Да видиш

         Прозвуча неговото име. Кратко, ясно и някак сковано. Може би, защото го казах аз. Точно както не очаквах, очите ни се срещнаха. Неговият поглед - завладяващ, дълбок, таен, изгарящ всяко скътано кътче от чувство, но някак студен, без угризения, с лек хлад, нежен и толкова раним. Ала очите му също нараняваха или поне човекът на когото служеха, уж за да вижда, но едва ли схващаха значението. Моят поглед - мислещ, не търсещ, но искащ, молещ, щастлив до някъде, отвеян надалеч, мечтаещ, търпеливо чакащ за отговор на не зададен с думи въпрос... така за десет секунди прехвърчаха толкова мисли и искрици, колкото не се срещаха за седмици.

         Десет секунди са време и то минава. Да... то мина и си тръгнах с вдъхната надежда за възможност... да бъде залепено счупеното, да се изхвърли ненужното и тайничко да бъде възкресено чувството. Вървях и с очи предавах мислите си на пода. Нещо ме накара да вдигна глава... Оказа се друг поглед - копнеещ, вярващ, усмихнат, огорчен, открит, непокътнат, неразбран, надяващ се... Тук времето бе и по-кратко, затова и не всичко се видя. После... стени, но не тези, в които се блъскаш и разбираш, че това боли, а тези... преплетени, различни и повърхностни. Очите на непознатите, зад които се виждат стени. Буквално крепости.

         Повече погледи така и не се опитах да разчитам.

         Важно то е, че само с поглед трима души си казаха повече неща, отколкото биха могли да изрекат с думи!

         Не е ли хубаво да отвориш очи и да видиш?!