"Докато пишеш, трябва изцяло да полудееш", чета изказване на някакъв си музикант от някаква си слабо известна метъл банда.
Като се замисля, не мога да си спомня как съм написал не малка част от нещата си. А дори и да си спомня - не мога да намеря логично обяснение защо. Какво ме е вдъхновило? Какво е вдъхнало нов живот на добре познатото, но още по-добре забравено?
Веднъж идеята ми дойде, гледайки плакат на мебелна фирма. Веднъж стъпих накриво, слизайки от метрото. Веднъж пък просто си вървях по пътя към вкъщи след работа.
"Докато пишеш, трябва изцяло да полудееш".
Но какво правиш с идея, която се побира в едно изречение?
Не е ли жива лудост да разчекнеш изречението в разказ? В стихотворение? В поема? В статия?
И ако някой сега ми каже, че метълът е само безсмислена гюрултия, ще му отвърна с въпрос: "А може ли безсмислената гюрултия да роди фраза като: "Докато пишеш, трябва изцяло да полудееш".
Да полудееш.
Да полу-дееш. Полу да дееш. Да превърнеш действието в полудействие! Полудействие и полумисъл. Действисъл.
Действисълът се повява когато имаш толкова много да кажеш и искаш толкова много от това да направиш, но вместо това само го казваш. Защото някой друг вече го е направил вместо теб. По неправилния начин. И ти седиш и, издивял от справедлив гняв, пишеш.
"Докато пишеш, трябва изцяло да полудееш".
Да пишеш, значи да се гневиш. Да чувстваш. Да обичаш и да мразиш. Да псуваш без да обиждаш никого - най-вече себе си. Да плачеш без да съжаляваш. Да се смееш без да се надсмиваш. Да поучаваш и да знаеш, че поуката е единствено за теб. Да осъждаш, но да не знаеш какво е решетка. Да аплодираш слабостите си, защото един ден те ще бъдат най-силните ти козове срещу ленивото отношение спрямо личностния ти прогрес. Да страдаш - по всяка написана дума, отделила се от теб като побелял косъм.
Да изживяваш писането.
"Докато пишеш, трябва изцяло да полудееш".
И когато се завърнеш в нормалността на настоящето да я заплюеш в очите и да ù предложиш годежен пръстен. Да ù фраснеш шамар и да я целунеш сладострастно. Защото тя - реалността - не заслужава твоята лудост. Тя - лудостта - е единствено достойна за онзи, който я припознае като свое убежище срещу абсурдностите на нормалността.
"Лудите, лудите - те да са живи", е казал Иван Вазов.
"Докато пишеш, трябва изцяло да полудееш", пък прочетох аз. Казал го е някакъв метъл музикант от някаква си слабо известна метъл група.
Наздраве за слабо известните неща! Тъкмо в тях се крие живителната лудост на радостите, които единствено могат да се напишат. Слабо известните неща като удоволствието от истинското изкуство, например.
Макар че словосъчетанието "истинско изкуство" само по себе си (особено от лингвистична гледна точка) си е жива лудост.
© Цветозар Цаков Всички права запазени