Хората дължат често моралното си тегло не толкова на себе си, колкото на средата, в която се движат. Колцина от нас, попаднали при друго общество, в друга среда, олекват неимоверно много или се обезличават напълно.

Атанас Далчев

Живеем в едно общество на отричащите се или по-простичко да го кажем – на постоянно съпротивление на това, че едни са по-прави от другите, а тези които са не съвсем прави са онеправдани и са в постоянна невъзможност да кажат своята истина за своята правота. Трудно и май все по-трудно ще можем да различаваме по-добрите от не съвсем добрите. Как така проявяваме нашата съкровена искреност в поведението си да правим избори, като с най-добрата си способност вербално ги представяме, че те са най-добрите. В съвсем недалечно бъдеще изборите ни се сгромолясват като сламена шапка, отхвръкнала от повей на случайно появил се вятър.

Проникновението ни е загубило онази си самобитност дори на собственото ни самосъхранение за своето оцеляване. Дори не смеем да помислим за някакви по-далечни въжделения, които трябва изконно да са в нас самите. Сложността на всичко, което вършим или се опитваме да вършим е толкова разнопосочна, че не може да улови дори течението на правилната посока. Все по-объркваща става нашата реалност, подобно на водовъртежите, завихряни в дерето на нашата улица. И уж пооправяме и дерето, и улицата, а то все прелива от придошлите уж неочаквани поройни дъждове, каквито винаги е имало и ще ги има. Нямаме сили дори да оправим собствените си пропадания в това полуплитко дере, та то все така странно неспокойно си стои и дори не успяваме да прогледнем в очевидно поизбистрилата се вода.

Дерето ще укроти своята страст с идването на по-топлите дни. Тези дни винаги и по същия начин напират да идват при нас, а ние все не успяваме да усетим тяхното простичко и почти интимно послание. Какво неочаквано очакване ни е обзело от това смахнато търчане за събиране на разхвърлената ни очукана посуда, за да може да ни послужи отново в битието на нашите мисли. И те ни спохождат отново разочароващо, защото очарованието е в това те да доведат до поне мъничко прояснение в новото им пристигане.

Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,

неспирен дъжд бразди студените стъкла.

Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам

през себе си нощта.

На срещната врата се спира да отвори

един развратник стар с едно полудете;

изгрял, угасва с тях и сетният прозорец

на стария хотел.

Разбит и уморен, нападнат от съня,

стражарят най-подир прибира се самотен;

остава в мрака зъл едно да бди окото

на пътния фенер.

Като река лъщи асфалтът под дъжда.

Дърветата трептят измръзнали и мокри.

Зловещо някъде под някой нисък покрив

барабани чадър.

При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,

уплашена сама от свойта пустота,

и три пъти по-чер, по-тежък става мракът

и мойта самота.

„Нощ“, Атанас Далчев

Търсенето на нощното очакване е като симптоматично успокоение на затормозеното ни мислене. Ритмичността на неговото неспокойство е усетила всичко това като скривалище, породено от нощните часове, или в своите ненадейни пристъпи се увърта около синджира като завързано куче, което не е получило вечерната си дажба.

Привидното успокоение ще ни напусне с пристигането на първите светли часове на новия ден и отново ще ни остави в невъобразимата заблуда, че сме взели най-правилното решение. Без да знаем, че това решение не може да дойде без усилието на нощното ни безсъние и на упованието, че това, което ще последва, трябва да бъде угодно не само за самите нас, а за всички около нас.

Безнадеждно забравили великите възрожденски напътствия и попаднали в самозаблуденото си съществуване ние отново ще вземаме пристрастно угодни решения, които ще обличаме в привидно прилична форма на възприятие. Едва ли времето ще ни позволява безкрайно дълго и много пъти да вършим това или може би ще го употреби като необоснован свършек на нашето човешко начало.

