Мислейки за бъдещето, трудно ми е да си се представя в него. Просто всеки пореден път аз се питам все същия въпрос: Какво искам от живота? Каква е моята цел? Въобще имам ли цел, освен да доживея 20…
Сега съм на 17 и не искам да мисля за бъдещето! Не защото съм безотговорна или ме е страх от бъдещето, а просто се притеснявам, че, взирайки се в бъдещето, ще забравя да живея в настоящето. И един ден ще се чудя защо не мога да намеря отговора на въпроса: А какво оставих след себе си?...
Но не губя ли шансовете за добро бъдеще така? Ами не зная, надявам се вие да ми кажете… защото сега единственото, за което мога да мисля, е моето влюбено сърце. Понякога толкова много бали, че дори не мага да гледам, да дишам, да живея… без него. Но когато той е с мен, изпитвам най-голямата наслада на света, чувствам, че нямам нужда от бъдеще, искам тоя съкровен момент да продължи вечно…
Да точно така… искам вечно да съм на 17, малко луда, леко объркана, чувствителна със всяко кътче на душата си, такава, каквато съм и такава, каквато искам да бъда… вечно АЗ! И вечно с теб… Вечно влюбена в живота, дори в страданието… Защото ако не почувстваш най-горчивата болка на света, никога няма да можеш да оцениш истинското щастие. Защото болката учи да оценяваш малките неща и истинските хора, важните неща в живата. Помага ти да осмислиш света и мястото си в него, смисъла на съществуването си, това, за което наистина се бориш и страдаш, наистина важните неща ЗА ТЕБ.
Дали когато стана на 30 ще помня какво е чувството да си на 17?… дали ще мога да изпитам отново това сладко чувство, когато прекрача границата, когато рискувам, когато живия без ограничения… Но зная едно, ще запазя тоя съкровен спомен за бъдещите тежки дни…
© Снежана Петрова Всички права запазени