Да бъдеш или не...

Ще насоча вниманието към един факт.

Една от първите идеи, съпътстваща появата на хората и цивилизованото човечество е идеята за лично безсмъртие. Тази идея е свързана с погребенията и с превръщането им в грандиозни ритуали още в древните цивилизации – траки, Месопотамия, Египет... Умира тялото, но душата (психиката) остава и продължава да живее в друг свят. Оставям настрана заблудите, споровете, религията и противопоставянето на философските системи. Безпорно е масовото желание за безсмъртие, не просто още няколко години живот, а безсмъртие, като безкрайност и вечност. Как ще удовлетворим този стремеж, тази дълбоко вкоренена необходимост на съзнателно и подсъзнателно ниво е съвсем друг въпрос, който се нуждае от задълбочен и внимателен анализ.

Въпросът тук е: Как да си обясним това явление – тази първичност на идеята за лично безсмъртие!?

Моят отговор е следния: Вгледайте се в законите...(Не законите създадени от хората и утвърдени с укази.) Вгледайте се в природните закони.

Не посочвам просто формули и зависимости...назубрени и неосъзнати. Говоря за фундаменталните закони, но не като формални изрази, а почувствани с разбиране и с усещането за пътечките между тях. Забравете за тъй наречените парадигми и непреодолимите дълбоки ровове между тях, защото така се строят непрестъпни граници, които ги няма в природата.  Не е никак лесно, но ако го направите, ще открие зашеметяваща с простотата си и яснотата си картина.

Всички контури и преливащи един в друг цветове на тази природна, умозрителна картина имат посока и тя е ярко и категорично очертана. Не е важно как ще го наречем: посока, тенденция или стремеж...цел или преследван резултат.

Всичко в света се ражда в противоречивото единство на промяната и запазването. И не промяната трябва да ни вдъхновява и да предизвиква възхищение и еуфория..., а запазването. Стремежът към съвършено запазване задължително минава през промяната, докато промяната сама по себе си може да бъде понякога просто разрушение и нищо повече. Запазването има градация – запазващо се, по-запазващо се...най-запазващо се. Запазване...по-съвършено запазване...най-съвършено запазване. Логично е да се запитаме: а има ли запазването горна граница!? Това е чисто теоретичен въпрос...нека за малко го оставим в страни. Достатъчно е да осъзнаем, че ако има безсмъртие, то дефинитивно означава запазване. Нещо повече, то не просто запазване, нещо близо до горната граница на запазването, т.е. безсмъртието е свръхзапазване.

Природата, Вселената е направила подарък на всичко и всички, които по някакъв начин са се появили в света. Предоставила е в аванс възможността на всичко съществуващо да докаже едно единствено нещо – че може да съществува не само сега, да бъде, да го има, да съществува вечно! Времето проявява с кристална яснота, кое нещо в света колко е устойчиво и колко е съвършено!?

Не успее ли да докаже стойността на своето битие с реално запазване, нещото се разрушава и изчезва. То е поредната спонтанна неуспешна сглобка...,която трябва да потъне в небитието, защото не е достатъчно съвършено. Обаче възникват и достатъчно съвършени неща, които устояват на всички опити да бъдат разрушени. Разрушителните процеси не липсват...напротив, те са заложени във фундамента на материята и напират както от вътре, така и от вън, и удрят по най-слабите и уязвими места. Топлината винаги „тече“ от топлото към студеното и се разсейва. Точно затова, винаги е за очудване как в този свят все пак възникват устойчиви и запазващи се неща. Нещо повече, когато съвършенството премине определен праг, се оказва, че никакви процеси (фундаментални или локални) не могат да сринат и унищожат наличното нещо и то придобива ново име – свръхзапазване.

Някои философи изразяват тази позиция така: Светът е изграден от системи ( не просто от атоми и енергия!), „ ...съществува универсална борба между системите. В тази борба се разрушават неустойчивите системи, а остават само устойчивите и те предават на света неговия облик.” (Георг Клаус)

Вселената е своебразен инкубатор за свръхзапазване... и вечност. Само този, който го постигне, определя законите – своите и на света.

Човекът и човечеството имат заложби за това, защото притежават съзнание. Осъзнавайки себе си и света, хората желаят и се стремят към безсмъртие. Безсмъртие, разбирано като вечност, т.е. като свръхзапазване. Психиката на всеки човек е Вселена, повече или по-малко адекватно възпроизведена обективната Вселена с всички нейни закони. Не е възможно съзнателно или подсъзнателно психичната Вселена да не възпроизведе стремежа към свръхзапазване на обективната Вселена и да пожелае безсмъртие. Но това състояние не може да се поднесе като подарък и като даденост. Безсмъртието е възможно най-голямата свобода и възможно най-голямата отговорност. Човек не може да го постигне, като просто се прекръсти, а трябва да положи всички усилия, за да го реализира и осъществи. Хората, като човечество, трябва да докажат, че са способни да създадат алтернатива на небитието за всяка личност и за цялото човечество.

Няма място за междинни позиции и половинчати решения. Няма място за колебания, заблуди и увъртания, защото залогът е възможно най-високия:

„Да бъдеш или не - това е въпросът...“ (У. Шекспир)