Поизмръзнали си остават тези най-съкровени мечти, дори позабравени, защото се залутахме в почти нереалното ни и уж устойчиво висене на някой чужд дувар, който ни са вижда по-красив и по-удобен от собствения ни. Надничаме над него и виждаме повърхностно разпрострялото се лустро на нечий друг живот и нереално си мечтаем да го присвоим за себе си, ама ние сме достатъчно различни и достатъчно вироглави да приемем всичко току-така, защото той ни е същностно чужд. Това ни се случва в объркването на желанията ни, в объркването на очакванията ни и в това, което си сътворяваме като живеене.

Зимните дни вече са поукротили поредното ново желание за следващото угодничество, но те отново ще ни обладаят като незнайна нова любов с пристигането на размръзналата се действителност.

Над тези стръмни стрехи от желязо

и тези булеварди от асфалт

поне един път няма ли да слезе

снегът от небесата като бял

и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.

Във този черен като въглен град

ще бъде зимата наверно черна,

незнайни - ангелите и снегът.

И ако слезе някога, без жал

жестоки ще го стъпкат със обувките си

стражарите и проститутките,

ще му почерни белите пера

димът на гарите и на комините...

Бял сняг ще има само във градините,

където са играели деца.

„Сняг“, Атанас Далчев

Спомените от поизмръзналите мисли след време ще са забравени и в нетрезвите си мисловни съждения отново ще сме в новата нереална действителност, за да възнаградим с нашето решение за угодничество друг или други. Нетрайността на нашите вътрешни усещания и съждения отново ще породи поредната несправедлива случайност и ще ни обкръжи с нов изискан набор от незнайни очаквания, които отново няма да ни се случат.

Каква отвратителна случайна неизбежност сме сътворили отново и сме готови да я повтаряме до безкрай. Времето неусетно ще пресушава почти безводното дере, за да ни покаже, че не сме намерили време и усилия нито да съхраним придошлото изобилие от вода, нито да разберем, че мисловната стихия ни е дошла от нереалното ни ново закономерно очакване. И пак ще идват и ще ни заливат придошлите води или пък ще бъдем жадни от несъбраните водни ручеи.

Прекарам ли ръка по своя образ,

ръката ми ще почернее мигом.

Не знам дали това не е от мрака

на нощите, прекарани без сън,

или е от дима и саждите

на гарите? Ушите ми бучат

от грохота на влаковете, сякаш

съм пил хинин. Наистина не бях ли

аз болен цялата година? Тези дни

не преминаваха ли през плътта ми

сами подобно тръпките от треска?

Не бяха ли видения нелепи

и застояли мисли туй, което

очите ми съзираха навън?

Аз съм бил болен сигурно, когато

съм виждал оня просек стар да свири

на флейта със носа си и димът,

от вятъра съборен, да пълзи

по покрива подобно черна котка.

Мора е бил навярно оня град.

О, как съм уморен! О, как жадувам

да се окъпя в сянката уханна

на дървесата, да следя безгрижно

на пладне как във синята далечност

се раждат облаците и да виждам,

че е небето по-високо сякаш,

когато аз лежа върху земята

и с влюбен взор през клоните го гледам.

„Завръщане“, Атанас Далчев

Не можем да призоваваме да ни споходи някаква мъдрост, защото ние винаги я отричаме.

Не можем да търсим с взор в небесата извънземност, която да ни приюти, защото не вярваме и на нея.

Не можем да промълвяме тихичко молитви, защото никога те не са били искрени.

Не можем да търсим помощ от враговете си, защото не сме ги приемали като такива, а приятели вече не са ни останали.

И ти си бил дете (почти не вярваш),

и ти си имал къдри от златò;

застанал бос, на глас си разговарял

с обувките и детското палто.

Годините растат и те затварят,

и те зазиждат в твойта самота,

врази ти стават старите другари

и опустява медлено света.

„Съдба“, Атанас Далчев

Да ни прости споходилата ни съдба, защото безброй пъти изневерихме на нейните съвсем незадкулисни послания и да ни остави поне надеждата, че ще намерим сили да открием наново нейните скрити мечтания.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