виждат мъката на тези деца.