„Да бъдеш или не - това е въпросът”. Това е въпросът, който си задава Хамлет, това е въпросът, който измъчва всеки от нас, това е въпросът, чийто отговор вероятно никой никога няма да намери. Тогава защо съм започнал аз, една незначителна пионка в огромната игра на „Не се сърди, човече” на Вселената, да разсъждавам върху този въпрос с главно „В”? Защо търся отговор, при положение, че никой досега не е успял да намери такъв?

Ето, даже тук аз съм изправен пред дилема. „Да пиша или не? Какъв е смисълът?” – това са въпросите, които моята особа си задава в момента. И отговорът е: да пиша! И ще пиша!

С каква цел ли? Ами всеки от нас трябва да намери собствен отговор на този въпрос. Отговор за него самия. Защото отговор, който да удовлетворява всички просто няма.

Сега, предполагам, тук трябва да направя някакво размишление, което да разтърси и потресе всички ви. Ами няма. Съжалявам. Само ще ви разкажа един сън.

Това не е весел сън. Не е и тъжен. Това е просто сън, който най-безцеремонно се натресе една вечер в главата на автора на това есе и пререди другите сънища, които се бяха наредили на опашка да влязат.

Сънувайки как хипопотами люпят семки и обсъждат боксов мач, моята персона беше издърпана от съня по най-груб начин, без да разбере даже кой е спечелил боксовия мач. Посегнах накъм телефона да звънна на 166 и да съобщя за отвличането ми, но... телефон нямаше. Нали все пак това беше просто сън? Но някак си вече нямах усещането за „просто” сън.

Осъзнах, че се рея из безграничния Космос. Около мен блещукаха милиони, не, милиарди звезди. Огледах се и не можех да повярвам, че съм на това място.

-Красиво е, нали? – изрече нещо зад мен. Обърнах се и видях една фигура. Тя беше слаба, висока, с черна качулка и черни дрехи, и носеше остра коса.

-Д... да... – промълвих аз.

-Колко жалко, че хората го осъзнават чак когато умрат, нали?

Въпросът ме шокира. Изведнъж усетих, че гърлото ми е пресъхнало и че треперя целият.

-Аз... аз мъртъв ли съм? – чух собствения ми глас да пита.

-Хъм... интересен въпрос. И да, и не. Да кажем, че в момента си на границата.

-На границата между кое и кое?

-Между живота и смъртта, естествено.

-Какво правя тук?

-Тук ли? Няма никакво тук. Няма и там. Ние сме никъде. В този момент съществува само и единствено „сега”.

Не знаех какво да кажа. От тази словесна атака бях туширан, даже бях изпаднал в нок-аут. И затова реших да рискувам:

-Я пак отначало?

-Грешка! - каза съществото, което вече ще наричаме господин С.Мърт, за по-прегледно – Защото няма никакво начало. Няма и край. Няма нищо друго освен сегашният момент. И ти, в рамките на този момент трябва да направиш едно едничко нещо.

-И то е...? - попитах аз.

-Да вземеш решение. Защото, виждаш ли, съдба не съществува. Съществува само низ от решения. Някои - прости, други - сложни. Но най-често всичко зависи от привидно най-простите.

-Мога ли да те попитам нещо? - с надежда казах аз.

-Да. Но само едно.

-Добре... - казах аз, прочистих си гърлото, пожелах си късмет и започнах - Виж сега, имам да пиша едно домашно по литература, а си нямам никаква идея какво да пиша. А ако не го предам утре, съм мъртъв!

-Ти и сега си мъртъв - услужливо ми напомни господин С.Мърт.

-Да де, ама тогава ще съм още по-мъртъв - запелтечих аз.

-Хайде, питай.

Стори ми се, че в тона му долових намек за скука, и изплашен избълвах:

-Какъв е смисълът на живота? И има ли смисъл изобщо? Защо живеем? Има ли някаква висша цел, или сме просто несполучлив експеримент на извънземна цивилизация? Или, казано с други думи, да бъдеш или не?

Господин Мърт погледна косата си замислено. Прокарвайки костеливия си палец по острието, той каза:

-Това не беше един въпрос, а точно пет. И нищо не ме спира да не ти отговоря на нито един от тях...

Последното увисна във въздуха като острието на гилотина над главата ми. Поех си дълбоко въздух и зачаках. Не ми се наложи да чакам дълго:

-... но аз няма да го направя. Приеми го като милосърден жест.

Шумно изпуснах събралия се в дробовете ми въздух. Заедно с него изчезна и напрежението ми.

