Да видиш
Прозвуча неговото име. Кратко, ясно и някак сковано. Може би, защото го казах аз. Точно както не очаквах, очите ни се срещнаха. Неговият поглед - завладяващ, дълбок, таен, изгарящ всяко скътано кътче от чувство, но някак студен, без угризения, с лек хлад, нежен и толкова раним. Ала очите му също нараняваха или поне човекът на когото служеха, уж за да вижда, но едва ли схващаха значението. Моят поглед - мислещ, не търсещ, но искащ, молещ, щастлив до някъде, отвеян надалеч, мечтаещ, търпеливо чакащ за отговор на не зададен с думи въпрос... така за десет секунди прехвърчаха толкова мисли и искрици, колкото не се срещаха за седмици.
Десет секунди са време и то минава. Да... то мина и си тръгнах с вдъхната надежда за възможност... да бъде залепено счупеното, да се изхвърли ненужното и тайничко да бъде възкресено чувството. Вървях и с очи предавах мислите си на пода. Нещо ме накара да вдигна глава... Оказа се друг поглед - копнеещ, вярващ, усмихнат, огорчен, открит, непокътнат, нера ...