-Така... откъде да започна... Откъде да започна...

Фигурата замахна с косата си. Всичките звезди, планети и галактики около мен се забързаха със шеметна скорост. Имах чувството, че целият Космос се е затичал в неизвестна посока. Но не се движеше Космосът. Движехме се ние.

-Виждаш ли с каква скорост се движим? - попита ме С.Мърт учтиво. Само кимнах, защото имах чувството, че ме хваща морската болест. Само да бях се опитал да кажа нещо, и някое извънземно на някоя планета щеше да разбере какво бях вечерял преди да си легна. И нямаше да му хареса.

-Това е скоростта, с която преминава един човешки живот. Виждаш ли звездите, които подминаваме? Блясват за по-малко от секунда и изгасват. Така става и със всички радостни моменти, така става и със всички тъжни моменти. Така става и със самия живот-изгрява и залязва за невъобразимо кратко време. И после остава само прах.

Стегнах се и отвърнах унило:

-Значи наистина няма смисъл...

-Знаеш ли какво се пита самоубиецът, преди да скочи от прозореца на 15-тия етаж?

-Не... - промълвих, изненадан от въпроса.

-Хъм... откъде ли ще знаеш... Но аз знам. Знаеш ли защо? Защото съм там, вътре, в главата му. Защото той знае, че там долу не го чака студеният асфалт, а го чакам аз. И той се пита: ”Да скоча ли или не?”. Което е същото като „Да бъдеш или не?”. Или като „Животът има ли смисъл?”. Или пък като „Живота заслужава ли си?”.

Но ще ти отговоря аз. Да, има смисъл! Да, заслужава си! Аз, който никога не съм бил и няма да бъда човек, ти го казвам! Послушай ме! Бъди! Живей! Съществувай! Защото само така можеш да откриеш сладостта и горчивината на живота. Защото само така можеш да откриеш своята цел. Защото само така ти ще си взел правилното решение.

Изведнъж осъзнах, че той се е приближил до мен. Беше свалил качулката и аз гледах право в лилавите светлинки, които мъждукаха в очните му кухини.

-И още нещо. - каза той.

-Да?

-Знаеш ли защо повечето скачат?

Усещах, че започвам да се отдалечавам. Знаех, че скоро ще се събудя, а не исках. Защото, колкото и да не искам да го призная, компанията на господин С.Мърт ми беше приятна. Е, доколкото може да ти е приятна компанията на един скелет.

-Защо? - изкрещях аз, защото той беше вече далече.

Но той нямаше нужда да вика. Думите му ме посрещнаха като ударна вълна.

-Защото повечето са слаби. Не успяват да се справят с изпитанията на живота. А в това е най-сладкото. Няма по-приятно нещо от това да умреш спокойно, знаейки, че си победил живота в неговата собствена игра. Че независимо от това колко неприятности ти е причинил, независимо от това колко пъти си падал, ти всеки път си се изправял, изсмивал си се в лицето му и си продължавал напред.

И знаеш ли какво друго? Докато самоубиецът пада, той осъзнава грешката си. Осъзнава, че да си жив е най-голямата награда, която може да получи. И винаги се моли за втори шанс. Но никога не го получава. Защото да живееш и само веднъж е привилегия. Привилегия, която не трябва да прахосваш.

Усещах, че доближавам тялото си, че скоро всичко ще свърши. И тогава до мен достигнаха последните му думи:

-Ааа, да, почти щях да забравя. Кажи на учителката си по литература, че ако не ти пише отличен, ще съм мноооооого ядосан.

Колкото и да ви е странно, мога да се закълна, че последното нещо, което чух преди да се събудя, беше смях.

Събудих се целият в пот. И написах това. Но едва успях да го сглобя, защото помня само откъслечни неща. Не помня всичко, което ми беше казано. Но, предполагам, това е последният коз в ръката на Живота - не разбираш смисъла му преди да е прекалено късно.

Но къде се отплеснах - това трябваше да е есе за Хамлет, за „Да бъдеш или не?”, пък аз ви напълних главите със глупости за господин С.Мърт.

Нека все пак ви кажа нещо. Аз намерих отговора. Аз намерих моята цел. И моят отговор е: ДА! ИСКАМ да бъда! ИСКАМ да живея! Защото си заслужава!

Сега трябва ти да намериш отговор. И знам, че ще го направиш. Сега, в този момент ти ще вземеш правилното решение, нали?

Е... какво чакаш? Решавай!